Една лудост

Странно, това се случваше с него винаги, когато се събуждаше рано. Това състояние се засили особено през последните месеци. Със ставането му се виеше свят, а след това цяла сутрин му се гадеше и не можеше да работи пълноценно. Това чувство на отвращение продължаваше по цели седмици и той, въпреки че беше небрежен към здравето си, признаваше негласно, че от това получава вече комплекс.

Иначе Стратев беше човек трудолюбив, добряк и мълчаливец. Остана ерген, въпреки че не бе лишен от някои приятни черти и обноски. Но беше фаталист. Това понятие обикновено означава човек, на когото не му върви. На Иван Статев не само че не му вървеше, а и всички обстоятелства бяха срещу него всякога и навсякъде. Ето какво му се случи например, когато реши да се жени. Тогава беше млад и не служил, а и девойката бе млада и красива. В деня на сватбата, рано сутринта, пощальонът донесе повиквателна за Иван за армията (тогава още мъжете ходеха в казармата). Трябваше да замине веднага, иначе попадаше под неумолимите военни законови разпоредби. Опита се да уреди някак си брака си по-късно, но момичето не го дочака.

Стратев отслужи и продължи да учи в икономически институт. Като студент беше много добър и всички предричаха, че Иван Стратев ще стане първенец на випуска. Разбира се обаче намери се някой, който и този път да му подлее вода.

Стана управител в заведение. Ако сте минавали край крайбрежния град П., навярно сте забелязвали едно кокетно рибно ресторантче, кацнало на скалите бяло и като че готово да хвръкне. Но отново не му вървеше. На края на месеца се оказваше, че и клиентите, а и служителите не са били на ниво. Планът се проваляше, а и се намери една безпътна жена, която се мерна два-три пъти със Статиев, колкото да му излезе име на голям развейпрах. Тогава се прости с кокетното ресторантче на крайбрежието и заживя с родителите си в едно балканско градче във вътрешността на страната.

Така се изтърколиха още няколко години през които, въпреки трудолюбието си и усилията на майка му да намери годеница за него, това не стана факт. А после и тя, и баща му починаха. Стратев отиде в големия град. Работеше в цех за пластмаси и живееше на таван. И точно по това време се появи тази болест. Стратев дълго я носи без да и обръща сериозно внимание, но един ден, след получен пристъп, посети доктора. Тъй като не му вървеше, общопрактикуващият лекар не можа да определи точно какво му е и го посъветва да се обърне към психиатър. Разбира се Стратев само се позасмя и не отиде никъде. Сутрините му обаче бяха и останаха поле на непрекъснато надборване с настъпващата болест.

И ето какво се случи.

Необичайни промени настъпиха с нашия герой.Съзнанието му се умопомрачи и в него се забелязваха вече няколко обезпокоителни тенденции. Изглежда Стратев бе решил на всяка цена да свърши нещо, от което би се прочул, би станал нещо повече от това, което му отреждаше като позиция в света съдбата.

Отначало той реши да стане велик магьосник на четката. Изхождаше от разбирането, че в днешно време само хората на изкуството са добре и получаваше пристъпи на необикновена радост, когато успееше да нарисува докрай някоя нова “Гуерника”. Рисуваше на своя таван и брадясваше, защото нямаше истински художник, избръснат като юпи или смирен чиновник. Стратев не ходеше на работа и кой знае от какво живееше, тъй като неговите картини никога не се купуваха.

Умопомрачението му започна да става явно и за съседите му и постепенно те се изолираха от него. Той мислеше обаче, че като велик художник не е разбиран от другите и свеждаше кората хляб, която портиерката всеки ден му оставяше, като обикновена човешка завист.

“... Трябва да разберат, че и аз ги презирам. И когато разберат, те ще осъзнаят накрая кой съм бил аз и защо така очевидно ги превъзхождам. Само че е необходимо да творя – постоянно и неуморно.”

