Андрей Германов: Приятели фалшиви има, но не и фалшиви врагове

И Андрей Германов отдавна е в незнайния свят!

Последни минути, последно сбогом, гробът, в който ще потъне Андрей, зее зловещо... И тогава една разплакана жена се втурна към ковчега: Андрей, аз съм твоята сестра Симеонова!... Венецът беше единствената ми опора. Венецът, който с Цвятко Йовчев трябваше да положим върху прясната пръст от габровското дружество на писателите. След писъкът на медицинската сестра, майското слънце се завъртя и омота в клонаците, погледът ми помътня от сълзи, не знаех къде стъпвам, не помня как сме оставили венеца...

Дойдох на себе си в клуба на журналистите на Графа едва след втората водка. Андрей Германов вече крачеше по Бялата пътека и се мъчеше да настигне Орлин Василев. Легна в топлата земя на централните софийски гробища, където, както сам беше написал: и дълго слънце ще ме грее / И дълго сняг ще ме вали... Вече трийсет години.

А сестра Симеонова е жената, която се е грижела майчински за него в болницата. За нея Андрей пише в своята поема “Глътка витошки въздух”:
ах сестро симеонова
дай ми хартия и молив
на децата си да пиша
все пак може би ще умра
не приятелю германов
нищичко няма да ти дам
жив ще излезеш не бой се
а сама гледа настрана
аз не се боя сестричке
смъртта си аз съм описал
хиляди пъти досега
за децата си боя се
те сами ще се оправят
ако умираш мъж бъди
недей повлича другите
ах сестро симеонова

Умишлено Андрей не е слагал главни букви и препинателни знаци, за да ни подскаже, че стиховете идват от космическата пустота, от онази ничия територия между живота и смъртта, където нашият правопис не важи.

В нея той попадна още през есента на 1976 година, когато стволът на живота му беше покосен от мълнията на инсулта. Вторият удар на 15 май 1981 година беше фатален. Отиде си, няма го най-добрият човек и поет, когото познавах!

В Боженци Андрей е примамен от Станислав Сивриев. Някъде през 1973 година двамата със Слав купуват къщи, правят ремонт и щом откраднат малко време, се потапят в балканската омая. Плочестата къща на Андрей бе на петдесетина метра от мегдана, а на Слав – в западния край на селото. До нея пряко се отиваше по една пътека, която помни стъпките на десетки наши и чужди писатели. Двамата бяха най-силната приятелска двойка.

И пестяха думите, не се разпиляваха по кръчмарски компании, ценяха времето, защото то е живот. Слав беше главен секретар на писателския съюз , а Андрей – главен редактор на списание “Пламък”. Можеха с часове да стоят един до друг и да се разбират с мълчание.

Един петък Андрей върти волана на жигулата, до него е Слав – отиват в Боженци. Някъде между Калофер и Казанлък златогриви пшеници разнежват погледа на някогашното селянче: Виж, Славе, какви хубави ниви! Караславов поглежда и мълчи. В понеделник, когато се прибират към София, точно на това място, Слав извива глава и кротко отвръща: прав си, Андрей, нивите наистина са много хубави!

Случвало се е, когато идват към Боженци, първом да минат през клубчето. Присядаха на масата до нас, поръчваха кафе или чай, ние ги гледахме отдолу нагоре и задавахме с провинциално любопитство тъпи въпроси... Тях пък повече интересуваше как е в Габрово, какво пишем... Гроздовите ракии издаваха, че наблягаме повечето на разпускането. Ние мънкахме, че хигиената на труда предполага и малко почивка... Те се правеха, че ни вярват... Палехме се повече на външните писателски белези – да киснем в клубчето и да си чешем езиците, наивно се утешавахме, че време има бол и то винаги ще е пред нас... И го пръскахме с ориенталска разточителност. Твърдяхме, че писането е талант и вдъхновение. Талант имахме в изобилие, ала вдъхновението се правеше на разсеяно и все не идваше, та се налагаше да го търсим с помощта на чашките гроздова.

