Едно куче и една коза

Наскоро след смъртта на Райна умря кучето; три дни по-късно вимето на козата прие виолетовия цвят на разложението, порасна толкова, че очаквах да се пръсне, но то не се пръсна, а се сви една сутрин, изсъхна и козата също умря. По-късно вечерта подпалих непроветряваните, проядени от плесен одеяла, рокли и елеци. Тогава видях снимката. Беше между елеците, от ония снимки, които правеха по панаирите. Момчето е седнало във виенски стол, Райна е права до него. Извадих снимката от огъня и тъй както я държах, седнах на стъпалото пред тясното преддверие. Седнах и видях Райна – тънка, гологлава, с нейните многобройни ситни плитчици; бърза през дивия гьозум край реката, която пресича Пазвата и отвежда при узрялата пшеница. Аз, осемгодишен, я следвам, крия се зад надвесените над стръмното корито борове, тръпна от любопитство – детско, радостно; приижда към мене медножълтият цвят на нивата и лятната привечер, натрупва се в гърдите ми сладостногорчив аромат на треви и билки… Когато по-късно ме пращаха след Райна по-големите ни братя, предусещане за неясна, дебнеща заплаха смени любопитството. Въпреки туй, подгонен от пламналите погледи на братята ни, аз я следвах. Мяташе се сърцето ми в постоянен страх, докато Райна подскачаше пред мен, понесла торбичката. Била е седемнайсетгодишна. Ах, ах, тя ми беше сестра, беше ме отгледала… Дълбоко под кавака в бащиния ни двор още лежат ножовете. Тъй си лежат с кръвта. Седемдесет години оттогава.

Тежко и страшно е било в оня ден, но и до днес, през всичките години, аз го виждам приказно и някак нереално. Може би заради облака, който напомняше карикатура на козел, или заради стареца с бялата брада, който отнесе момчето в нашарения със змии фургон. А може би го виждам приказно и нереално, защото накрая видях всичко – първо в забавен кадър, после в деформираноускорен – отвисоко, от птичи полет. Или смутено от нетрайните пориви на сърцето, съзнанието ми се губи из дебрите на миналото, в търсене на възможната приказка за вечна любов.

Помня слънцето зад пердето, ударите по Райнината врата – бяха я заключили. Напрегната глъч, далечна и забързана, чувах да се носи навън. Ръката на стария бе стегнала китката ми. Помня догонващия му удар, гърба на майка ми в зейналата врата и задухата, която ме блъсна в гърдите.

Не помня как през тръните и ситните скални отломки съм стигнал хората, които пълзяха по Пазвата. Стори ми се, цялото село катери възвишението. Не помня отделни образи. В паметта ми изплуват бели ръченици, кенарени ризи и потури. Помня цветове, форми, аромати, думи. Особено думите:

– В зимницата го намерили…

– Овършана около трупа зимницата…

– И много кръв, кръв да видиш – говореха от всички посоки, подмятаха името на сестра ми от уста на уста, и отново и отново!

– Кръв, кръв да видиш – повтаряха, докато някой посочи облака. Бяхме стигнали върха на Пазвата.

И отстъпиха тези думи пред други, неразбираеми за едно дете. Все пак се досещах, че не се отнасят за нашия свят, а за друг, който не се трогва от болките на човешката плът, нито от човешките сълзи. Страшен, свиреп, и въпреки това неустоим ми се стори този свят.

– Дяволска работа!

– Опашато нещо!

– Рогато!

Селото изучаваше облака, кацнало на лявото възвишение. А облакът беше странен, рядко срещан облак. Приличаше на козел, чиято несъразмерно дълга опашка се влачи откъм селото; към острите му извити рога бяха привързани разкъсани хартиени свитъци. Никой не поглеждаше нивата, макар облакът да висеше точно над нея.

– Не е на дъжд този облак…

– Дяволска работа!

– Бял като къделя, пък виж му опашката…

– Дяволско нещо!

