Цветан Марангозов: Фигури на отсъствието

Цветан Марангозов: Фигури на отсъствието

Явил се на литературната полоса в края на 50-те с романа “Безразличният” скоро след това Марангозов изчезва от полезрението на литературната критика: тази липса е “документирана” чрез отсъствието му в скрупульозно подредения опис на авторите. Идеологическите лагуни в “големия списък” (Речник на българската литература) са най-отчетливите следи, оставени от нормативната естетика (тая зорка Горгона)… Тук полезно би било да се отбележи начинът на дебютиране през тоталитарния период… Наличността на автора се изработваше в системата от кръжочни форми, журита, редакции и пр. “Канализирането” на автора по този начин правеше компромиса неизбежен. В “Безразличният” Цв. Марангозов “предлага на читателското внимание” един отсъстващ субект: своята индивидуална чувствителност – несъществен проблем за едно “колективистично” общество… Чудо е, че романът е видял бял свят. Романът обаче е “разчетен” и “дописан” от действащия литературен норматив. В случая доктринерите не са догледали един парадоксален ефект: вместо да запълва шаблона, романът го “изпразва” с антигероичността на персонажите… “Затвореното общество” не се нуждае от преоценки на статуса си – а личности като Марангозов следва да осъзнаят своята излишност, следващата стъпка е емиграцията: смърт (гражданска) вместо агония, макар и “сладка”. Такъв е бил вероятният избор, стоящ пред младия човек тогава. Тук искаме да вметнем, че нормативизмът не е изобретение на комунистическите идеолози, още по-малко – менторският тон на родната литературна критика. Пренебрежителното отношение към “автора”, изглежда, е имплантирано в самата идея за “линейна” хронология на българската литература като “успоредица” на “голямата” История…

Така предпочетените автори са осъществени най-вече в посмъртното си битие – “осветлени” в постфактум съчинени биографии. Биографии, в които преобладава мотивът за геройската смърт, за която авторът (творецът) се приготвя. Такова е примитивното (буквалистко) четене на литературата, в която “тенденциите” са по-значими от авторовите.

Така и буквално фигурите на отсъствието са отсъстващите фигури (няма го човека, няма го проблема…) Кръстю Куюмджиев бе писал, че: “ако някой напише критическа книга за един несъществуващ поет, мисля това ще бъде най-интересната критическа книга”.[1] Бихме запитали: А какво значи “съществуващ поет”? И бихме добавили, че най-вълнуващата литературна история би била за несъществуващи автори и несъществуващи произведения.

Тази утопична литературна история вече е написана от Пенчо Славейков: “На Острова на блажените”… По-важното е: не вопие ли “На Острова на блажените” за една литература, изтласкана във въображаемото и чудесното… и за една друга родина за българския “пишещ”?... “Зададените” “биографични архиетипи” в “Острова…” вече са “попълнени” (например Иво Доля е “автор” на “Старопланински легенди”…). Ако фокусираме: тази блажена, метафизична страна на “българския пишещ” може да бъде назована: “ЕКСИЛ”…

Вглеждайки се в одисеята на Цв. Марангозов, възниква въпрос: “Съществува ли оформен “емигрантски дискурс” в българската култура (литература)? Като под “емигрантски дискурс” ще разбираме желанието за разграничаване и дистанциране от “първично българското”, традиционното, казионно-патриотарското… Творби, писани “навън” – като “Под игото”, Ботевото творчество – и творби, писани с мисълта за “навън”, за една друга публика и дори друг език… с други думи под знака на т.нар. “вътрешна емиграция”… Звучи пресилено, но качествената българска литература е създадена под знака на ексила, в един странен жизнен модус, предполагащ възможността да се пише на български (без да се побългарява)…

Тук искам да вметна едно изказване на Е. Чоран, който настоява, че изгнаникът е “честолюбец, разочарован агресор, злобар и завоевател”, т.е. към емигранта не трябва да се отнасяме сантиментално (като към “немил-недраг” клетник)… Струва ми се, че българският емигрант не е разломен от “билингвата” на любов към отечеството и някаква нихилистична жажда по непознатото.

По принцип нашият емигрант е със съзнание на “невъзвращенец”, оставяйки без носталгия “едно празно” място и това “опразнено място” е въплъщение на укор за “оставащите” тук (по-скоро “изоставените”)… “стопанинът замина за Америка…”.

Кои са психологическите причини подтикнали Цв. Марангозов да избере изгнанието: явно яркият му индивидуализъм, изтикващ го да се измъкне от блатото. (Марангозов и до днес не приема етикети като “поет”, “творец” и пр., които препращат към литературното чиновничество, а я си го представете като “член” на Априлското поколение)… Прави му чест, че е прозрял, че в условията на тоталитарния режим “истинско” творчество е невъзможно. “Отсам Дунава” съпротивата мимикрира, радикалният гърч “навътре” вече не е творчество – това е самозащита проличаваща и от факта, че след падането на Стената българският писател не извади нищо свястно от “чекмеджето”, освен жалките фа(р)сове на един смачкан очеркизъм…

