Човек за неумиране

Ще се ровите из ръкописи, из снимки, из книжа и книги, ще ме откривате, но късно: когато няма да ме има.
Андрей Германов

Андрей Германов беше голям, ясен човек. Отиде си от сладкия живот, но в поезията ще приижда непрекъснато.
Чувате ли, виждате ли, усещате ли неговото идване?
Слънце пече, дъжд вали, вятър ни облъхва...
Андрей!

Преди да го срещна в Дългопол, тук той е бил ученик и учител, от мъже и жени слушах обичливи думи за този мъж, на когото всичко му било като на обикновен човек – и лудориите, и греховете, само дето покрай това бил някак вътрешно особен... и всички завършваха своите разкази с едно незавършен изречение, в което се съдържаше главното... “Андрей ли? – казваха те, – Андрей, трябва да знаете...” И лицата им се озаряваха.

Той беше подобен на бял дъб, як и възлест, една мечешка глава, красиво белолико лице и сребрееща коса – меко къдрава.

За Лев Толстой беше писано: “Целият свят, цялата земя го гледа, от Китай, Индия и Америка – отвсякъде се насочват към него живи, трепетни нишки, душата му е за всички, и то – завинаги! Защо природата да не направи изключение от закона си и да не даде единствено на него сред хората физическо безсмъртие – защо да не стори това?”

И Андрей беше направен за неумиране!

Но срещу богоподобното искане за безсмъртие при Андрей се възправя едно човешко въжделение, слисано от “несправедливостта” и молещо за пощада. Но вик за пощада ли е това четиристишие или примирена въздишка на селянин, изучил мъдростта на природата от книгата на земята...

Нима не ти достигат мъртви,
нима не ти достигат песни
та ти и мен, и мойте песни –
безпаметната! – ще погълнеш?

Андрей от варненското село Яворово вчера се срещна с думите, а колко дълбоко проникна в тяхната тайна!

Неговите песни са пролетно магически, като див сок блъскат в жилите на дърветата.

Знае ли някой нощните му бдения над пеещия лист, но той ни се представя като каприз на природата, осъществен от българска майка.

Андрей Германов отглеждаше думи – деца червенобузести, думи овошки, думи пъргави козлета, бодри думи, одухани от вятъра.

В началото той има едно “Изсичане на Лонгоза”!

Чуват се глухите удари на брадвата, въздишките на падащите осени.

От това дълго и страшно сечене от у всекиго от нас се възражда по един Лонгоз – кичест и зелен...

При едно четене в Дългопол негови приятели, сред тях ще спомена Станка Обретенова, учителка по български език и литература, му казахме, че ако промени края на стихотворението и вместо:
“Със страшната измама, че е прав.”
вмъкне строфата:
“И страшното е в туй, че той е прав!”
ще се получи по-непосредствено, по-остро въздействие...

Тогава Андрей ни се усмихна занесено, “Ще си помисля” – каза той, и в една от следващите му стихосбирки “Изсичането на Лонгоза” завършваше с “нашата” строфа.

Тракийски могили гърбят земята ни, остри бърда и върхове, а под тях ври страшна сила.

И никъде тя не е така единна, но и дяволски противоречива, както тук, гдето започва и свършва Балканът – могъща снага на исполин, коленичил пред прохладната благодат на една река с име на жена... Камчия!

Извисени като вятър от крило на гълъб, невероятни, но физически зрими...

Защо с див мирис ме тревожи пак тая есенна гора,
защо сънувам груби кожи, жив огън в тъмна пещера,
космати гърбове, пръхтене и кръв по острия от кремък
и две очи, две искри божи, загледани през дим и мрак?

Яворово! Явор! Яворово дърво! Лист от явор!

От опаления слънчев нар, през крилата на прозореца момчето Андрей вижда огромен хълм – вишнавобял, а в дните на септември, когато зрее гроздето – жълт и виненочервен.

