Думи за Андрей Германов

За първи път бях чул фамилията Германов, Германови от Ивайло Петров, който по землячески беше приятел, известно време и съквартирант, на братята на Андрей.

Веднъж пред университета видях Георги Струмски, Марко Ганчев, Анастас Стоянов, Михаил Берберов – възбудено нещо приказват, махат с ръце. Четири-пет години по-възрастен от тях, върнал се от южната граница (за нас – Иван Давидков, Димитър Дублев, моя милост беше писано “Тримата в сиви шинели”), виждал ги по литературните четения и срещи, горе-долу ги познавах, следях първите им изяви в печата, знаехме се. Спрял се при тях, запомнил малко странното име Германов, ги питам: “А кой е Андрей Германов?”, “Ами ето го!” – сочи ми го Струмски и го видях и самия Андрей: невисок, набит, къдрав, с меко засмени очи, с топла и здрава ръка при запознаването и ръкуването. Сред шумната група на безпаричните млади поети. Но тай не беше от шумните. Тихо и работливо после тръгна с дипломата си към Дългополската учителска стая, където допреди няколко години сам бе учил, след време на състезателен изпит, към студентската аудитория, за да запознава бъдещите инженери с падежите на руския език, с Пушкин, с Шолохов, с Есенин, затрупан от томовете и неистово жаден всичко да прочете, много да преведе. Редица от по-късно публикуваните му преводи, както ми е казвал, са били залюбвани, начевани, полудовършвани още в тези му ранни години.

Първата негова тъничка книжчица “Кълнове”, 1959 г., посрещнахме като категорична, но не сензационна. След това ранобудните му работнически влакове затракаха още по-уверено и равноускорително. (Най-завидното движение, на което Андрей се радваше до края.) Но някак си не го допускаха в А група. Като че ли стоеше в резервите. Съществуваше, но свито и встрани. На авансцената беше гръмогласието на Пеньо Пенев, сензационността на Любомир Левчев, после на Стефан Цанев.

През 1957 г. Георги Джагаров чете доклад в Съюза на писателите за младите поети, отпечата го в списание “Септември” – там се говореше за връстниците на Германов, но Германов отсъстваше. Отсъстваше и от цикъла “Поколение”, който бе отпечатан през същата 1957 г. пак в “Септември” (в отдел “Поезия” бяхме Ел. Багряна, В. Раковски и аз), цикълът обхващаше 31 човека с по едно стихотворение, но без него. Нали е бил в Дългопол...

Не го споменаваше и Пенчо Данчев в статията си за младите поети, отпечатана пак в списание “Септември” дори през 1962 г. Там Андрей въобще не беше се появявал до 1966 г.

От детските години, когато и ние, малките, отивахме с родителите си на нивата със сърп в ръка, си спомням радостното желание, упоритото стремление по-бързо да приключим с жътвата, да приберем зърното – градушка да не го удари, да не презрее класът и да се рони. Или, както казваха старите – до Петровден снопът трябва да е в купена и “да колим петеля”. Това означаваше, че ще е настъпил ден за почивка, за празник. И аз, Боже мили, и аз съм бързал. И, награбил стръковете с лявата, с дясната съм се резнал със сърпа на малкото пръстче. Оттогава си имам белегче там и по едно време чета стихотворение от Андрей Германов, в което той разказва за същия случай със себе си и своя белег на кутрето на лявата си ръка нарича свой родов герб. Сравнявахме си белезите и това някак ни сроди.

Излезе четвъртата му книга – “Равноденствие”. Било е 1965 година. По това време, месец май, скован от дископатия лежах седмици в неврологичното отделение на Трета градска болница. Там взех че написах една рецензия за “Равноденствие”. Бях я назовал “Щедро равноденствие”. Гледам сега броя – излязла е в “Литературен фронт” едва през юни на следващата 1966 година. И то в твърде осакатен вид. Именно онези неща, които исках да определят неговото място сред другите, бяха орязани. Тогава ние не бяхме близки с Андрей. Просто се познавахме. Виждаме се на площад “Славейков”.

– Бачо Начо, благодаря ти за хубавата дума.

– Не е точно моята – му викам. – Моята е в несъкратения вариант.

– Дай ми да го видя.

Видя го. Усмихваше се тъжно, горчиво му беше, беше му обидно. Само заради тази му горчива усмивка, само заради документацията ми се иска конспективно да припомня някои от тези странички, които казваха, че Андрей Германов е автор, умеещ да види явленията, да осъзнае идеите, да ги въплъти в художествен изказ, че в работите му се открояват релефни образи, живописни рисунки, трепват светли багри, каквито може да остави върху белия лист само талантлива ръка.

В мойте редовце виждах поета като певец на делничния свят, на безшумния подвиг, на когото крясъкът е по природа чужд, помпозността му е противна, биенето по гърдите би го огорчило, че той не допуска в строфите си елементарността и веселяшкото викане на ура, при които щръква лекомисленият удивителен знак. Ще похваля себе си като кажа, че преварвах критиците в стремежа си да покажа, че привлекателното в стиховете на Германов е това, че те са жизнени отломъци, а не кабинетни композиции, че предсказвах, че ще бъдат устойчиви в редица проверки, при които много други претенциозни построения биха оголели печално и показателно като духнати глухарчета. Правех му и упрек, че в някои строфи беше се малко повознесенчил, поевтушенчил. (Нали ги превеждаше.)
“Аз съм мостът, за вас замостен,
аз съм мостът под вас самотен,
във реката със двойник капризен.
Аз съм каменен, той е копринен...”