– Беше пощуряла…

– Хубаво, че опашката не се вижда от селото…

– Нито рогата – говореха, преповтаряха жените, но не лукаво по женски, а залисано. Думите им не бяха точно шепот, не бяха изречени сякаш от човешка уста, а ги носеше насам някакъв лепкав пещерен дим или тъмна хималайска мъгла, от която те побиват тръпки. Мащерката в краката ни – стъпкана, изсъхнала на корен в това сухо безветрено лято, миришеше повече на тръпчива отвара, отколкото на свежа билка.

Изранените ми крака кървяха – бях бос. Но не помня болката. Помня, кацнало на Пазвата, селото се чудеше на облака, подивяло сякаш от лепкавия дим и тъмната мъгла, но и отмаляло от тежката задуха – обличаше се още във вълна селото и лете. И докато слушах прекомерните, хлъзгави припеви на Лудия за наказания грях, аз чувах ударите по Райнината врата и усещах стегнатата ръка на стария около китката си. Това усещане ме тласна надолу, по гърба на Пазвата, през цъфналите бодили и ситни скални отломки. Зад мене множеството се люшна; последва ме шум като от придошла река – не заплашителен, но мрачен, повлякъл сенките на едно угаснало време. Обърнах се. Стори ми се, напрегнатата глъч приема форма – смътна, омагьосана. Погледнах кървавата следа, която краката ми оставяха и пак хукнах надолу.

В подножието на баирите ме срещнаха рояци мухи в ленив, хаотичен полет – охранени, безобидни, но докато газех през мочурището аз размахвах ръце да се предпазя от тях. Мочурището бе плитко, тясно – рахитични острови на застоялост около двата плитки ръкава на Бялата вода, която тече отляво и дясно на нивата. Не бях още изгазил тези по-скоро разливи, отколкото притоци към коритото в процепа на Пазвата, когато множеството ме застигна. Следван от човешкото драпане през тинята, аз бягах, падах, ставах… Окалян и вцепенен изпълзях най-сетне пред овършания край на нивата.

–Ууу, даа, ууу – шумяха зад мене, шумяха, докато не подадоха глави над блесналите саблени върхове на тръстиката.

И настана тишина. Бяха видели убития и кръвта, плиснала по стъпканите класове. Лежеше възнак дългото му, тъничко момчешко тяло. А лицето му беше лице на дете. Помня, че се обърнах (не можех да гледам кръв) и се озовах пред плътна стена от похабена аба, червени дипли и онемели очи. Онемели не пред тъничките безжизнени ключици и китки, а от страх. Тогава съзрях в зениците на хората оная сянка – гърбава, с качулка, без лице, с блеснала в ръцете коса. И ето, над сянката стоеше кръста (не зная, може това да е било видение, защото какво могат да поберат едни зеници). И се задвижиха вкупом десници от главите към поясите, оттам към дясната страна на гърдите, спряха на сърцата и видях, кръста затули сянката в зениците им.

Вече ми прилошаваше от гробовната тишина, когато се чу лай на кучета. Обърнах се. От елховата гора, която е зад нивата, излязоха две стада. Стекоха се стадата надолу, спряха отляво и дясно на нивата, и се унесоха в морна паша. Задухата отнемаше силата на овцете. Кучетата все тъй зовяха, насочваха господарите си, изпреварваха ги, връщаха се назад, докато не прецапаха мочурището. Бавно, внимателно заобиколиха трупа, клекнаха до главата му с изплезени езици. Струва ми се, докато стадата се спускаха от двете страни на нивата, а овчарите следваха овършания й край, безмълвието се запази. Но кучешкият лай е по-силен от човешката реч, не мога да съм сигурен.

– От панаирите е. Виждахме го около фургона със змиите. Хранеше змиите. Хвърляше им зайци – каза по-старият от пастирите. Те бяха застанали до кучетата. Не бяха от селото.

– Ууу, даа, даа, ууу – зашумя селото, но за кратко.

Аз гледах лицето на момчето; беше ми станало близко, гледах го вече излязъл от вцепенението.