Този хълм на изток от Яворово – смешно малък! Тогава или сега го мамят очите? Виждат всичко очите, само с тях ли гледа човек?

Студът и белотата, и снега, и тишината удължават пътищата, а глухият лай на селско куче внушава мисълта за космос – тъжен и безкраен.

На светлина от сняг ти пиша.

Ярко и просто! Лекота на изказа, а казаното – многотонно, във видяната подробност се съдържа безкрайното, а в безкрайното блещука звездата на мига...

И Андрей ми пише:
“Думите са малко по-едри от работата ми, но пък затова не можеш да си представиш как действат тия неща, когато си на границата...”

В лятото на 1960 г. Андрей дойде за няколко дни в Дългопол, бяха изпуснали басейните с натопен коноп и въздухът, опален и прашен, миришеше на кисело. Но и на овършано жито, защото в неподвижната лятна мараня равно ръмжаха комбайните в “Зерзелика” и “Фитиргана”. Хапнахме нещо сухо в квартирата, отдадена ни благосклонно от дядо Станю Болдука и баба Докшия, стана дума, че ще нося във Варна “материалите” за кооперативното вестниче и се сетих, че ще е хубаво, ако Андрей ми даде стихотворение “завъртяно” около лятото, около жътвата, около Камчийския край. “Хубаво – казва ми Андрей, – но нямам такова стихотворение...” – “Като нямаш з ще напишеш. Сега е два часа, в три часа идвам за стихотворението. Ако някой ти пише стиховете, тук няма как да ти помогне!”. И завъртях отвън ключа.

След два дни във в. “Кооперативна трибуна” излезе следното стихотворение:

Обичам те, цъфтяща долина,
на моето сърце зелена люлка,
за твоите копринени сена,
за искрата на първата светулка...
Обичам те, цъфтяща долина,
за синьото на твоите простори,
за златото на твойта далнина,
в която шетат мощните мотори,
за песните на малките моми,
за пътищата в ясната далечност,
за Камчия, която в теб шуми
и ражда хляб, сълзи и вечност.

В Дългопол Андрей написа още едно стихотворение за многотиражката, но това стана три години по-късно.

Далечен хоризонт. Неясен хребет.
Обистрено небе и мирис свеж.
Една топола с непонятен трепет
гори като висока бяла свещ.
Прозрачен дим над селото се вдига –
варят чевръсти булки мармалад.
В далечината тракторни вериги
неясно прогърмят и пак замрат.
Уханни дюли, закъсняло лято,
спокоен път и скърцащи коли.
Светът е изкован от старо злато.
Над равнината тишина вали.
Неясен хлад едва-едва полъхва.
И в тая есен по реда прастар
земята морна тежко си отдъхва
като привършил жътвата жътвар.

Ще е било в есента на 1971 г., защото просто след два дни получих “благодарско” от Андрей за една нашенска възглавница, която му подарихме с булката, той така беше кръстил стихотворението си: “Възглавница от Дъбравино”.

Старинната дъбравинска възглавница
със шарки алени на черен фон
като далечна заблудена страница
дойде в бетонния ми дом.

И щом, убит от дневен труд и грижи,
глава отпусна аз за кратък сън,
под мене черноземът ще се движи
с бразди дълбоки и със птичи звън,

със прости, мъдри думи без кокетство,
с дъх на река и алени цветя...
И всичко туй, което мойто детство
отиде си, ще ми го върне тя...

София, 5 октомври 1971 г.