Харесвах това, че Германов най-често е художник-натурист, без да става натуралист, че взема в ръка простичкия факт, а ни повежда към богато обобщение:
“Тая малка драма ме покъртва:
клонката все още шумоли,
клонката не знае, че е мъртва,
не усеща тя, не я боли.
Тя не знае – здрав и непокорен
все така шуми върхът висок,
тя не знае – няма вече корен,
тя не знае – няма вече сок.
Няма ветрове и семе няма.
Няма бъдни клонки и листа.
Спирам се над мъничката драма.
Мисля
за големите
неща.”

(Това стихотворение със синтеза и иносказанието си според мен е едно от най-характеристичните за Германов, а ето че последният съставител на том Андрееви стихотворения Иван Цанев не го е включил. За “Паница бобена чорба” бих могъл да го разбера, но за клонката...)

По-нататък казвах, че Андрей Германов е стигнал ранна зрялост, че за него не би било ласка да се каже, че строи композициите си опитно, че ги извежда вярно към естествен край, че понякога този естествен край става още по-интересен от едновременната внезапност:
“Нищо не се случи между нас.
Нищо, макар, че бяхме двама.
Сами.
Мъж и жена.
Нищо ли?”

А в това време заедно с автора виждах как слънцето тича от изгрева към залеза, Стара планина носи тежките си дисаги, сърцата бягат през тъги и радости, реките загиват, за да има морета, селските читалища светят сред зимите, пъпките пукат, стрелват се листа, корени се вбиват в пръстта... И в залата играят шах. Ловките играят за себе си. Залагат нас. Печелят. Но ние оставаме при лирическия герой и когато е озарен от радост, и когато от думите му капе тъга. И гледаме ловките. Те продължават да играят. Шах-мат! Шах-мат! Печелят. Мислят, че печелят. Последната победа не е тяхна. Последната победа не е на ловките, а на честните, не на позите, а на позициите. Дори ако в шахмата може да се случи обратното – в поезията не!

Това е било чувството ми за този с няколко години само по-млад събрат, усещането ми, че той като автор иде, вече съществува, размества с плещи редиците, пристъпва напред. В течение само на пет години издал четири стихосбирки с едно категорично набиране на скорост и височина. Неспокойният му дух още тогава ми е заявявал, че самоубийствено ще живее, под яростно слънце ще бляска, сред взривни зони ще гази тази душа незащитена... Усещате – все неговите думи, все тонове и стонове от неговите книги.

През 1968 г. в списание “Септември” дойде на работа Пенчо Данчев.

– Знаеш ли – казва ми той, – аз в последните години малко се бях пооткъснал от поетите – какво ново, какво интересно, какво значително?

Говорихме дълго, донесох му цяла чанта разни книги, разменихме думи за различни поети. Идва един ден и сияе:

– Какъв солиден поет бил станал Германов. Браво на Андрей!

Андрей напечата първите си стихотворения в “Септември” през 1966 година в брой 8-и и оттогава беше вече един от най-желаните и най-печатани автори. Аз работих там 27 години, има какво да си спомням много и много, но тук не говоря по памет, а направих справка: за 15 години се е появил с оригинални стихотворения над 20 пъти, като циклите му “Глътка витошки въздух”, “Защо забравяме стрелата?” съдържаха по 13-14 стихотворения. И колко пъти участва като преводач. Спомням си как преведе през 1972 година стихотворението на Омор Султанов “На брега на Исик-кул”. Поръчахме му го, защото ни допълваше цикъла, нужно ни беше това стихотворение. А срокът беше фатално къс. С несигурни думи и заобикалки му подсказвахме, че можем пряко сили да го чакаме най-много 3-4 дни. Андрей сгъна ръкописа, пъхна го в джоба си и си отиде. И на другия ден привечер го донесе. Двайсетина петостишни строфи строг строеж, хубаво звучащи на български език, изработени както изработваше той. Значи не беше мигнал, не беше хапнал и отдъхнал вероятно в тези двадесет и четири часа, в своето таванче, за да може да се пребори с такъв дълъг текст. Самоубийствено живя.

Нас с Андрей ни сближиха и стиховете, и общите летувания, и посрещанията на различни поети – ту негови, ту мои познати, ту приятели и на двамата, които идваха у нас от тогавашния Съветски съюз. Когато Христо Радевски редактираше библиотека “Съветски поети” и през 1962 година ми пишеше в Минск да съставя и преведа томчетата на Янка Купала и на Якоб Колас, аз му отвръщах: “Ще ги подбера, ще се съветвам тук със специалистите, ще ги съставя, но за превод бих Ви предложил да поканите и други преводачи – Иван Давидков, Андрей Германов... Знаят украински език, ще им бъде близък беларуският.” Радевски така и направи. В превеждането на беларуските поети след това участваха и Александър Муратов, Елисавета Багряна, Христо Радевски, Димитър Методиев, Никола Инджов, Първан Стефанов, Марко Ганчев, Георги Струмски, Стефан Поптонев, Александър Миланов и други, но Андрей беше най-запаленият. Обикна Беларус, завъди приятели, тръгваше за там предварително щастлив, а когато написа стихотворението “Беларуски снегове”, което след това получи награда за най-добро стихотворение за 1969 година – беларусите просто полудяха от обич към него. На едно литературно четене в Минския университет Андрей го прочете – с него завършваха нашите “выступления”. Че тичаха момичетата към него, че автографи му искаха, че свои снимки му даваха, че предлагаха бележниците си, листчета всякакви – да им се подпише “на память”, да им даде адреса, телефона, “если можно”. След това той се изправяше с неразгаданата си усмивка срещу Анатол Вяртински или Нил Гилевич щастлив от мига на славата, и повтаряше рефренно: “Такие, брат, дела”.

