"Anamnesis morbi" е втората самостоятелна стихосбирка на Елка Стоянова, след дебютната й "И крещя" (2009 г.)
---------------------
Лилит: Извинявай
Още влизам в съня ти, нали? Още в спомените ти върлувам
и по устните още боли оня огън, със който целувам.
Още носиш онези следи от внезапните мои усмивки.
Като млади, нахални лози в твойте мисли са мойте извивки.
Забрави ме! Та аз съм Лилит и под черна луна съм родена.
На косата ми в здравия сплит не един мъжки стон уловен е.
На гърдите ми – медальон със гравирано Стотното име.
И душата ми няма подслон, и сърцето ми – лете и зиме –
е сковано в обида и гняв (любовта се полага на Ева).
В мен отдавна отровната сплав на омразата рожба зачева.
След Адам не пристанах на друг, не защото без него не мога –
той бе толкова скучен съпруг, а пък аз – по душа виторога.
Аз бях Съсъд на страст, той – на страх. Още сто след Адам – все такива...
Щом ще плащам за първия грях, щом ще пия от чаша горчива,
то поне в някой кратък момент се полага да вкуся и сладост.
Ти си кратък и ярък фрагмент от повяхващата ми младост.
Но, кълна се в предишната Аз, нито миг с теб не беше напразен.
Просто в грешното време и час тая страст ни заля на талази...
Само няколко века преди,
само няколко хиляди века
би могло...
Ах, така ме боли,
че не вярвам ни в Бог,
ни в човека.
---------------------
Вечеря за тринадесет
Тринадесет души. Със Него начело. Смокиня повяваше хлад.
Стояха, блажени, а аз – на предела на собствения си ад.
Не смеех да гледам в лицето Му бледо, не смеех да вдигна взор.
Тринадесет бяхме. И той ни преведе през огън и чума, и мор.
И вярвах във Него... О, още Му вярвам! Заклех се в Баща Му – ще дам
каквото поиска, каквото Му трябва. Дори да загина сам.
Тринайсет стояхме. Дванайсет мълчаха, гласът Му спокоен бе:
“Един ще е само – един от вас, братя, аз знам, ще ме предаде.”
Видях ги – смутени, уплашени, гневни в Сина да се вричат до гроб.
Тогава разбрах – сега съм потребен на своя единствен Бог.
Тогава разбрах, че единствен сред тия ще мога да сторя това,
което поиска... Но после ще гние душата ми в самота,
ще бъда презрян и низвергнат, и мразен, и с гняв ще ме сочат с пръст.
Прокуден, ще бродя – прокълнат и празен, разпънат на моя си кръст.
За Бога, защо аз! С какво го заслужих! Виж Петър, нима той не може...
Погледнах към Него, умислен и тъжен, и сякаш прободе ме нож.
За миг се уплаших. А после усетих в очите Му няма молба.
Той търсеше прошка за туй, че ще сетя омразата на света.
Тогава забравих страха и Му кимнах. Усмихна ми се облекчен.
А после си тръгнах, че мисия имах.
Исус да се предаде.