(За) една споделена история...

От известно време Бургас настоява над една нова своя концепция за култура, която би могла да се дефинира в перспективата на реставраторските импулси. Все повече истории на Бургас, с включени стари и нови снимки на града, излизат от печат – луксозни издания с подреден архивен и съвременен материал, и всички те с претенции, че показват града в развитие. Едва ли е уместно тук да изброявам множеството заглавия и издания, но прави впечатление, че няма културен календар на мероприятията без подобно представяне. Някаква засилена ретроспективна историческа рефлексия властва над културното ни поле и като че ли лавинообразно се засилва. Дори кулинарните издания на Община Бургас започнаха да се стремят към възстановяване на старината. Една саморазвиваща се носталгия по това, което беше. Далеч съм от мисълта да търся политически знаци и фигури в така избуяващата автентичност “отпреди”, но когато в ръцете ми попадна поредната история, този път не на града, а на общинската институция “Бургаско кабелно радио”, започнах силно да се съмнявам, че политическо послание има и то държи да бъде чуто.

Бургаското кабелно радио отбеляза през 2012 година своя 70-годишен юбилей. Простата сметка показва, че историята на това радио е доминирана от социализма и неговата опека. Няколко десетилетия, считано от 40-те години на миналия век, радиовъзелът, както се именуваше доскоро кабелното радио, изживява своя апогей не просто като медия, а като рупор на всяка манифестация, на всяко събитие, включително и като високоговорител на плажа, където тонколоните, предаващи радиосигнала, бумтят с най-различни съобщения... от новини и административни съобщения до сигнал за изгубено дете на плажа. Една необозрима всеобхватност, основана на непрестанния интерактивен контакт с гражданите на Бургас, една топла човечност и стремеж към споделимост на битието. В подобен опростителски тон всеки един стар и не толкова стар бургазлия би могъл да предаде спомените си за радиовъзела и за неговите предавания. Дори поместеният в книгата първи репортаж от 25.07.1939 година се явява автентичен носител на еуфорията от модерната комуникация с гражданите. Ще си позволя да поместя части от този репортаж тук, защото казаното е изключително показателно за наистина медиаторската функция на тази нова и първа за онова време електронна медия в Бургас:
“Драги радиослушатели, сега се намираме в Морското казино на Бургас и оттук ще ви предадем нашия репортаж. Ние се надяваме да сте останали доволни от днешната ни програма, която ви предадохме от Бургас и която ще продължим с народни песни и свирни от казиното. Ще се помъчим да ви поставим в условията, в които се намираме: предавателят е инсталиран в официалния салон на казиното, а ние сме на неговата тераса, пред която се плиска неспокойното родно Черно море. Пред нас лежи големият Бургаски залив, в чието пристанище са отседнали чужди параходи, феерично осветлени с разноцветни лампи. Големият вълноломен фар автоматически хвърля с прожектора си гъсти снопове от електрическа светлина, която достига далече в морето и показва очертанията на странджанския бряг. Двата малки входни фара пък отлъчват зелена и червена светлина, която трепти като мигли на приказни очи. Край брега се носи весел шум от хора, които правят нощни бани в морето. Мъжки и женски гласове се сливат с песента на вълните и оживяват картината на крайбрежието, което е особено красиво и привлекателно от казиното... Бургас живее своя нощен живот под пълна пара... И изобщо в този момент в казиното са събрани всички цветя на града, образуващи букета на неговото нощно веселие, приятни и незабравими хора, които са локални патриоти, моряци на сухо и шегаджии на мокро! Между тях се реди и диригентът на катедралния хор, бай Янко Марков, който не влиза във водата, но и водата не влиза у него, защото нашата земя ражда грозде, а от гроздето правят вино, което е благословено и трябва да се пие! Има си Бургас много и чудесни хора, има си музиканти, които не знаят защо не се разбират, има си вестникари, които от кулата на фара стрелят с разни патрони, има си и Дом на изкуствата и печат без дом, има си библиотекар, който трети път мести библиотеката си, поради разширението на града, има си, най-важното, и кмет, който намира лесното на всичко! Хубав, весел и незабравим е град Бургас и със своя модерен вид, и със своето благоустройство, и със своето море, и с народните си плажове, и с добрите си хора...

