Листопад

Между вчера и утре
е моето днес –
обременено от вчера,
озарено от утре.
Моето днес е вчерашното “утре” –
събуди ме със телефонен звън,
със обещание за среща – утрешна.
Утре навярно ще разцъфне люлякът.
Утре ще се завърне синът ми.
Утре ще завърша новото стихотворение.
Утре ще замина за мечтаната Испания.
Утре… утре… утре…
Всяко “утре” осветява моето днес.
Докато един ден –
просто няма да има утре.
Но днес – тук и сега –
да помечтаем за утре.

* * *
Понякога съм толкова самотна,
че предпочитам самотата.
Страхувам се да разговарям
с мъжа, с когото се обичахме,
защото думите, които си разменяме,
отдавна са изгубили цвета си.
Изтръпвам от звъна на телефона –
от нечий повик, предварително обмислен.
Все някой някога от мене има нужда
и все забравя нещо много важно,
което аз очаквам да ми каже.
Обърквам се във хаоса от думи,
от обещания, покани и целувки –
нетърсени, нечакани, неискани,
че нещо в мен започва да крещи.
От толкова приятели край мене
все по-болезнено копнея за един
и все не мога да го разпозная.
Понякога съм толкова самотна,
че предпочитам самотата.