През Дъбравино, ей просто така, минахме пет години по-късно, тогава мама отвори булченския си сандък и в него грейнаха слънцата на моминските фустани, Андрей беше удивен и тя, превзета от искрената възхита на посетителя, му подари чудна дипленица. За нея и за други неща Андрей пише с разстроения си вече почерк:

“Загазих лошо. 92 дни съм в болница, ще бъда още 15-20 дни. Имах мозъчен удар, доста силен. Бях обездвижен напълно, всички сетивни органи бяха парализирани, и – което е особено неприятно! – гълтането. Ударът си знае къде удря. Та 54 дни ме храниха с тръбичка през носа с разни бози – в кръста станах като тебе... Как са булчето и дячата? Слушат ли? Към твойта майка имам една неизпълнена – от заетост – дума, която ми тежи. Рима облича фустата пред гости два-три пъти; много й отива, макар да е малко големичка, и има отличен ефект сред боженските греди и варосани стени.
... Друг път повече. Сиги дохтурьтя ни дауат повике...
28 февруари 1977 г., София”

Преди това, в добрите години на здравето, бях поискал да изпрати за вестник “Полет” десетина четиристишия, получих ги с писмо, което завършва с думите:
“Германиати (Андреати?) ти пращам. Дано ти свършат работа.
12 декември 1972 г., София”

Подвизавах с един страхотен “Фед”, като се случеше на сгода, правех му “путрети”, както обичаше да казва, пратих му през лятото на 1975 г. един “путрет” и той ми отговори с хубавото си писмо:

“Йооу,
Блъгударцку за путретя. Крайну урями й дъ ми испроуождиш оняс рабти.
Андрей
Рабтитя – значи миниатюрите.
А.”

Андрей Германов вървеше преди нас, но просто и естествено.

Той умееше да върви просто и естествено пред нас, без това да огорчава някого.

И в отвъдното отиде преди нас.

Коя година ще е било, забравил съм, Андрей ме помоли да го срещна с Димитър Мавров, партизанин от четата на Гроздьо Желев. “Нали го познаваш?” – попита ме той. “Хубава работа! – казвам. – От едно село сме.”

Слязохме на спирка “Бързица”, половин час е пътят до Дъбравино, но се заглеждахме в красотите на есенеещата земя, а когато възлязохме на височината “Хълм на очите”, се позапряхме съвсем, та стигнахме у човека след час и половина. Хълмът не е голям, но разположението му открива околовръст чудна гледка. На юг, от запад на изток, изправена, е синята стена на Стара планина, под самите нас се тъмнее пъстрата красота на Лонгоза, а до него, все до него, успокоено тече Камчия. На изток се очертават сивеещите височини на Авренското плато, подобно на огромен кътник, а между него и предпланините лежи далнина, там някъде, в нейното дъно трябва да де морето. На север се пребялват нагърбените височини на Девня, осинени от далечината, а на северозапад е проломът на Провадийското плато с димящите комини на соловара... Слънцето клонеше към топящата се жичка на хоризонта и там, в омарата на заника, се таяха неговото Яворово и Дългопол... От този хълм се вижда територията, върху която се е разиграла драмата на гроздьожелевите мъже... От височините на “Шерба” по река “Доделен”, през селата Горен Чифлик и Бенелин до Аврен и след това края над гара Синдел...

Тогава той каза нещо приблизително, че ето, виждам ли, като на длан се очертавала територията на Гроздьо Желев, че би могъл, като в графика, да изтегли нейните линии...

Сега си мисля, че тази територия беше и остана земя на Андрей Германов, негова опора, негов приют...

Топъл здрач припадаше в ябълчевата крайградска градина, насядали на едноталпови пейки от двете страни на широка, едро скована маса с мирис на тръпчиви, далечни вина, приятелски рожден ден беше събрал познати и непознати. Делеше ни месец от смъртта на Андрей и аз, без видима връзка, се източих над масата и с равен глас, очевидно търсех неговия вътрешно възпиран ритъм, дори гласово се опитах да го наподобя...
Когато много ме боли,
България си смислям...

Когато разтурвахме дълго продължилия рожден ден, преминал в часовете на нечий друг рожден ден, една жена ми се обади. Черноока жена с глас на сребърна камбана...

