Десетият поход

Десетият поход
Разказ

Когато пушкалата изгърмели и въздухът около крепостните стени на остров Кос се замятал във виолетови валма, когато палмите изтръпнали и в затворническите дупки, наречени килии, водата спряла да капе, вцепенена от изненада, беглецът най-после скочил от пробитата лодка и вълните го грабнали. Носили го, подхвърляли го, давили го и, както става обикновено в такива случаи, изритали го полумъртъв някъде по безкрайната плажова ивица на Земята Ван Димен. Още щом дошъл на себе си, той преценил, че съдбата е започнала да работи в негова полза. Не така мислели обаче червата в стомаха му, които на втория ден взели упорито да протестират срещу бездействието на челюстите. Беглецът Тиман, холандец по род и кръв, опитвал да се добере до колонистите на запад, но всъщност вървял на юг. Довчерашен каторжник, преди години дуелджия, скандалджия и любовчия, харесван от жените и мразен от съпрузите им, сега той трябвало да влезе във връзка с племе аборигени, които на въпроса му “Къде са белите?” отговаряли, че имат хубав бетел за дъвчене и се надпреварвали да му доказват колко сексапилни са собствените им съпруги. Предложили му гозба от бут на болно кенгуру и по този начин се лишили завинаги от неговото присъствие – защото още на другата заран той опразнил колибата, която му дали за подслон, и запрашил в пясъчната буря, завит през глава, с такава бързина, като че ли подире му тичали хищни влечуги с намерение да го подложат на механична преработка. И така, пясъкът под краката му ставал все по-горещ и това се отразило неблагоприятно на настроението му, въздухът бил пълен с твърди частици, които влизали в носа му, а пред очите му се местел все един и същи размит пейзаж, който не би навял радостни чувства дори в душата и на най-уродливия заточеник. Но ето, че след седмица скитане и блуждаене някъде из пясъчните полета, той съзрял крайбрежие, осеяно с евкалиптови дървета, голи лъскави камъни и един вдаден в морето нос, над който се извисявал стар дом-крепост с внушителни кули, мазе с предполагаеми питателни храни и разкошен хол с предполагаема стопанка без съпруг. Истината, естествено, не се покрила докрай с очакванията му, но тъй или иначе, той нямал избор и на бегом нахълтал в дома. Вътре бил пресрещнат от прислужника Драза Беззъбия, който го ударил с метла по раменния и седалищния мускул, но все пак не се оказал достатъчно пъргав, за да спре неканения гост. После Тиман нахлул като фурия в мазето, но там застанал лице срещу лице с два свирепи плъха, които се изхранвали с котки, и това доста го озадачило. Разбрал, че е сгрешил, той се преместил в горницата, където имало трапезария. Там съзрял стопанката и й казал, че много приличала на една негова бивша любовница от Амстердам, почтена госпожица от някакъв си бранш, който се ширел из големите градове. После, като разчовъркал трескаво запасите на мозъка си, Тим се сетил да изкаже искрените си съболезнования на стопанката, защото да си вдовица е наистина тежка участ, – на което тя отвърнала, че е венчана в християнска църква преди пет години и че не вижда никакви признаци досега съпругът й да е умрял. Той по-скоро седял в съседната стая (гостната) и шиел една скъсана калъфка за възглавница, защото в този край слугите били рядкост. Така най-сетне Тиман успял да влезе във функциите на прилежен слуга, без сюртук, но във всеки случай придобил вид на мъж, нелишен от достойнство. На първо време той се заел да обучи стопанката на европейски обноски и продължил заниманието си, докато не я цивилизовал и опитомил достатъчно. Както знаем, нашият герой имал някога успехи сред нежния пол, а страстните му устни все още можели да правят конкуренция на който и да е провинциален Казанова. Тиман съвсем довършил стопанката със своя чар, когато й съобщил, че е потомък от дванайсето коляно по бащина линия на прочутия индийски цар Джахан и че, отгоре на всичко, по щастливо стечение на обстоятелствата бил роден под знака на третата звезда от съзвездието Косите на Вероника. На петия или шестия ден той се заел да прави устен портрет на господарката си, като за улеснение я разделил на две половини – Горна с главата (възпитана) и Долна с краката (интимна). Тим вече бил обърнал внимание на оранжевото портмоне, което тя носела във фустата си, и започнал да твърди, че за първи път вижда толкова симпатично портмоне и че не би било лошо да го разгледа как изглежда отвътре. Тя отвърнала, че държи там две-три лъскави камъчета, а не пари, защото била бедна. Като ги видял, той си прехапал пръстите, за да не извика. Така реагирали обикновено европейците при вида на големи черни перли в портмоне. Настъпвал дългият гладен сезон, а Тиман на два пъти заминавал напосоки и се връщал със запаси прясно месо, факт, който не можел да не го издигне в зениците на господарката, а него самия навел на мисълта да я види подобно на портмонето отвътре. Това станало на осмия ден вечерта, а на деветия сутринта Тиман узнал от нея, че на брега са стъпили бордоваците. “Лоша работа” – отбелязал той и я погледнал за всеки случай в лицето, за да разбере дали не е казал някоя голяма глупост. Скоро му станало ясно, че се е намирал близко до истината – когато в гостната влезли три особи със съмнителна принадлежност към човешкия род, въоръжени с криви ножове и секири, измайсторени по патент на лондонския кралски пазач от Тауър. Те идвали да си вземат “месото”.