Нашият репортаж е към своя край. Ние сме заморени от богатството на впечатленията и сега отново обръщаме взор към Черното море. Тих и хладен вятър духа откъм морето и освежава всички, които сега пълнят казиното, веселят се, пеят и танцуват под звуците на отличния оркестър... Морето шуми с белогриви вълни, по небето трептят златни звезди и брегът отдъхва в мокрите и галещи ръце на вълшебната черноморска нощ. Приемете нашите морски привети! Лека нощ! [1]

Възторжено-лирическата тоналност на този първи репортаж като че ли слага траен отпечатък на бъдещия живот на кабелното радио. И точно този човешки нюанс дискретно присъства в книгата на Виолета Секиранова “70 години Бургаско кабелно радио (1942-2012)” Авторката е главен редактор във въпросното радио от 2009 година. Издирването на материали, свързани с историята на радиото, е почти възрожденско начинание, тъй като не е имало никакъв съхранен архив. Оказва се, че радиото (ре)конструира своята изгубена история чрез споделянето, както пише Секиранова в предговора:

Кабелното радио заслужава да има своя история – разказ за всички онези, отдали труда си през дългите години на неговото развитие, за преодолените трудности и постигнатите успехи. Историята му не може да бъде само сбор от факти – радиото носи душа, защото е създадено за хората и съществува чрез хората. Но нямаше съхранен архив за тази дълголетна история...
Затова от началото на 2012 година се обърнах към всички тях – бивши служители, дългогодишни слушатели и приятели на радиото, с призив да споделят своите разкази, спомени и снимки.[2]

И все пак, буди подозрение мотивацията на Секиранова във века на най-модерните телекомуникационни технологии да издаде подобна книга, в която прецизно издирените материали, съставени от интервюта, архивни репортажи, анкетни проучвания и документи, разказват историята на едно местно кабелно радио, радиофикационните му вълнения и неволи, разказват за това, как гласът от уредбата заменя живия глас на глашатая и т.н. Подозрението за мен като читател би могло да е, че авторката пародира чрез спомена за най-старото бургаско радио цялата ескалираща претенция на технологиите (оказа се, че книгата не съдържа и следа от подобно намерение). А може би в романтичен маниер се отиграва вечно актуалното пророчество на Виктор Юго “Това ще убие онова”, в случая “ефирът ще убие кабела”. Само че колкото и да прелиствах книгата, никъде не можах да намеря подобни ценностни противопоставяния, оцветени и осветени от авторката на историята. Дори в главата “От кабела към ефира” “звучи” обективният глас на професионалиста, говорещ за осъвременяването на техниката, съответно и за улесняването в издирването на актуална информация... и въобще личи желание за това, радиото да премине към ефир, за да увеличи наново своята слушателска аудитория. В едно свое интервю по повод 70-годишния юбилей Виолета Секиранова сподели, именно в перспективата на непрекъснатото развитие, че най-доброто бъдеще на радиото е в съвместяването на трите форми на радиопредаване – чрез кабел, интернет и ефир. В тези думи на главната редакторка несъмнено личи професионалният хъс, освободен от сантименти и жалейки по изгубеното минало. Книгата на Секиранова излъчва едновременно устременост и гордост, това е един поклон пред архетиповия библейски старец – кабелното радио, навършило свещените 70 години, но и заявка за (модерно)продължение, независимо от финансовите и административните трудности.