А писателството, както често обичаше да натъртва Слав, е 95 процента труд и само 5 дарба. При нас петте процента бяха в кърпа вързани, а другите –чиста симулация. Една доста закъсняла констатация. Прогледахме, когато запасите от време са на привършване. А тяхното време беше скъпо, затова Слав махаше на бармана Ичо и вадеше пачка десетачки от вътрешния джоб. И плащаше цялата сметка.

Същият жест с пачката видях в една предишна майска вечер. Габровската странноприемница пращи по шевовете от руски групи и народ, който пирува. В най-голямата одая съм аз и още двайсетина момичета. Аз съм другарят Стефанов, учител в дамския шивашки техникум по история, а момичетата – трети курс вечерно, на които само преди час съм оформил бележките за дипломите. Решили да отпразнуват историческия миг и предвидливо запазили места. И ме поканили, защото другарят Стефанов не е педант, а добряк и горе-долу на тяхна възраст.

Момичета се радваха, защото в момент на добродушно озарение обявих: който иска четворка, да си остави бележника на катедрата, който иска повече – ще го изпитам. Мераклии за повече бяха две момичета, които искаха да следват. Писах им шестици, на останалите завъртях благородните четворки и за отплата – банкет!

Набирахме превъзбудени градус, ракията развърза приказка и нямаше вече значение кой е учител, кои – ученички. В това време управителят се присламчи и на ухо шушне: важни трима гости, само да вечерят – имам ли нещо против да стъкми една масичка в нашата одая?

Кимам одобрително, разтичаха се сервитьори и натъкмиха три места. Двамата веднага ги познах – Андрей Германов и Слав Караславов. Третият бе шофьорът на служебния Мерцедес. Стана ми драго и с младежка дързост вдигнах тост: момичета, да оставим историята, млади сме, по – важна е поезията, да пием за нея! Деликатно наблюдавах гостите. Андрей леко смушка Слав: познаха ни! Едва ли, кимна Караславов и се съсредоточи върху мешаната скара!

А аз продължих да набивам – ако няма стихове, ще сме доволни и на дружески шарж! Андрей се усмихна. Този жокер бе категоричен – разкрити сте! И вдигна чашка за поздрав, а след туй прати и бутилка за почерпка. По някое време Слав заби поглед в маслена картина на стената – селско момиче, а носията подсказва, че е тракийче. Повика управителя: колко струва тази картина ? Той се засуети, направи някаква проверка и се върна. Слав бръкна във вътрешния джоб, извади тестето с десетачки и започна да брои. Жоро, занеси картината в мерцедеса! Неговият шофьор пъргаво я откачи и я отнесе.

Поканих ги при нас, приказката олекна, момичетата се отпуснаха и хич не им пукаше, че сред тях е главен секретар на съюза на писателите и такъв майстор на стиха като Андрей.

Дефектът на соцкръчмите бе, че тъкмо стане хубавото – и затварят. Слав с ръка възпря момичетата, пак извади пачката с десетачки и плати всичко. Андрей мигом предложи: хайде в Боженци ! Аз казах да, подкрепиха ме още пет- шест момичета и на два курса– в неговата къща.

Запалихме камината, Андрей се разтършува, извади бутилки с водка, консерви и шоколадови бонбони. Компанията лумна от смях и вицове, отпуснахме гърла и запяхме, не мина и без стихове... И така – до изгрев! А сутрешно слънце да те пърли в Боженци и да си махмурлия – леле мале! Все едно си на среща с Цецка Цачева и Искра Фидосова –заедно!

Андрей Германов стъпи в Боженци, когато човек проглежда, че е смъртен – на 40 години. Казано на селски език: истинско биче, набит, с къдрава коса и гъсти вежди, с меко засмени очи и топла длан – да ти е драго да я стиснеш. Знаеше своята цена и не се терзаеше, че ако го няма седмица в София и ще бъде забравен. Имаше вече десетина стихосбирки, които го отличаваха от неговото поколение. В тях личеше един мъдър разказ за човешката съдба и опити да се стига до корените на вековните терзания – кое е важното в нея, какъв е смисълът на човешкия живот. Имаше незащитена, но здрава, чиста и неопетнена душа. Не си губеше времето – или пишеше, или унесено размишляваше или пък с флумастер скицираше хората наоколо.