Веднъж бяхме заедно с Андрей в Пушкиновото Михайловское, в Новгород, в Псков, в Ленинград тогавашний. Поразиха ни толкова неща, а в града на Нева ни намери моят вече отдавнашен приятел Сергей Орлов:

– Довечера – казва – изоставяй всички официални вечери и мероприятия и си ни на гости. Ще те чакаме с Виолета, ще поканим и Миша.

– Ще взема още един от нашите поети – казвам.

– Пожалуйста.

Андрей отлично знаеше автора на:
“Его зарыли в шар земной...
солдат без званий и наград...”

Вечерта гледаше с удивен поглед горялата му в танка кожа, караше Дудин да каже стихотворението си за славеите, после пак дълго разговаряше със Сергей и в среднощните хотелски часове ми вика:

– Този човек аз не мога да не го преведа.

И го преведе.

Вечерта бяхме решили, че ще отидем на Пискарьовското гробище. Андрей на сутринта:

– Бачо Начо, ти вчера беше добре на парахода с този пуловер (бяха ни разхождали до Петропавловската крепост, до Кронщад), дай ми го днес на мен, студеншко ми е.

Ето я снимката: на излизане от гробището, в дъното се вижда монументът с майката, крачим – Сивицкий (?) от международния отдел на Съюза на писателите (?), Йордан Милев, Михаил Дудин, Сергей Орлов, Андрей с моя ситняковски пуловер. Замислен нещо, леко събрал гъстите си вежди, с нас е, но може би е при някоя строфа.

Такъв той можеше да бъде видян навсякъде – и на скучно събрание, и сред шумна компания, и на последната редица на някой президиум, и на самотния ъгъл на масата.

Беше през 1970 година. На софийското летище се събираше група преводачи – заминавахме на симпозиум в Москва. Като разбрахме, че Никола Инджов ще се отдели от нас, избрахме си за “отговорник” най-младия – Андрей Германов. В Москва, още докато си чакахме куфарите, попитаха: “Кто глава делегации?” и понесоха Андрей по списъците. И съобщиха: “Прибыла болгарская делегация воглаве с Андреем Германовым”. За главата на делегацията – самостоятелна стая. Другите – по двама. Аз съм със стария преводач от руски, от английски Сидер Флорин.

На четвъртия-петия ден със самолет само за нас отлетяхме за Уляновск, стария Симбирск. Към стотина души преводачи от руски език и от езиците на народите от голямата империя. В самолета нашата група сме насядали почти компактно един зад друг. По едно време към нас се приближава някакъв отговорник с папка в ръка, оглежда ни и се спира пред олисялата глава на Флорин:

– Болгария. Это Вы Андрей Германов?

– Нет, отговаря Флорин.

– Кто Андрей Германов? – пита човекът с папката.

– Я – отговаря Андрей.

Той стои малко учуден, оглежда ни пак, трудно му е да възприеме “аномалията”.

– Вы действительно Андрей Германов? – пита чиновникът.

– Да – с хитро пламъче в очите, загадъчно усмихнат отговаря Андрей.

– Это точно, что Вы глава делегации?

– Кажется.

– Нет, надо точно. Ребята, я серьезно...

– Тогда точно.

Поетът Петр Вегин, който превеждаше някои български автори, приятел на Андрей, прикрепен към нашата делегация, се смее:

– Андрей, им не вериться, что ты можешь быть главой делегации!

Така или иначе Андрей получава програма за дните в Уляновск, за мероприятията, в които ще участваме, списък с номерата на стаите в хотела. И тук – главата на делегацията – в самостоятелна стая. На срещата с председателя на градския съвет от наша страна ще присъства един човек – главата на делегацията. В литературната вечер в театъра от българската делегация ще участва един човек – главата на делегацията.

– Вие не знаете какво означава система! – пояснява ни патилият и препатил Сидер Флорин. Нали е в някогашната, някогашната, си родина Андрей:

– Хубаво ме наредихте вие мен, но и съпровождачката на унгарската делегация е много хубава. Полуунгарка, полуеврейка, живяла в Лвов, учила в Латвия, сега е рускиня от Москва...

Пристигаме в Уляновск. Във фоайето Андрей ме дръпва малко встрани:

– Бачо Начо, я да дойда аз при теб, а да оставим дядя Флорин в моята стая.

– Готово!

Казахме идеята си на рецепцията

– Нежелательно... – реже ни русото момиче. Но що ни трябваше да питаме!

Флорин е подразбрал за нашата безобидна диверсия.

– Вие не знаете какво значи система! – повтаря той.

Отиваме към асансьора. Момичето от рецепцията може и да не знае, че горе на етажа ние все пак ще осъществим нашия план. Андреевите очи искряха добри и тихи, пред тях зеленееше Русия, светеше Волга, скърцаха дървените стъпала на старото училище, в което беше учил и вторият син на губернския училищен инспектор Илья Николаевич Улянов.

Друг един път бяхме заедно с Андрей, Димитър Ангелов и Иван Давидков в Беларус – делегация на Съюза на писателите в навечерието на 24 май. В Москва ни посрещна Татяна Воздвиженска и ни съпровождаше докрай. На московското летище седяхме този път във випа и чакахме полета. Обявиха го. И ни донесоха чай.

– Таня, да ставаме, подканях аз.

– Спокойно, – отвръщаше тя.

Пак обявиха нашия полет с предупреждение за последна покана на пътниците да се явят на изход...

– Таня, нервничех аз, ще изпуснем самолета, пътниците вече са се качили...

– Ихное дело, – отвръщаше преспокойната московчанка.