Първата реакция на слугата в този дом била да направи крачка назад и, застанал зад стопанката да обяви, че месото му е твърдо като филе от камък и че не би могло да задоволи никой канибал. Оказало се обаче, че тримата мръсници са дошли за припаси от конско и овче месо, които вземали всеки месец в данък от двайсет години насам. Накрая си отишли след дълга разправия и пререкания, но преди това обещали да дойдат пак. Още щом тропнали вратата зад гърба си, Тиман Страшни се изстъпил отпред, сложил юмруци на хълбоците си и заявил, че утре има намерение да се справи сам с врага, след което се изкашлил подобно на болен от бронхит.

Веднага щом слънцето се търколило като портокал по хоризонта, подгонило нощната тъма, и щом необичаен ранен хлад запъплил с мъгли по крайбрежните скали, за да сложи край на изгрева, слугата изпълзял от една дупка, която подхождала по-скоро за леговище на питомен гущер, отколкото на огнедишащ дракон, и огледал внимателно създалата се ситуация.

Ситуацията била хвърлила ръждясалата си котва в залива. Платната й плющели на вятъра, който ги издувал и преминавал през многобройните им дупки. Вълните бучели, скърцали тапите на безчислените пробойни, а плъховете се надбягвали по гротмачтата, която всъщност била единствената мачта на борда. В близост до бака главатарят зареждал с барут, парчета от бакър и вълна бомбарда от шестнайстото столетие, сложена на специална стойка, а на юта седели другите двама члена на екипажа и си греели ръцете на запаления от тях направо върху палубата огън. Името на самия кораб отдавна било изтрито и не можело да се чете, нито пък се различавала годината на производството му. То навярно би могло да се датира отпреди пътуването, с което Кук открил Нова Холандия.

Като видял какво е положението, Тиман се покатерил на една стръмна скала и оттам взел да крещи и да обижда тримата закоравели пирати. Казал им, че имат съмнителна репутация, че са лигльовци и бъзльовци, че един цирей предизвиква по-голямо възхищение от тях, и че Господ щял да ги изгони от Страшния съд, защото тоя съд би място за хора, а не за глисти.