Поезията на Ц. Марангозов е странно растение без корен в днешния поетически пейзаж. Това, което веднага се хвърля в очи, е липсата на илюзии (илюзиите на 70-те, 80-те, дивотиите на перестроечното мислене и свързаните с тях пророчески визии, характерни за българската поезия през посочените периоди…). Поетическото “изграждане” (рушене) при Марангозов най-често се базира на оксиморона: а оксиморонът най-често бележи някакъв разрив, макар временно да помирява антитезите (обратното на обратното). Вероятно върху философската нагласа на поета голямо влияние оказва Попъровата теза, че лъженауката не може да бъде фалшифицирана, т.е. с пошлата теория на тоталитаризма не бива да се вплитаме в спор, нейната морална убогост (децата на Русо) също е един фалшификат на моралните “идеали” на хуманизма, християнството и пр., т.е. тя (теорията и практиката на тоталитаризма) осквернява с дъха си всичко, до което се доближи – тя трябва да бъде отхвърляна с отвращение… (тук правим политически прочит въпреки нежеланието ни).

Безучастието, “несъпричастността” говори за едно съзнателно разродяване на Марангозов с традиционно (изконно) българското. Позата на поет-мисионер го отблъсква. Той не иска да бъде проводник на една въобразена менталност (първично българското), към която се прилепят всички “позитивни” идентификации: народ, родина, морал и т.н., а за “опонента” остават етикети като “нихилист”, “чуждопоклонник” и пр. (крайно време е да изчистим понятието “нихилизъм” от пейоративния нагар, с който го е опръскала туземната патриотарска фразеология, не е ли тъкмо в “това” съсредоточена мисловната ни сила, смачкана в евфемистичната камуфлажност… ако има нещо българско в Цв. Марангозов, не е ли това великолепният му скептицизъм?).

Погледът на емигранта Марангозов е като моментна снимка – не проследява процеси и развои, а е като огледало, изникнало от нищото. И страховете му са някак имагинерни за нас. Страховете на нихилиста.

Нещо повече: изглежда, Цв. Марангозов се “отграничава” от всяка приемственост (например комплексът “баща ми в мен” му е съвсем чужд…). Тук искам да вметна, че “приемствеността” е коварно понятие – нещо като понятието “родина” – (“тая стара свиня, дето си яде прасилото” (Джойс)… На лексикално “ниво” в поезията на Марангозов “стърчат” (ино)странни социологически и естетически идиоми – сякаш авторът не желае “отново” да заговори на “органичния” български език, неуверен в способността му да “мисли” адекватно след мутациите под сурдинката… Изглежда, трудно му е да повярва в “колективната мъдрост на базата на индивидуалното невежество”… Езикът на Марангозов е сух и точен – майсторски избягващ развихрилата се (неоправдана) експресия, отприщена след 10 ноември. Липсата на роден контекст измества тематично поезията на Марангозов към един по-общочовешки план: например нелепостта на мегапроектите за промяна на човека (човешката натура)… Тук би бил интересен един паралел с К. Павлов, който има късмета да живее в “прекрасния нов свят”, и чиято поезия е разпознавана от местните дерибеи като “космополитна”  и пр. И двамата звучат “постмодерно” – иронични към високите идеи и въобще към всякакви социални практики, свързани със свръхочаквания… Но Марангозов може би не знае, че преди да погълне децата, “старата свиня ги “изнасилва”… И двамата обаче съзнават, че принадлежат на едно употребено поколение – оттам нежеланието да си припомнят, да ровят в изсъхналата утроба на тоталитаризма.

Матрицата, в която най-много не му се иска да го натикат, вероятно е на “блудния син” – подир това, което Марангозов е прозрял след салтоморталето на идентификациите си като български емигрант. Той вероятно гледа с ирония на нелепите усилия да го идентифицират с някаква регионална идейност, да се ровичкат в “сенчестия” период от биографията му. Още по-жалки сигурно му се струват опитите да бъде “зачислен” в родната литература. Да бъде бяло петно в “родовата памет”.

Тук искам да покажа как странно се релативизират понятията, съотнесени към емигрантската участ, понятия, изработени за вътрешно ползване на една херметизирана общност. Само в периоди на “криза”, когато се оголват механиките на обществено взаимодействие, може да се сравняват “реформаторите” и “емигрантите”. Емигрантът в известен смисъл е неуспял реформатор, реформатор, който е прозрял онтологическото безсилие да променяш обществото. Не влачи ли емигрантът своя вътрешен разкол по света: желанието да създаваш и необходимостта да рушиш едновременно, да се разкъсваш между избора на различни жизнени модуси, да си “ходещият мъртвец” между различни хора… и единственото, което те крепи, да бъде един избор, извършен преди години, избор, чийто патос отдавна е изветрял през пукнатините на едно колебаещо се съзнание, на една объркана чувствителност… А може би това са илюзии на пишещия тези редове, илюзията, че една съдба може да бъде “показателна”… Остава поезията – поезията, осмислила нечий живот, поезията, свидетелство за едно време…

--------------------

[1] Куюмджиев, Кръстю. “Лекарю, излекувай се сам”, сп. “Септември” 1965 г., кн. 3, стр. 209.

--------------------

Публ. в “Ходове на въображението”, Бургас, 2009.