След малко се появи с грациозен поклон към нас красива стюардеса и ни покани:

– Пожалуйста, за мной.

В самолета всички бяха насядали, бяха оставени само за нас специални места. Приземихме се в Минск и гласът на стюардесата прозвуча:

– Моля всички пътници да останат по местата си, докато слезе българската делегация. Андрей вдигна вежди:

– Бре!

Българската делегация беше посрещната на пистата, досами самолета от много писатели и много хора от комитета за културни връзки с чужбина. Настаниха ни в новия тогава хотел “Юбилейная”. Вечерта в един от салоните ни поканиха на “ужин”, който се даваше от Андрей Макайонак. За нашия читател трябва да кажа, че Макайонак тогава беше звездно име, драматург, че го играеха от Гродно до Владивосток в повече от 300 театри едновременно много сезони и че според мълвата той нямал представа колко пари има. И у нас се игра в Сатиричния театър неговата пиеса “Смахнатият апостол”, той беше в България, беше се върнал възхитен и пленен от пътуването по нашата земя, разказваше как е гостувал в Минск Ламар с дамаджаната, как след него е бил в Минск Фурнаджиев и непрекъснато вдигаше наздравици. Искрящ от хумор, с чаша в ръка беше неуморим. И неумолим. Андрей защитаваше българската чест. Бяхме поне трийсетина души. Стояхме до късно. Нашият Андрей викаше на адаша си:

– Мужик, ще те видя под масата, мужик...

Към делегацията беше се присъединил и Първият секретар на нашето посолство в Москва Иван Григоров. На сутринта имаше протоколна закуска и уточняване на програмата. Присъстваше Елена Романович, шефка на споменатия комитет. Когато девойката започна да поднася блюдата от количката, Романович я запита:

– А кому вы несете только кефир? И столько кефира!

– Молодому, красивому! – отговори хитровато тя.

Кога Андрей бе успял да й подшушне, че след снощната вечер иска само кефир и кефир – никой не разбра. Но тя го беше разбрала.

Отивахме на официална среща в Дома на дружбата. Комитетът се наричаше и така. Димитър Ангелов:

– Найденчо, да сложа ли нещо на ревера?

– Носите ли?

– В джоба ми е.

Старият писател провеси някакъв висок орден на черното си сако.

– Дигнахме нивото, – усмихваше се и ми намигаше Давидков. А Максим Танк, председателят на Съюза на писателите, се интересуваше колко ще трае и на руски език ли ще бъде словото на “товарищ Ангелов” на “голямата вечер на българската култура” в операта тази вечер.

– А-а-а, Найденчо, Найденчо ще говори, – рече Димитър Ангелов.

Глътнах си езика. Че съчинявах, че писах и се самопревеждах, че се притеснявах целия следобед, но когато вечерта казах (нали в Беларус е загинал всеки четвърти), че пожелавам щастие “каждому четвертому, каждому третьему, каждому второму, каждому, каждому, каждому,” залата избухна в ръкопляскания и ние почувствахме това като прегръдка.

Делегацията се раздели – след минските срещи Димитър Ангелов, Иван Давидков и Иван Грънчаров заминаха на запад към Брест, а ние с Романович, Нил Гилевич, Анатол Грачаников и Андрей – на изток към Могильов. Бяхме в колхоза на прочутия председател Старовойтов, бяхме в завода за изкуствени тъкани, дето ги съчетават с лен, и се получава много хубава материя, стихове и преводи четохме, в Могильов Андрей откри изложба на книгата. Каза си той в централната книжарница хубаво словото, светкавици щракаха, магнетофоните мълчаливо се въртяха, публиката слушаше с притаен дъх. Всичко приключи добре. Не, не приключи.

– Молим ви, дайте ни автографи, – начоколиха ни маса младежи, като ни подаваха книги от Каралийчев, от Богомил Райнов, от Караславов, от Емилиян Станев.

– Но... – дигахме рамене ние...

– Няма значение, нали сте българи! – беше тяхното убедително възражение. Дори ни поднесоха масичка и столове.

Та доста книги подписахме, мили класици, от ваше име и добре че в джобовете имахме и значки – и значки раздавахме.

Бяхме и на гроба на там загиналата през войната българка Лилия Карастоянова. Посрещна ни интелигентна жена, която в словото си каза строфата на Ханчев:
“Ако падна убит сред степта, под
звездите студени,
запомни ме с добро, но на гроба ми
ти не ридай.
Посрещни радостта, отвоювана с
мъка от мене,
долюби вместо мен, домечтай!”

Беше трогателно. Гора, паметник, небе, сума народ. Бяхме си разделили “выступленията”, тук трябваше да говори Андрей, но в мига когато да го поканят пред микрофона, след Димитър Ангелов ми погоди номер и той:

– Бачо Начо, не, не, не мога, не, ще стане нещо с мен, моля ти се, гледай да не разберат, излизай...

Казал съм нещо за Лилия, за нейната младост, за нейния журналистически подвиг в тила на врага, за това, че молела да не я наричат Лилия, било много нежно за един революционер... не помня какво още съм казал под небето на Чечерск.

Андрей се успокои.

Могильов и Габрово са побратимени градове. Точно за тези дни там беше пристигнал от Габрово “влак на дружбата”. Вечерта в общоградската програма преди песните и танците включиха и нас. Седяхме тържествено на сцената. Андрей чете, четоха беларуските поети от Могильов, прочетоха и преводи на наши стихотворения. Накрая щяха да дадат думата и на мен. Между нас седеше високо началство – секретарят на областния комитет на партията Нина Михайловна Чигалейчик. Андрей се наведе и каза:

– Ти разбра ли как ни смениха стихотворенията? Моето обявиха за твое, твоето за мое. И преведе и на Нина Михайловна.