– Вие сте приятел на Андрей, обадете ми се – и тя назова името си, – ще ви покажа десетина негови писма...

През лятото на 1949 г. Андрей и Н. са бригадири, там те не се познават, не знаят нищо един за друг, но след близо 30 години, когато и двамата стават известни, поетът получава писмо, на което отговаря:

“Здравей Н.,
Вашето писмо просто ме обърква. За последните тридесет години аз съм сменил сто местожителства, квартири и работни места и въобще не съм си и помислял, че човек може да бъде намерен през 1978 г. там, където е бил през 1949. През този месец ще се опитам да преснема и увелича някои бригадирски снимки – ще Ви пратя, за да си спомните кой съм.
С поздрав: Андрей Г.
5 декември 1978 г., София”

Във второто си писмо Андрей набързо и скромно се представя:

“Завърших руска филология в София, бях по собствено желание две години учител в Дългопол, после журналист и преподавател по руски в МЕИ – София, след това комсомолски работник във Варна, после в ЦК на ДКМС, сетне бях на различни редакторски места и през последните пет години съм главен редактор на списание “Пламък”. Ожених се, имам двадесетгодишна дъщеря и дванадесетгодишен син. Имам една къщичка в Боженци – Габровско, и често бягам там на почивка и да поработя.
В края на 1976 г. получих силен мозъчен удар, но прескочих някак си, сега съм вече почти здрав, само посивях... Работата си гледам, защото боледуването си е боледуване, работата – работа.”

Преди три-четири години той е минал през Исперих-Дулово, където по тия места, бил техният бригадирски лагер.

“Пред очите ми беше онова лятно слънце и ония млади хора и не можах да се съглася със зимния здрач, с тишината, с хората, които бяха наоколо и нищо не знаеха за лагерите и бригадите.”
...
“Забравих да Ви пиша, че насипът, който вдигнахме, е много по-висок и вече е обрасъл с големи дървета. Също така се е превърнала в горичка и равната поляна, където правихме митинг по случай смъртта на Георги Димитров. Взех си две камъчета от мястото на лагера и си тръгнах с объркано чувство за нещо невъзвратимо.
С поздрав: Андрей Г.
16 януари 1979 г., София”

Н. е писала на Андрей, че някое момче по онова бригадирско време я е нарисувало, праща му рисунката, но не – това не е ръката на Андрей.

Андрей изпраща три снимки от бригадирския лагер и пише нещо, което не е съвсем в характера му.

“Може би ще си спомните кой съм. Погледнете ги  и ги изхвърлете. Всичко е вече така далечно, че изглежда нереално.”

И още:

“Аз бях много остър тогава. Това личи на едната от снимките, които Ви изпращам. Не можех да търпя никаква нередност. С годините външните прояви на това качество пооредяха, но то си остана инак неизменно. Точно това ме прати в болницата преди две години, когато ми поднесоха една отлично сготвена обида.
Андрей Г.
23 февруари 1979 г., София”

В края на март 1979 г. Андрей не се усеща добре и го съобщава:

“Аз не съм добре – отново ме измъчи някаква слабост. Ходя на работа нередовно, но докога – не знам...
С поздрав: Андрей Г.
29 март 1979 г., София”

“Драга Н.,
Не се обадих след последното писмо (мисля, от 29 март, понеже ден или два след получаването му бях вече в болницата). Имам инфаркт. Около 20 дни въобще не можех да ходя, сега вече ходя по 4-5 километра и смятам да ги увеличавам. Положението не е съвсем розово, но не е и черно.
С поздрав: Андрей Г.
28 май 1979 г., Банкя”
(Писмото е ръкописно.)

“... От прозореца ми се вижда Люлин, целият пролетно зелен, а наляво е Витоша, по която още се белее сняг. Ще ги гледам до 9 юни. После – засега е неясно. ... Пожелавам ти здраве и творческа бодрост! Другото е вятър!
С поздрав: Андрей Г.
5 юни 1979 г.”
(Писмото е ръкописно.)

