Човек на дълга

Човек на дълга

Тя седна на крайчеца на стола, без да го поглежда както винаги. Безличната му секретарка. Всъщност младата жена имаше военен чин и се водеше завеждащ техническата част. Но първата и́ обязаност беше да се оправя с бумащината на Командира на поделението, тоест с най-досадната част от неговите задължения. Пак беше облечена с бежовия костюм с права пола под коленете.

Не беше и́ обръщал внимание до лагера през лятото. Лятното учение му отвори очите. Командният състав я уважаваше като равноправен мъж между тях. Тялото и́ под леката камуфлажна униформа му се струваше най-гъвкавото и съблазнително женско тяло, което е виждал, а широката усмивка с равни бели зъби го изуми. В кабинета му тя никога не се усмихваше.

Сега с мъка се разсейваше от непреодолимото желание да погали ръката и́ с тънки дълги пръсти, която записваше задачите в малък бележник. През прозореца късното ноемврийско слънце грееше в късо подстриганата и́ коса и естественият кафяв цвят блестеше с червеникави отблясъци. Тя беше млада, много по-млада от него.

Майор Мутафчиев беше така да се каже наследствен военен. Баща му, дядо му, прадядо му, всички бяха служили на Отечеството. Подобно на предците си и той имаше семейство с две деца – момиче и момче. Като човек на дълга не можеше да ги изостави.

Вече притъмняваше. Дните бяха къси. Вече почти беше пристигнал вкъщи. Опитваше се да не мисли какво ще завари. Отвори бавно желязната вратичка на двора, пълен с прострени бели чаршафи. Четиринадесетгодишният му син все още страдаше от нощно напикаване. Бабата на жена му го следеше от стаята си на долния етаж. Изкачи стълбите с неохота. Синът му веднага изскочи в коридора.

– Да и́ кажеш на оная, че като ми се нахвърли отново, няма да си трая и ще я ударя! Пак ме би заради напиканите чаршафи!

– Няма да говориш за майка си по този начин!

Синът му беше едър като него, но рус, с голяма предизвикателна уста като съпругата му. Ухили се нагло и му отговори:

– Казвам ти, стегни си жената, да не я подредя аз!

– Забранявам ти такова отношение …

Но вратата на кухнята в дъното на коридора се отвори и жена му изхвърча от нея. Без да слуша както винаги му се нахвърли:

– Какво пак забраняваш бе, какво! Тук да не ти е казармата! Още не си се събул и почваш да раздаваш команди!

– Мила, нека ти обясня…

– Много съм ти мила, нали, а все те няма! Всичко сама да правя! Цял ден пера чаршафи! Загорих мусаката да се разправям със сина ти! А дъщеря ти пак си скъсала раницата!

Мургавото му лице беше пребледняло. Всичката кръв се беше оттеглила от него.

– Да, крайно време е да си поговорим сериозно.

– Какво бе, ултиматуми ли ще ми поставяш!

Синът му се изкикоти лигаво и се прибра в стаята си, като тръшна вратата.

– Успокой се, вземи валериан или нещо там да се овладееш и ще поговорим. – той стоеше още с обувките в коридора.

– Какво ми се правиш на важен! Не на мене тия! Ти си гостенин в къщата ми, голтак такъв! Не ми трябва валериан! Само си събуваш обувките и чакаш всичко на мене, нали? А заплатата на важния военен началник, колкото на една продавачка в магазин! Ако реша, ще те изгоня от тази къща с парцалите ти!

Той се обърна и отвори външната врата:

– Аз ще изляза малко, за да ти оставя време да се успокоиш, когато се върна ще си поговорим обстойно.

Докато слизаше бегом по външното стълбище, чуваше крясъците и́.

Наследническата къща от нейния дядо се намираше на една от главните улици в центъра. Наблизо имаше стоянка на таксита, а малко по-надолу хубава кафе-сладкарница. Майор Мутафчиев влезе в заведението и седна на единична масичка. Поръча си кафе, защото беше станал много рано сутринта, имаше нужда да се ободри. Пред очите му беше ухиленото лице на сина му. Защо се получи така? Беше положил много усилия да бъде изряден баща. Но вече не беше същият – амбициозният отличник в гимназията, който свали дъщерята на директора. Тя дори не си направи труда да завърши нещо, а живееше на негови разноски. От няколко години, откакто децата пораснаха, работеше като продавачка в магазин за дрехи. Откакто се нанесоха в наследническата къща на дядо и́ съвсем навири носа. Не можеше да продължава така. Остави парите за кафето до касовата бележка и излезе с решителна стъпка.

Щеше да си счупи носа в желязната вратичка на двора. Беше заключена. Бабата отвори прозореца откъм улицата и извика.

– Ей сега идвам да отключа!

Но прозорецът над нейния, на втория етаж, се отвори и се показа изрусената глава на жена му:

– Няма да излизаш да му отваряш! Да се измита! Няма място вече в моята къща!

Майор Мутафчиев се оттегли по средата на тротоара и тогава жена му хвърли куфара с дрехите му. Едва се предпази да не падне върху главата му. Когато куфарът се блъсна в плочките, капакът се отвори и бельото и ризите му се разсипаха на всички страни. Жена му се вбеси, че не казва нищо, а събира дрехите обратно в куфара и започна да крещи високо, за да може да я чуват минувачите:

– Това е всичко, което притежаваш! Военни дрехи и униформи! Ето ти ги и се пръждосвай от главата ми!

След това хвърли двата му военни костюма заедно с дървените закачалки. Докато затваряше отново куфара с натъпканите обратно дрехи, той видя с периферното си зрение, че бабата се мъчи да отключи желязната вратичка. Но такситата на стоянката се размърдаха, една кола потегли и спря до него. Майор Мутафчиев грабна куфара под мишница, а двата военни костюма с другата ръка и се метна в таксито. Шофьорът не каза нищо. Нямаше нужда. Нещата бяха ясни.

Нощува в хотел. От дълго време не беше се наспивал толкова спокойно. Сутринта стана рано и първо се обади на сътрудничката си:

– Ще закъснея тази сутрин. Не обяснявай къде съм. Отивам да подам заявление за развод. Снощи спах на хотел.

– Добре – каза само в отговор, но той не затваряше. Тогава тя се престраши: – Обичам те.

– Зная, аз също – веднага и́ отговори.

После затвори и се почувства щастлив. Не беше вярвал, че може да изпита отново такова чувство.