И Стратев твореше. Като взрив изпод четката му на платната се взривяваше тихата му лудост. Някога оставяше четката, поизмиваше се, слагаше една попаднала отнякъде мазна папийонка и излизаше. Отиваше в кварталната кръчма. Там, след като обърнеше някоя и друга халба наливна бира, той ръкопляскаше на циганина-цигулар и викаше: “Ето това е изкуство!” Посетителите, включително ромите, бяха на друго мнение за изкуството и той често се връщаше със силни болки по изтерзаното тяло. Обикновено Стратев оставаше насаме с Гоя, Пикасо, Кандински и цялата тайфа таланти. Нашият герой им разказваше за своята безпросветна и неблагодарна епоха, но обикновено всичко свършваше с разкъсване на рисувателния чаршаф или с разбиване на бутилки в стената или статива.

Но като с всеки луд често настъпваха ремисии на затишие и при него. И той като всички започваше да става рано, закусваше и ходеше на гарата да работи. Тези периоди при Стратев бяха много продължителни – с месеци. Тогава той гледаше с учуден поглед своите рисунки и картини и се усмихваше. И навярно с намесата на психиатъра, негов съученик от гимназията, щяха да го излекуват от това негово състояние, но лошата съдба преследва човека до край и дори,когато го е удряла до смърт, не го оставя да се съвземе.Това е фатално.

Стратев бе повикан от управителя на онова ресторантче в крайбрежния град П., където имаше място да работи по специалността си, но не като управител. Той замина за П. В един период на възстановяване и психическа стабилност. Започна работа и работеше като всички хора, изглежда бе забравил Гоя и Пикасо, увлечен в своите ангажименти би забравил дори и своята лудост, ако един лош за него ден не се влюби.

Обектът беше млада сервитьорка от тези съвременни млади момичета, които се раждат за да правят живота по-лек, по-опростен, съвсем елементарен и които в края на краищата бдят, за да не забравяме другите, че цялата история е започнала от човекоподобната маймуна.

Стратев се влюби в девойката като юноша – силно и сляпо. Момичето му даде надежда, но той все не можеше да се реши на стъпката, която всички наричаме в любовта решителна крачка.

Девойката (казваше се Роза) искаше продължение на започналия флирт и като не го получаваше ставаше все по-дръзка и активна. Една вечер Стратев я откри в квартирата си седнала на леглото да гледа замечтано тъмното море и да го чака.

После всичко се разви по стереотип.

Събраха се и живяха заедно три месеца през сезона и Стратев все повече се влюбваше. Беше готов на всичко, за да не я загуби. И тогава се появи отново главоболието. Той стана разсеян и много словоохотлив. Тя виждаше, че той се променя с всеки ден, но честно казано и без това вече й беше омръзнало от него. Роза реши бързо и една сутрин си опакова багажа. Напусна градчето, а той остана. Стратев търси Роза дълго, но не я откри – по-точно, тя бе скрила следите си и пребиваваше вече при един пловдивски скулптор.

Лудостта му нарастваше с всеки ден и това се чувстваше и от колегите му. Наложи се да бъде отстранен от работа – за втори път. Стратев обаче продължаваше да идва в рибния ресторант в градчето П., с когото вече бе свързал съдбата си.

Вечер, когато морето уморено лягаше в пясъчното си легло, той отиваше в банкетната зала, сядаше кротко на любимата си маса и искаше кафе. Когато сервитьорката му го донасяше, той я хващаше за ръката и й казваше винаги: “Роза, ела си!”. Някога пък се сърдеше, че това не е Роза и крещеше да й предадат, че той е тук. Втълпяваше си, че всички го лъжат и са против него. Свършваше вечерта в тъжно състояние – или на края на плажа или пред вратата си, недостигнал леглото, с пяна на устата.

В края на сезона започнаха да цъфтят есенните рози в градината му и той по цели дни прекарваше сред тях. Нито тя, нито неговата лудост заслужаваха тези красиви цветя.

Минаха години.

Стратев нямаше приятели. Затова, когато се спомина, три дни не го откриха. А после случайно видяха, че розите са увехнали. Не бяха поливани отдавна. Той лежеше, този луд сред опадалите бели и червени цветове и гледаше не към розите, а към морето. Лудите обичат най-много вечността!