– Я исправлю, – отвърнах.

– Не надо исправлять, – тихичко прошепна Чигалейчик.

В това време водещият обявяваше моето име. Не поправих грешката. Могильовската препълнена зала не стигна чак до тези тънкости. Тя знаеше, че има гости българи, какви ти там, подробности.

До същата другарка Чигалейчик откъм кулисите по-късно се приближи ниен сътрудник, който й подаде сгънат лист.

– За вас... Телеграма от Минск, – каза тя.

– Телеграма? За нас?

– Телеграмата е на Белта, за вестника...

И стана и прочете. В нея се казваше, че Президиумът на Върховния съвет на БССР е наградил с най-високото си отличие – Почетна грамота – българските писатели Андрей Германов, Димитър Ангелов, Иван Давидков и Найден Вълчев...

Андреевите очи бяха пълни с младост, със сила и с мълчаливи планове за бъдещите дни.

В бъдещите дни бивахме често заедно.

С Давидков и с него бяхме дали заявка в издателство “Народна култура” да съставим Антология на беларуската поезия.

– Трябва да действаме, а да не се размотаваме, – подканяше Андрей. Половината работа е готова!

По този повод с него бяхме отишли в Беларус, тамошните ни приятели ни приеха радостно, имахме много и различни срещи, четения, пътувахме в провинцията, узнахме новостите.

– Най-новото у нас е най-старото! – казваше ни Нил Гилевич. Язеп Семяжон публикува “Песен за зубъра”.

– Кой е този Семяжон? – питаше Андрей.

– Ами този, който има седем жени! – смееше се и продължаваше игрословицата Гилевич, а аз добавях на Андрей, че познавам отдавна симпатичния, тихия, скромния ерудит Йосиф Игнатиевич, който за беларуската литература беше перо със значение. Полиглотът беше превеждал Шекспир, Байрон, Бърнс, италиански поети, френски поети, Марк Твен, поляците. И ето че сега беше публикувал дългогодишния си труд, превеждайки от латински една поетична хроника, за която бях чувал да се говори, но за която дотогава знаех малко.

– Основа на основите! – казваше за “Песен за зубъра” Анатол Вяртински, Андрей дигаше и събираше гъстите си вежди и любопитството ни нарастваше. Затова ще ви кажа тук малко нещо за поемата и после ще видим какво ще стане по-нататък.

“Песен за зубъра” – “Carmen de bisontis” е отпечатана в 1523 година в Краков, тогава е и довършена, когато авторът й се връща в Рим. А преди това се е случило следното: знайно е, че в ХV и ХVI век турско-татарските нашествия продължават да грозят дори далечните полски и литовски земи. Документално е известно, че през 1518 година от Краков, столица на Полша, заминава за Рим кралска делегация, която има мисия да се срещне с Папа Лъв Х Медичи, да моли да се създаде коалиция на християнските държави за защита на полската корона и на съюзното Велико литовско княжество. В състава на делегацията, като писар, е бил включен и високообразованият божи служител от Гусово Микола, отлично владеещ латински – тогавашният език на науката, изкуството, международните отношения.

Престоят във вечния град не е бил кратък. Веднъж завели гостите на корида. Гледайки вълнуващото зрелище, възбуденият писар извикал: “Като у нас на лов на зубри!” Очевидно е разказал и повече от съобщеното в тази фраза, за да му рекат Лъв Х и неговите приближени: – “Вземай перото и опиши всичко това!”

Така Микола от Гусово в скоро време става Микола Гусовски. Връщайки се от Рим, той остава да живее в Краков, където покрай другите си две поеми довършва и своята “Carmen de bisontis”.

Разказът, уж само за зубрите, се превръща в широка картина на живота на беларуския и литовския народи, в дълбок размисъл за обществото, морала, властта, политиката, религията. Пролежала при латинските си страници векове, макар и известна на изследователите, “Песен за зубъра” се превежда в стихове на беларуски, полски, руски, литовски, украински едва във втората половина на двайсетия век...

Живеехме в хотел “Минск”. От ресторанта и от фоайетата се виждаха насреща просторният площад, Университетът, столичният съвет, червеният католически костел “Симон и Алена” – прекрасна гледка, а хлътнехме ли в стаята си – насреща ни се озъбваше старовремската обла кула на затвора. И Андрей съчиняваше:

– Това е, братче. Там – пей, студентска младост, там – моли се и пали свещички, ако не те е страх, че ще те видят, там – въздишай в тюрмата, затворнико. Животец!

Всеки знае, че през войната целият Минск е бил сринат и съборен, а виж – затворът беше оцелял. Андрей хрускаше любимите си “хлебци”, рязваше си “эстонский сыр”, рисуваше дебелите зидове на затвора, огромната порта и си пееше:
“Солнце всходит и заходит
а в тюрьме моей темно...”

Разлиствахме и четяхме “Зубъра”. За пушчата, за лова, за войниците, за смелите и страхливите, за нрава на бизона. За престъплението и наказанието, за княза и болярите, за святата Божия майка.

– Аз това нещо ще го преведа! – пална се Андрей както при срещата ни със Сергей Орлов. През нощта спа неспокойно, забелязах, че като станеше, малко се придържаше о стената, търсеше ръчката на вратата не където й е мястото, а на пантите. Сега си мисля – симптоми ли са били това?