Тримата злодеи побеснели – особено ги засегнала последната обида, макар че и тримата вече не си спомняли на кой бог служат. Разярени, те веднага вдигнали котва и тръгнали в атака. Искали да вдигнат и черно знаме, но не могли да го намерят, затова единият от тях застанал на форщевена и размахал оттам нещо подобно на британския държавен флаг. Но станала беда – още щом потеглил, корабът се натъкнал на риф и взел шумно да се разпада. Отначало се отлепила носовата част, после се отворило дъното по длабовете и тримата юнаци трябвало да показват качествата си на добри плувци пред стадо недохранени акули. Двамината се отървали, не успял да се справи с морските си противници само главатарят, чиято участ и до днес остава недоизяснена.

С ножове между зъбите, спасилите си мръсници хукнали да гонят холандеца, но единият се спънал и си счупил врата в острите камъни, а вторият получил сърдечен разрив, щом приближил Тиман и видял в ръцете му чисто нов мускет.

От цялата история Тиман се почувствал като ограбен. Той се надявал, че ще може да присвои кораба като военен трофей, а сега полагащата му се по закон плячка щяла да гние под водата. Ядосан до немай къде, той нарамил символичния мускет, за който нямал даже и барут, и след тоя подвиг, достоен за Тил Ойленшпигел или шут Балакирев, върнал се обратно в дома на господарката си.

През нощта в този дом имало тържествена вечеря. На нея присъствали Драза Беззъбия, самият Тим (Страшни), стопанинът и една млада жена, която била съпруга на последния и (почти) платоническа приятелка на втория. Докато унищожавали с шумно мляскане всеки своя дял от омлета с миши бутчета и рагуто от кротко говедо, стопанинът, покрит с мрежа против москити, въздъхнал два пъти неопределено и се загледал в луната.

Щом се събудил, Тим потърсил господаря си, но не го открил – намерил само отпечатъците на старите му обуща, които водели на север. Те не се преплитали с ничии чужди следи – очевидно и сам човекът, който ги бил оставил, не искал до неговите стъпки да има други, направени от подметките на някой див местен герой. Факт е, че за Тим причината, която принудила господаря да се изнесе, си останала обвита в неизвестност. Холандецът просто махнал с ръка и се върнал при голямата си любов. Всъщност, той вече се бил осведомил, че някъде по крайбрежието, на около шест мили северозападно, има колония англичани с хубави богати госпожици и дами, някоя от които според недомлъвките на Драза би могла да е вдовица или стара мома, и сигурно би пожелала да съедини имота си с неговия. Там и отишъл Тиман, но когато се наканил да влезе в най- близката знатна къща, натъкнал се на три редици кавалеристи, а те под ескорт го върнали обратно в зданието на остров Кос, където той бил усвоил двадесет и три способа за рязане на решетки и откъдето бил офейкал за десети път. Когато го завели при управителя на затвора, за да го включат в документацията, Тиман твърдо заявил, че се настанява тук само временно, докато не благоволи да предприеме единадесетото си пътешествие.

* * *

Ако някой хубав ден жилището ви бъде посетено от млад фриволен мъж, който успее да обсеби съпругата ви до такава степен, че тя се реши да ви сипе счукано стъкло в обяда, за да ви умори, не се чудете, крайбрежни господа. Просто Тиман се е върнал и неговият дванадесети, петнадесети или осемнадесети поход вече отдавна е започнал, а вие не сте знаели това, но тъкмо сега ви се удава възможност да го научите. Ако ли пък през следващите десетилетия нищо такова не ви се случи, значи сте се отървали гратис, защото на онзи неспокоен каторжник все пак не му се е отдало да избяга и от неговия извечен стремеж към свобода са останали само две-три амеби, които и до сега обикалят под строй затворническата килия.

Що се отнася до дома на един самотен бряг с вдаден в морето нос, склонен съм да мисля, че там Драза Беззъбия и до ден днешен се домогва до ръката на неговата стопанка и вече е на път да я получи.

---------------
Публ. в “Антология на бургаската проза”, съст.: Иван Сухиванов и Росен Друмев, Бургас, 2013 г.
---------------