Виждах го как се смее, и Райна, моята сестра се смее с него; гонят се, повалят се в узрялата пшеница… Пшеницата се люлее под тях и над тях…

– Страх ме е – звъни в ушите ми гласът на Райна – срамежлив, момински.

– Ех, ти, ах, каква си, защо си, как си – тръпне гласът на момчето… Смесват се двата гласа в шепот – задавен шепот, от който ми прималява…

Отново почувствах тишината, но я почувствах като гузен физически допир. Обърнах се. Селото плачеше. Плачеше без глас, което е рядкост за едно село. Хората по селата плачат както пеят – с пълен глас. Обливаха се в сълзи меките им и корави души човешки. Бяха забравили облака, а той през всичкото време се бе поклащал над нивата.

Точно в този момент, докато гледах хората, застанали безмълвни във формата на подкова около овършания край на нивата, земята под краката ми пропадна. Помня, че ме поеха коравите ръце на младия пастир, после видях всичко отвисоко, от птичи поглед. Видях, залюля се земята, придвижи се заедно с облака, който приличаше на козел; главата на козела скри слънцето и над Пазвата, мочурливия пояс, нивата и елховата гора; над хората, старата и кучетата се установи забрава.

По лявото възвишение на Пазвата слизаше моята сестра. Тъничка, гологлава, в бялата си недовезана риза. Ръцете й свити в лактите, кръжаха пред острите момински гърди. Беше боса. Вървеше през тръните и цъфналите билки.

– Прилича на възкръснала – женски глас повтори мислите ми. Добре чувах какво се говори долу.

Множеството се разполови, отдръпна се пред сестра ми. Тя отиде до главата на убития, застана на колене, заопипва лицето му. После съвсем просто, както го правят малките деца, се нагласи, легна до момчето. Лицето й залепна о неговото опръскано с кръв лице и тя притвори клепачи.

Не зная защо ме обзе едновременно болка и срам. Срамувах се заради Райна. Чудех се как е излязла от стаята си; мислех точно за това. Току що избърсало душата си от сълзите, селото отново зашумя:

– Срам!

– Позор!

– Грях! – повтаряха от всички страни.

– У-у-у, да-а, да-а, у-у-у – смесваха се гласовете им.

– Отдръпнете се! – извиси се глас, който изричаше думите не по нашенски – гласните звучаха някак окръглено.

Тогава го видях. Старецът с бялата брада. Пробиваше си път през множеството. Беше облечен в раиран панталон и жълта риза – закопчана до изпъкнала адамова ябълка.

– Светът не е кучка! Светът е… – зашумя пак селото, но беше насилен този шум.

– Светът е оброчище, тържище на плътта и желанието… и на страданието. Той не познаваше света – старецът посочи момчето. Беше стигнал до него. – Познаваше само змиите, а те не са по-лоши от нас. Просто изяждат своя заек веднъж седмично. Ако светът е наказан заради тях и те заради света, къде е смисълът от наказанието?... Той беше дете. Беше едно бедно сираче.

И за втори път се залюля земята, и облакът с нея се придвижи и откри слънцето, и се стопи облакът и изчезна, все едно не го е имало. И отново настана забрава над този малък свят, над момчето и над сестра ми, над белите стада, кучетата и хората… Сякаш времето не съществуваше, нито този малък свят съществуваше. Аз гледах от птичи полет как старецът отнесе момчето в нашарения със змии фургон; видях го как се качи на капрата и подкара двата черни коня. Сестра ми остана да лежи, свита върху кървавите класове. Накрая видях, тръгнаха хората като сомнамбули. Това не беше селото, което приижда, бе селото, което се завихря. Движеше се в окръжност. И се завъртя тази окръжност бързо, бързо, направо нереално изглеждаше отвисоко, и излетя селото, тъй както кръжеше завихрено в себе си. Издигна се нагоре и се стопи в небесата. И се изгуби всичко…

Бях в леглото, сам в стаята, когато дойдох на себе си. Сигурно бе изминало денонощие, светлината зад пердето бе утринна, мека. Наострих слух; стори ми се, че чувам вопли. Станах и се запътих към стаята на Райна, и ви казвам, в това, което видях през ключалката, вече нямаше нищо приказно. Виждах черна старица над дървеното легло, черните й ръце между белите крака на Райна; Райна се извива, стене от страх и ужас, болка и невъзможност, а майка ни, седнала на гърдите й, кълне и вие тъпо, сухо.