След една среща със студенти ни отведе у дома си Васил Зуйонак. С него беше и Нил Гилевич. Навън беше студ, духаше остър вятър, а в топлия дом на тихия и ласкав човек се почувствахме като в своя къща. Предните дни на село бяха заклали прасето, половината беше долетяла с кошницата у Василови и сега жена му ни показваше наденица по селски, кавърма по селски, току-що изпечено... Та почти замръкнахме. Пък и знаехме, че нямаме вече нищо друго по програма. На сутринта Андрей си тръгваше.

Той не можеше да стои с празни ръце. Ако не четеше, ако не премисляше – хващаше флумастера, химикалката, молива и скицираше събеседника си. Мен ме рисуваше вече наизуст – “Характерният профил, горната устна като стряха над долната – и това си ти”.

Беше почнал да послагва и очила. Взел моите – изведнъж забелязваме, че едната дръжка остава в ръцете му. Паднала бурмичката. Но такава малка, пък и кой знае къде – не я намерихме. Той взе една карфичка, с джобното си ножче я търка, прегъва, прерязва, подгъва я, причуква я и като Тьоркин, който поправя часовника на бабата и дядото, вика: “Готово!” И така – колко години! – човек не става мукает, пък и не само заради това, моите очила четяха с Андреевата карфичка.

Самолетът му беше ранен. Първият от Минск за Москва. Можеше да вземе и по-късен самолет, но неистовият Андрей искаше да има, макар на летището, няколко часа да се види, мисля, с Лорина Димова и Николай Зиновиев. Пак да говорят за стихове, пак да уговарят преводи. Въпреки много ранния час на летището дойдоха и Нил Гилевич, и Васил Зуйонак, Ванкарем Никифарович. Беше все още тъмно, когато той мина през пропуските, обърна се да махне с ръка, наведе се в кожуха и потъна към несъмналата писта.

Аз си дойдох след три дни. И понеже той си беше купил грузински супи “харчо”, а беше ги забравил в хладилника в хотела, стана дума, че ще му звъня да му ги предам веднага. Този разговор ставаше в същия ден, часове след като бях пристигнал, привечер в редакцията на списание “Септември”.

– Но Андрей... каза Вътьо Раковски.

– Ти не знаеш ли? – плахо ми полусъобщи Иван Цанев. – Той не е добре.

И после разбрах всичко: целия следобед бяхме у Васил Зуйонак и Андрей беше в превъзходно настроение. Пи по беларуски водка, пяха с Гилевич, през нощта, вярно, пак не спа спокойно, но сутринта беше весел и още не беше се върнал от Беларус, а мечтаеше за второто си пътуване за Куба, за която се готвеше да напише пътепис. Беше стоял на московското летище тези часове до връзката със София. В София бяха го посрещнали Римма, Анета и Слав. А на другия ден беше се разболял. И тръгна по белите болници.

Найден Вълчев, Андрей Германов и белоруският поет Анатол ВяртинскиРазприказвах се много, увлякох се в спомени за срещи и пътувания и се затулиха стихотворенията на поета, на най-антикнижния автор. А там е неговата същност, там е неговото дело. То беше, както казвах в предните редове, земно, първично, чисто звучене на слънчев мъжки глас, който ни въвеждаше към дните на шаячните момчета, опиваше се от пиршеството в селската гостилничка с една копърка, сияеше по пъстрите панаири, където се пилеят каймета, каймета, рисуваше с точна ръка пейзажа на Лонгоза, на полето, на Балкана и потъваше в дълбочините на човешката душа. Там беше най-добрият човек, там беше одърът, там беше птичето с отрязаните от косата крачка, майстор Паскал и викът “смърт на вълците”. А този вик беше извикан от печалните прозрения, че в този свят косът може да бъде чут, но и изяден, че оня, който има топла къща, не прави бунт, че могат да те попитат защо онези, които бяха честни, умряха, а ти, който също беше честен – ти защо си жив? С годините в стиховете на Андрей Германов навлизаха горчиви констатации, тракаха зъби крокодили в тази кал вековечна, той виждаше, че ракетите имаха жироскопи, корабите – радари, а човекът – клеветомерче. Усещаше, че щурчето може и да не запее, но червеят ще скърца непременно. Че изневиделица ни напада неврозата, скепсисът, есенинско-красинската тъга от съпоставката град – село, че живеем във “въоръжен мир”.

Казвал ми е как в такъв мил въоръжен мир той веднъж не издържал, лупнал с юмрук по крехката кухненска маса и, мамка й и маса, се разцепила и се свлякла на две на пода. И настъпил вече ненарушим мир с женския състав от къщата.

Той беше готов да заплати за всички вери и заблуди – след харман. Ужасяваше се при мисълта, че този свят е пълен с диви варвари, усещаше как ни се изплъзва оная вселена на незаключените, неприучените на катанци врати, онази нощна чакалня, когато над всички и над всичко ще вали светъл снегът. Заселваше се в стиховете му искрен скепсис, отекваше стон, че както нож чака петлите по градските балкони, така нож чака и душите наши. Везната на чувствата лудо го люлееше, той знаеше, че тревата е непобедима, казваше “наведи глава и тръгвай”, заклеваше – “тежко ви, причиняващи страдание”, викаше вени, види, вици, но в рефрена беше по-точен: вени, види, но не вици. И страшно го болеше за утопията в 4 часа сутринта, когато градът спи, пуст е, улиците са пълни с гълъби. И се замечтаваше: над банките и парламентите, над ракетните площадки, полициите, казармите се появява президент гълъб, и държавен секретар – гълъб, по пролуките свирят само крила и светът е пълен само с гукане, гукане, гукане. Но това е мечтата. А истината ни връща при други меридиани, при други параметри:
“От сянка съм се плашил в тъмни нощи,
от хляб дарен, от смърт, от клевета
и много страхове ще имам още,
но няма страх по-страшен на света,
но няма миг, от оня миг по-страшен:
ей тия двечките,
наказаните със живот от мен,
да ме заварят някога уплашен
или да ме запомнят унизен.”