В хронологично издържан ред са проследени всички сведения за радиото: от състоянието на българската радиомрежа от края на второто десетилетие на миналия век се минава през първите радиопредавания на Бургас и се стига до проучване на слушателската аудитория на Общинско радио към настоящия момент (равносметката там е трагична, аудиторията е намаляла драстично, защото кабелната мрежа не се поддържа, унищожава се голяма част от съществуващата такава заради прекомерно застрояване и т.н., но Секиранова отказва да коментира резултатите – отново ги представя обективно и хладно без каквато и да било патетика и оценъчност). Прави впечатление, че на фона на цялата тази почти административна информация намират място (и може би това е начинът авторката да покаже своята емоция и сантимент) най-интересните малки истории на радиото, на неговите първи непрофесионални редактори, а по-късно и на първите професионални. Поместват се симпатични комични моменти, предадени с дружеско намигване, с голяма добронамереност и дозирано чувство за хумор. Книгата припомня с гордост, че през микрофона на кабелното радио са минали стотици събеседници – от високи политически фигури и творчески личности с наднационално признание до спортисти и миски по красота, тоест хора с различен статус в обществото, но винаги приветствани като любими гости.

И все пак, има ли нужда от тази книга сега? Въпросът намира възможен и положителен отговор само в контекста на съвременното развитие на медиите и тяхната роля в живота на гражданите. И тук бих се позовала (не като контрапункт, а като опит за допълнение) на едно скептично наблюдение и дефиниция на проф. Владимир Трендафилов по повод състоянието на медиите днес в статията му “Професията професионализъм” от книгата “Кризата, която обнадеждава”:

Медиите ни в периода от промените до днес не са всъщност нито професионални, нито аматьорски. Те са някъде между двете. И това не е защото не им достига професионална рутина, а защото още не са излезли от вододелната зона между два противоположни типа професионализъм: демократичния и социалистическия, рационалния и институционалния, отворения и затворения, комуникативния и дидактичния.

Оказва се, че в “прокрустовото ложе” на така очертаните от Трендафилов двойки политестетико-етични измерения на медийния професионализъм кабелното радио не се намества, защото неговата атрактивна история търси своите корени в сантимента към човешката споделимост на ценностите и вярата, към отворения разговор между представителите на различни сфери, към културния диалог пар екселанс, без агресия, без политическа и каквато и да било сугестия. Въобще Историята на 70-годишното радио като че ли очертава една трета (почти утопична, но очевидно съществувала) перспектива на медийния професионализъм – и тя не е нито социалистическата, нито демократическата, бих я нарекла перспективата на човешкия, а това ще рече на хуманния професионализъм. Доказват го всички вмъкнати интервюта, репортажи, дори и самото анкетно проучване, където става ясно, че всички, които все още имат възможността да слушат кабелното радио, говорят за него като за “приятел”, като за “другарче в делника”. Доброта и простодушие излъчват вмъкнатите в глава “Кабелното радио се смее” истински случки, разказвани и запомнени вече като анекдоти.

И ако естественият ход на живота повелява кабелното радио да отстъпи на ефира, ако тази “История” е неговата лебедова песен, то поне можем да си пожелаем човешкото й послание да достигне до повече хора, за да се разбере, че независимо от политическия диктат на времето, в което живеем, медиите могат да осъществяват автентичната си функция на посредници, скрепяващи връзката между граждани и институции, стига в тях да работят хора, водени от любов и вяра, че споделянето е единственият път за преодоляване на отчуждението. 70-годишната история на кабелното радио в Бургас е парадигматичен пример за тази медиаторска функция, дай боже и бъдещата му история да е белязана от знака на подобно автентично посредничество

------------------

Литература:

Секиранова, В.70 години Бургаско кабелно радио. Изд. Буквите, 2012 г.

Трендафилов, В. Кризата, която обнадеждава. Изд. Сиела, 2010г.

------------------

[1] Секиранова, В.70 години Бургаско кабелно радио. Изд. Буквите, 2012 г., с. 14-19.

[2] Пак там, с.3.

------------------