Не отказваше да прочете стихове на млад поет и да му каже истината. Сам с богат житейски опит, съветваше новаците да бягат от субективизма и херметизма. Слушал съм го да казва: зарежете тези камерни настроения, в стиховете трябва да има повече дързост и гражданственост. Поетът трябва да е честен и да бъде човечен! А той имаше право да дава такива съвети.

Една утрин, след като го бе сполетяло инсултното нещастие, черпеше с кафе и грозде в къщата си и с горчива усмивка рече: Е, и какво излезе ? Толкова се мъчих да налея добро в другите, а се оказа, че съм лош за себе си!

Наскоро бе излязла моя реплика в “Литературен фронт” – “Преди да кажем на добър час!” Резнах талантливата поетеса Севда Севан (първи посланик на Армения у нас от 1994 до 2005 г.) заради нейното злополучно представяне на младия поет Николай Големанов. Редакцията ме подкрепи и в нейна бележка се казваше, че поставям един принципно важен въпрос за моралната и гражданска отговорност на представящия. Андрей пусна кротка усмивка: хубаво си я сапунисал милата Севда, ама трябва да караш до край с бръсненето! Не може на един млад автор да внушаваш илюзии и да му съсипваш живота. С фалшиви хвалби се създават литературни маниаци.

Добродушно прям, Германов леко ме настъпи. Бях пуснал в местния вестник “Балканско знаме” публицистична статия нахакана с младежки патос и партийни постулати – “При класата, при изворите”. Пламенно зовях писателите да зарежат вили и канцеларии и да влязат в заводите – там са истинските герои! Не е важно, подхвана ме Андрей, човекът с дочени дрехи ли е, с потури или в костюм – важна е неговата душа, неговите страсти, неговите позиции и дела. Другото е само декор и най-трудно от всичко се променя човекът. Затова остава най- благодатният терен за писателското изследване.

Подмятам, че Варненското издателство е пуснало първата книга – “Сонети”, на габровския поет Радко Радков. Знам го, чел съм негови работи, но не ми допада. Владее перфектно техниката на стиха, но спокойно можеха да излязат и преди 50 години. В тях нищо няма от нашето време, чужда ми е такава поезия... И вероятно след този разговор бе написал четиристишието, което завършва така: че само стих, роден сред болка, в душите врязва се навек.

Само преди час сме открили паметната плоча на бай Орлин. Слизаме по калдъръма и с поета Димитър Горсов му правим компания. Андрей подбира стъпките и се подпира на бастун – дядо казваше: носи го, за да те носи! Ами нося го, няма как! Не съм добре, дори хубостта на Боженци омръзва, когато не си здрав. Разхождам се наоколо. Тази сутрин бях в дола и забелязах, че в ниските места дърветата са два пъти по-високи, от тези, дето са на баира. Трудностите и жаждата за светлина и слънце ги карат да напрягат сили и да се извисяват. Както е и при хората.Не ми се ходи и в София, говори Андрей, там ида ли – здравето ми се връща с шест месеца назад.

Стана дума, че аз ще возя до Габрово трима поети. Някой подхвърли: да не ги претрепеш, ей! Германов поспря и като че ли на себе си рече: ще ви убие, но ще загуби хляба си... Ами от това става стихотворение: ще ме убиеш, но ще загубиш хляба си, повтори пак той.

Беше се променил : отнесен, закопчан, вторачен дълбоко в своята душа. Болестта не беше смазала духа и той редеше пресовани мъдрости във великолепните четиристишия. Дълбоко беше отвратен от клеветите и доносите, които един властен писател беше пуснал за него. (В Габрово се говореше, че това е критикът Пантелей Зарев.) В едно от четиристишията изповядва:
Пред нищо злобата не спира, но правдата остава жива.
Мен клеветата ме сподиря, но правдата остава жива.
Аз съм окалян и подгонен, аз съм ограбен и умирам,
но и клеветникът умира. А правдата остава жива.