Освен житейско и творческо верую в тези осем реда се крие бисерен образ – “ей тия двечките”. Не “мащабни” прокламации за човечеството, не помпозни фрази и декларации, а болка за “ей тия двечките”. В този свят, който е кръчма без кръчмар, но все пак кръчмарят се явява накрая и “прибира сметката живот”.

Румяна Недялкова от Трявна ме питаше преди време: “Кое е първото нещо, което изниква в паметта Ви при споменаване името на Андрей Германов?” Ето това е, отговарям й тук, това, което казах за него в горните редове. И добавям определението, което бях казал за Първан Стефанов и което повтарям и за Андрей:
“Той никога не беше шлагер,
но беше винаги поет.”

И виждам щастливата му съдба в това, че заради ръката му на художник и нравствената му душа бъдещето ще го цени повече, отколкото го ценяха в житейските му дни.

Андрей беше пленник и на преводаческото изкуство. Покрай братята си грамотен от четиригодишен, въведен в света на книгите от тях, русист по образование, той от гимназистко-студентски години превежда руски народни песни (дори първото си стихотворение написва на руски език), превежда стихове от Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Фет, Надсон, Блок, Есенин, Пастернак, Твардовски, за да стигне до връстниците си Рождественски, Евтушенко, Вознесенски. Превеждаше литовеца Межелайтис, арменеца Черенц, грузинеца Нонешвили, преведе и много украински и беларуски автори не от руските им варианти, а от оригинал.

Удивително много нещо свърши този човек в късия си живот: и като лична поезия – над 20 стихосбирки, и като преводи – цяла камара, и с книжките си за деца, и като приятел на флумастера за шаржови рисунки на десетки лица.

Александър Твардовски, един от любимите руски поети на Андрей, употребява в книгата си за боеца непонятното понятие “сабантуй”. Тьоркин казва:
“Аз ти казах и ти чу ме,
пак ще кажа, пак ме чуй:
сабантуй е само дума –
сабантуй! Но... сабантуй...
Сабантуи има разни

и ти в пазвата си плюй,
да те тебе не нагази
някой главен сабантуй...”

Защото: задават се над позицията самолети, почва бомбардировка... Лягаш в окопа, мълчиш, чакаш... Оживяваш. Преживял си малък сабантуй. Но те набарват минометите. Оцеляваш и в този среден сабантуй. Обаче забоботват към теб танковете. Лягаш пак в окоп ли, в трап ли, мълчиш, не дишаш, но си мислиш ужасен: ако мине баш по мен?

Найден Вълчев, Андрей Германов, Нил Гилевич (първите трима от ляво на дясно). Минск, 1972 г.Андрей пък си беше взел друга шантава думичка – “скримтимним”. Беше я взел от съименника си Андрей Вознесенски. Хубаво момиче му пресече пътя пред сами светофара – “скримтимним”- пророни загледалият го поет. Докладват на главния редактор на “Пламък”, че броят ще закъснее в печатницата – “скримтимним”. Викат го на две важни заседания точно в един и същи ден точно в един и същи час – пак ще рече “скримтимним”. Иди я разгадай тази Омска абракадабра, но тя си му беше – въздишка ли, проклятие ли – в ситуациите и в приказките.

И като младеж, и в зрелите му години Андрей беше едно набито биче, да ти е драго да ти стисне ръката, сякаш за себе си беше казал “скулест хан с кулест кон”. Иван Николов писа някъде, че когато го понесохме в ковчега, съм казал: “Тежка беше думата ти, Андрей, тежиш и сега”. И кой можеше да помисли, че ще се намерят сили, които да го сторят опънат нерв, оголена жица и да го отбрулят от света. Така и написах в страничката, с която списание “Септември” се прощаваше със своя автор: “ Отиде си от света на живите Андрей Германов. Откъсна се – първият стих на четиристишието – преди да е навършил петдесет години. Остави ненаписани много стихотворения и това е загуба за нашата литература, но ни остави своите книги, с които ще бъде винаги при нас и това е нашата утеха.Утехата, че той се нарежда в галерията на поетите като един спонтанен и дълбок автор, физиономичен, емоционален, образен и мисловен, с категорична позиция и ярка багра. Поезията му е естествена и земна, нещо първично и сочно я кърми със силните си сокове на живота и делника на хората и затова тя е сладка и горчива, лютива, солена, стипчива, но никога дестилирана, безцветна и безвкусна. Нещо подемно я извисява над факта и явлението на деня, за да бъде тя съвременна, актуална, мащабна. Германов не заемаше пози, а ни говореше топло, сърдечно, човешки. Неговата щедра ръка на художник ни остави светли детски рисунки с цветни тебешири, и прозрачни въздушни акварели, и тежки, плътни мазки на широка четка. Стиховете му намериха приятели сред големи читателски територии, те се възприемат леко и трудно се забравят.”

От онази северна стая срещу минския затвор беше минало много време. Делникът ни беше грабнал с делничните си грижи.

– Аз онова нещо го чопля от време на време – ми казваше Андрей, но така, между другото. Докато веднъж в болницата ми вика:

– Бачо Начо, една заръка ще ти заръчам. “Зубърът” да не остане недопреведен!

Не бях отдал особено значение на тези думи. Те зазвучаха съвсем иначе, когато Андрей се откъсна от нас. Заровихме го, отдалечавахме се, минаваха години, а към заръката му не смеех да посегна. Вече добре познавах поемата, вече беше се появил и втори неин превод на беларуски, но във всичко трябва да има морал. Началото беше Андреево.