“Драга Н.,
Още съм в Банкя. Само сърцето не боли, но кара да болят най-невероятни места. Разбрах, че трябва да намаля ходенето, да намаля и седенето пред машинката.”

Пишещата машина за Андрей е “машинка”, любима вещ, продължение на ръцете му, на мисълта му, на чувствата му, за него тя е онова “стратурково” рало от народната песен. Той и Тя са едно, орачът си има рало, а ралото – орач!

“За две седмици нахвърлях около 300 страници записки от рода на ония за бригадирския лагер, които се надявам да използвам по-късно. Надявам се, защото не съм уверен. Двете почуквания на вратата бяха много настойчиви и на мен ми е ясно, че трябва без паника да си стегна куфарите. Започвам трескаво да въвеждам жена си в архива си и в множество мои неща. Не ми се иска да си отида, без да съм видял в някакъв завършен вид нещата, над които съм се трудил цял живот.”

Завършва закачливо:

“На марката ти пращам един кълвач за зоокъта.
С поздрав: Андрей Г.
27 юни 1979 г., Банкя”

“Забравих в предишното писмо да ти разкажа една дребна случка, която стана в Банкя. Бях излязъл сутринта да се разходя, когато на асфалта видях да се движи нещо подобно на мека детска ръкавичка – някакво пухкаво сребристосиво зверче, нещо като кърт. преди да успея да го разгледам добре, към него се приближиха двама мъже. Единият замахна и го удари с нещо, но вероятно го удари изотзад и слабо, защото това животно се обърна, помириса деловито камъка (явно не разчиташе много на очите си), сетне се обърна към човека и го изгледа късогледо с учудване и като че ли с въпрос. Това движение беше толкова човешко, че просто ми се обърна сърцето. Тогава вторият човек стъпи върху него и когато стигнах и аз, костите на малкия още продължаваха да пукат. Не можах да избързам и да предотвратя убиването, та и досега това пращене стои в ушите ми...
С поздрав: Андрей Г.
18 юли 1979 г., Боженци”

В писмото си от 9 септември 1979 г. от Боженци, Андрей пише, че е много по-добре от преди, “но онова, което бях, е много далеч. Към него няма връщане.”

В писмото си, пак от Боженци, 23 октомври 1979 г., Андрей съобщава, че само за ден-два Балканът се нашарил.

“Сега имаме хубава и пъстра, но малко студена есен. поработвам по малко, спим и се разхождаме. Пенсионерска работа!
Впрочем, бъди здрава и дано загинат всички простуди, фарингити, ларингити. Особено ония, които ходят по певиците!”

В писмото си от 30 ноември 1979 г. Андрей въздъхва: “Аз съм все още болен...”

В писмо от 14 януари 1980 г. той пожелава на Н. “здраве, сили за сцената и добро настроение за живота. Сложна работа се оказа той!”

Андрей е помолил да бъде освободен от списание “Пламък” и чака решението.

“В пълна резигнация съм. Нямам желание нито за стихове, нито за каквото и да било друго.”

Завършва писмото си почти безнадеждно:

“такива са моите работи сега.
С поздрав: Андрей
23 март 1980 г., София”

“Здравей, Н.,
Причината за моята неакуратност е, че аз не съм напълно здрав и нямам достатъчно жизнени сили за всички неща, с които се занимавах преди. Налага се, искам или не искам, постепенно да намалявам всичко до най-необходимото, без което не бих могъл физически да съществувам.
Хората се виждат и общуват, за да си вдъхват взаимно сила, вяра и бодрост. Аз не бих могъл да ти вдъхна нищо...
...
От три дни живея с някакво непрекъснато чувство за преумора и шест-седем пъти за тези три дни съм имал нарушения в зрението – кратки, по за повече от десетина минути, но крайно неприятни, нещо като губене на съзнание.
С поздрав: Андрей
23 септември 1980 г., Боженци”

Кореспонденцията между Андрей Германов и Н., породена от твърде отдалечената бригадирска младост, е към своя край. Ако сте забелязали – те така и не се срещнаха, за да се излъжат приятелски, че никак, ама никак не са се променили, само дето...