Ето, бай Орлин вече година не е тук. А си беше по своему правдолюбив и честен. Бай Орлин го няма, но истините, за които хабеше сили, останаха, разсъждава Андрей на глас. И продължи: ако убиеш един човек духовно – никой няма да те осъди, защото ще липсват конкретни доказателства. Но ако му удариш един юмрук и му счупиш носа, ще си извади медицинско и непременно ще попаднеш под ударите на закона!

И за да пропъди тягостта, разказва как за малко не изтървали Олег Шестински. Той е негов приятел, украински поет, гостувал в Боженци. Вечеряли в къщата на Слав Караславов и той му показал огромна стъклена чаша, изработена в Съветския съюз, която побира два литра. И що му трябваше, вметва Андрей, да казва, че писателят-сибиряк (едно омотано име, така и не го запомних!) който бил тук преди месеци, на един дъх изпил три бутилки вино, изляти в чашата.

Че като се запъна Олег – не та не, и аз мога да изпия толкова! Не помогна никаква кандърма. Слав се видя в чудо и наля три бутилки в огромната чаша. Олег я пое тържествено и започна бавно да пие. Беше минал половината, когато остави чашата на масата и се строполи. Бре, веднага с мерцедеса и право в габровската болница – спасиха го! Такава беля щяхме да отворим с тая чаша! Още тогава Слав я скри в мазето!

Щадяхме здравето на Андрей и избягвахме да го товарим с маниашките си умотворения. Дори гостуванията в Боженци оредяха. Предпочитахме да тормозим Станислав Сивриев – той все още понасяше хронофагите (ядачите на време). Но година преди да поеме към по-добрия свят, се отбих в неговата “крилата къща” с плочи и менци. Наоколо баирите пак си бяха чисти и зелени, доловете дълбоки, уличките – замислени и тихи, ала Андрей не отиваше на добре.

Тогава ми подари великолепната си книга “Самоубийствено живеем”, редактирана от Иван Вълев и издадена в Пловдив. Бавно, с трепераща ръка написа: На Стефан Северин – с благодарност и пожелание за остро око, остра мисъл, остро перо! Не можеше да закръгля буквите и бяха остри като зъбери. Като ми я подава, казва: Човек с всичко може да се скрие, с думи – никога. Наскоро в една от книгите му намерих ръкопис на подарено стихотворение. Поантата е убийствена: Приятели фалшиви има,/ не и фалшиви врагове.

Андрей нямаше открити душмани. Но по-опасни бяха скритите, които го оплетоха в мръснишките си интриги и накараха сърцето му да се пръсне като зрял плод. Пазя и още едно, което обичам и знам наизуст: Хлябът, който ний ядеме, / хлябът ни изяжда нас!

Вече гробът му се беше слегнал, когато излезе от печат мемоарната книга “Шаячни момчета”. Тя беше мъдро връщане към неговото тежко детство и юношество на село. Една трогателна изповед на добрия, на най-добрия човек, когото познавах. Написах рецензия в габровския вестник “Балканско знаме”. След десетина дни получих писмо от брат му – русиста проф. Георги Германов. “Трогнат съм дълбоко от жеста ви. Рецензията ви свидетелства не само за искрено уважение към таланта и личността на Андрей Германов, а и за това, че истински го разбирате.”

И сега, хапе ли ме злоба и клевета, задави ли ме жестока болка и самота, посягам към книгите на Андрей. И ми олеква. А душата ми светва и лъщи като ливада край Боженци след пролетен дъжд. И преповтарям неговите стихове:
Когато се почувствате най-мръсни
ще ви затрябва нещо недокоснато
тогава чак за мене ще си спомните...

Помним те, Андрей!

---------------

От личния блог на Стефан Северин (www.sseverin.com)