След време Римма Германова, съпругата на поета, събра преведеното, брат му Петър Германов го подреди и преписа, съветвахме се и с другия му брат, професора русист Георги Германов, и трябваше да правя нещо по-нататък по заръката.

Преводът на Андрей, той беше стигнал докъм средата на поемата, беше превод “първа ръка”. Ясно беше, че той беше разоравал нивата и над тази оран е щял да се връща с мотиката, с малката мотичка, с търмъка, с пръсти дори. Решихме не аз, а първо да го “пипне” един от близките ни приятели, майстор на стиха, Иван Николов. Писах му в Пловдив, той пое молбата на драго сърце, пратих му машинописа, имахме и няколко срещи и той ми върна папката след усърдна, подробна, веща намеса. След Иван върху същия екземпляр мина и моливът на друг наш общ приятел – поет и преводач, за когото няма тайни в този занаят – Първан Стефанов. И тогава аз, поел мелодията – продължих. Държах речниците и писанията за “Зубъра” подръка, четях на ум и на глас, сравнявах и пътувах през едно плътно, кокалесто и месесто фактурно съдържание, в което реват зубри, съскат стрели, бръмчат рояващи пчелини, присъди се издават и глави падат насред площада, звънят мечове, молитви ечат... Превеждах и се стремях да чувам гласа на Мартин Андерсен Нексьо, който в студентските ни години беше дошъл в София и ни казваше: “Добрият превод е като идеално изчистено стъкло – през него виждаш всичко, а стъклото не виждаш”.

Заръката на Андрей беше изпълнена след много труд по целия ръкопис, преводът беше завършен, но стоя самотен редица години, дрема по чекмеджета и издателства, бори се за живот, ходи насам-натам, губеше се и се връщаше... Слава богу, добра ръка му подаде ръка и той, петнайсет години след началото, през 1998 година стигна и до българския читател.

Връщам се още един път назад в годините, за да кажа, че Андрей не обичаше да го посещават в болниците. Пък и трудно се влизаше в Медицинската академия. Вмъкнах се една вечер с Римма късничко, когато дежурствата ставаха по-либерални, и то чак когато му бяха махнали от устата, от носа разните тръбички и проводничета. Андрей не беше искал никой да го посещава и да го гледа оплетен и покорен от тях. По времето, когато се заредиха стихотворения като “Ах, сестро Симеонова”, за да се стигне до
“Всеки сам за себе си е болен,
всеки сам за себе си умира.”

В тях, въпреки страданията, той не урони никъде своето можене, никъде не снижи нивото, не превърна болката в хленч. Беше корав и се държеше мъжки в своето минирано поле, замислен за гълъба на корниз и за дечицата си, за смъртта на вълците и за вечно младия клин на жеравното ято. И винаги само “на едно щурче разстояние” от добротата и нежността.

Захвърли бързо бастуна, но когато вървеше по тротоара, летящите коли му действаха неприятно, получаваше шемет. Когато пътуваше в кола, трябваше да гледа само напред, а не и встрани към бързо движещите се предмети. Укри се в своето Боженци. Изчезна от света. В това време съпровождахме с Наташа Манолова група съветски писатели, гости на Общонародния комитет за българо-съветска дружба. Маршрутът беше Плевен – Габрово – Шипка – Стара Загора. От Габрово трябваше да тръгнем в 10 часа и на Шипка да ни срещнат вече южнобългарските домакини. Помолих сутринта преди тръгване аз да отскоча до Боженци. Да видя Андрей. Наташа каза:

– И аз ще дойда!

Юри Скоп – също. И се понесохме. Ама набързо, докато другите закусят, докато поразгледат града, защото ни чакаше часов график. По пътя за Боженци ни се мярна насреща зелена кола, в която ми се стори, че е Андрей.

– Спри! – извиках на шофьора. – И дай клаксон!

Зелената кола беше подминала, но също спря. Изтичах. Андрей на волана! Сам!

– Абе какво правиш ти! – скарах му се аз.

– Отивам до Габрово.

– Ами ние при тебе идваме.

Той обърна, аз седнах при него, показа ни Боженци, заведе ни в своята стара плочеста къща, нагости ни с грозде и с пресни орехи, поприказвахме за това, за онова и си пожелахме “по живо по здраво да си стигнете”, “по живо по здраво си остани”.

– Аз също ще ходя до Габрово...

– Не, ние ще бързаме. Ти недей сега.

И тръгнахме. Радвахме се, че го видяхме, че го намерихме така добре. По едно време на някакъв завой нещо се обърнах и гледам – Андрей зад нас. Настигнал бързата черна Волга и кара ли кара. И се смее. Аз му махам с ръка, ругая го, правя му знаци да изостане – той се смее още повече и не се отлепя от нас.

Бяхме си разменили по едно посвещение: той на мене ми посвети стихотворението си “Паница бобена чорба”, аз на него – “Август”. Когато навърших 50 години и ми издадоха “Избрано”, бях го назовал “Златен август”.

– И моят златен август иде – казваше той. – И бачо ти Андрей ще излезе в корици с платно...

Томчето с корици с платно излезе, но Андрей не го дочака. С непълна година време не го дочака. Отиде си, но вижте проверката на годините: в библиотеките книгите му – ожулени, опърпани, изтъркани, стихотворения и строфи в тях ограждани, томчетата вземани и връщани, вземани и връщани. И поетът все при нас. Само “на едно щурче разстояние”.

 

------------------------

От "Литературен форум", Брой 5 (446), 06.02.-12.02.2001 г.