Същата вечер резето на стаята бе залостено и ден след ден някой от възрастните внасяше там по една къделя вълна. Когато накрая на втория месец намерихме тънките железни пръсти на прозореца изкривени, а претъпканата с прежда стая опустяла, като че никой не се изненада. Само дето всички изглеждаха като попарени. Помня, че майка ми и баща ми шепнеха нещо за някаква бележка, оставена от Райна, помня, че баща ми замина някъде, но се върна сам, а когато братята ми подхвърлиха своите предположения за бъдещето на Райна, той тръгна да обикаля двора. Обикаля го цялата вечер и остана да спи под кавака.

По онова време за последен път видях Райна в една студена, дъждовна сутрин. Силеше се да прескочи локвата пред скованата от груби летви тоалетна. Малкото й кръгло личице бе пожълтяло, ситните й плитчици бяха изгубили тъмния си блясък. Плачеше и молеше баща ни, застанал на крачка от локвата, а той я хокаше безстрастно, споменаваше селото, братята ни и бъдещите им жени.

Райна се върна в селото в късната есен на следващата година, съвсем слаба в нейната тъничка градска рокля. Косата й бе подстригана в смешна и тъжна прическа, нямаше ги многобройните й тънички плитки. Загърната с груб шал, тя трепереше на прага. Двамата ни братя, оневинени от съда, бяхме се разделили с половината стадо, гледаха от прозореца с безизразни лица, докато баща ни избутваше Райна нагоре по улицата. Майка ни, гологлава и чорлава виеше сухо, тъпо – беше се свлякла до портата. Застанал до нея, аз гледах как Райна се изскубва от баща ни, как се препъва по Пазвата, как се смалява, смалява и се изгубва зад възвишението.

Вечерта в двора, където сеехме картофи – на върха на селото, до пътеката за Пазвата – баща ни направи колиба от тръстика. Преди да настъпи зимата, построи стаичка с преддверие и там Райна живя седемдесет години. Изпратиха ме да й заведа едно куче и една коза и вече през всичките години тя имаше по едно куче и една коза, и нищо друго.

Изляза ли сега пред портата, където връзваше кучето и козата, на пътеката за Пазвата, виждам прегърбената й фигура, една жива вкаменелост – седи на трикрако столче под меките лъчи на залеза, хванала вимето на последната коза, а откъм налягалите класове зад мочурището долита до мене оня задавен шепот. Възправят се тогава върху раклата с нейния момински чеиз восъчните фигури на двамата ни братя, такива, каквито ги видях в съня си, преди пробуждането от дългия припадък. Държат братята ни ножовете – възстановили пред селото правото си да доведат в бащината ни къща своите момичета, с които се бяха вричали сред слънчогледите на една друга нива. И докато тези образи избледняват и чезнат, в краката ми се увъртат първото куче и първата коза. Видях същите по цвят и възраст в стария бащин двор, който навремето продадох на добри хора… Домът ми сигурно потъна в паяжини, филателната ми колекция, тъй ревностно подреждана в старите резбовани кутии – също. А аз седя тук и мисля за кучето и козата. Започна да ми харесва този пущинак. Подивели овошки и треви – толкоз весели сутрин – е първото което виждам, изляза ли от тясното преддверие… Вече не зная ще се върна ли сред разпилените в прахта възглавнички на моето градско жилище… Синът ми живее в една далечна и, както той казва, подредена страна; там се раждат внуците ми… Сигурно ще купя кучето и козата от онова семейство. Не е лошо да имаш едно куче и една коза… Ето, увъртат се в краката ми.

-------------------

Из “Пътят на мравките”, Бургас, 2005.