На 8 февруари 1981 г. Андрей написва последното си писмо до Н. На 15 май, осем часа и петнадесет минути той ще поеме стегнатите си куфари...

“Драга Н.,
Прощавай, че така дълго не съм ти се обаждал: целия ноември изкарах болен вкъщи, а декември в болницата (двадесет дни в безсъзнание) и сега полека идвам на себе си.
Радвам се, че си попаднала на “Шаечните момчета”. Те също са от оная книга, от която беше и очеркът за бригадирското движение и нашето участие. За мен този ръкопис беше едно щастливо освобождение, връщане към кратките години на младостта и юношеството.”

И завършва с едно изречение, в което последната дума е “почина”:

“Още съм в болничен отпуск и ще използвам това, за да си почина.
С поздрав: Андрей”

Още приживе Андрей Германов ни победи с оръжието на словото и ние, победените, се радвахме на своето поражение...

Село или вселена е това кавалено име Каваклий?

Тук, в лоното на предците, се е подготвила за растеж неговата семка, село или вселена, все едно, но тръгнал от загасналите огнища на една окървавена земя, той достигна сладките височини на словото. И това, което сме прочели от него, и още непрочетеното, ще ни разкрива днес и утре, и занапред във времето, неподозирани красоти. Тъй както върхът при всяко ново изкачване показва от себе си само онова, за което е подготвен нашия дух...

При него внушенията за българско идват не от фолклорното многоцветие, от етнографския сантимент, а от живеещите спомен за преждебившите, от особената чувствителност на българското светоусещане – трагично и жизнено.

И наистина, може ли да ни обладае до смърт сладостната идея за родината, ако преди това тя не ни се е представила като майка, роден дом и хора, които обичаме.

Словото на Андрей Германов не е обърнато към миналото, а гледа в бъдещето. Думите не са натруфени, със своите катадневни дрехи те не искат и не постигат литература, а пораждат живот. Във всекиго от нас!

И са подредени ясно, като в жеравен стяг – думата идва от дума и прави място за друга... Така всеки мускулен трепет в тялото на косача се подчинява на главното – косата да звънти и откосите да лягат равно.

Горещ вятър премина през изтръпналите ни души – твоята сянка от слънце, Андрей!

Андрей е ореолен образ, той все повече ще става ореолен образ, защото височината на неговата изискана художественост е мярка и за величината на гражданското му дело.

Не зная как ще живеят отсега нататък хората, за които пише и разказва Андрей, с които се е срещал, радвал или грешил и дали ще се променят съдбите им именно поради това, че върху тях е падала светлината на неговото гледане, но зная, че те са запомнени завинаги – живи и неподправени, върху раменете на които расте животът – такъв, какъвто е.

Фигурата му, широка в раменете, едрата и красива глава, чувствителните ноздри на Андрей ги няма в нашия живот, но той все поръчителства за Човека, захвърля работата си в другия свят и поръчителства. Той така и пише в “Шаечни момчета”: “С тия редове му давам своята препоръка!”.

Звучи поразяващо!

Не можах да отида на погребението му, не го видях с цвета на мъртвите...

Няколко дни след печалния ден му написах писмо:

Все така синьо е небето, запомнено от твоята душа, Андрей!
Душата ти е птица в небето на нашата обич, Андрей!
Движат се зелените талази на нивите, пчели жужат в сладките дъна на цветовете, горят червени макове...
Запомнени от твоята душа, Андрей!
Оттук нататък кой ще пише стиховете, които ни стягат за гърлото?
Не трябваше да умираш, Андрей!

Човек за неумиране!