Етюд за самота

14 февруари. Трифон Зарезан. Или Св. Валентин. В зависимост от националните и епикурейските предпочитания на онези, които искат на всяка цена днес да празнуват – напук на студа, слуховете за настъпващия към България птичи грип и други бедствия с пагубни последици, сладострастно тиражирани от медиите.

Прехвърча сняг. Или по-точно – падат бавни, едри снежинки. Ако бях млада, сигурно щях да се влюбя в такъв ден. Свети Валентиновите символи са превзели града, почти всеки квадратен сантиметър от тротоарите и подлезите пред хотел “Плиска”, преливат в нюансите от розово до пурпурно в явна конкуренция с мартениците. Какво да се прави – “цивилизационен избор”... На едно от първите места в света сме не само по сърдечносъдови заболявания сред населението, но и по сантиментално-подражателни имитации, наред с очевидното безсърдечие, превзело живота ни. Но – млъкни, сърце!

Нанизи червени и розови балони със съответната кардиоформа се веят в мразовития въздух, шумно рекламирани от мургави чичковци и тантурести лелки. Скрепени един за друг с розови връвчици, те наподобяват пилешки вътрешности (сърца и дробчета) от магазин за карантия.

Влизам в кварталното кафене да се стопля и изпуша една-две цигари. В интериора му е наблегнато на патиците – в порцеланова патица-стойка са сложени бъркалки, в плетена камъшитова – пакетчета захар. Не липсват патици и непосредствено около мен; птичките са на видима възраст 15-16 години, ученички от близкия техникум по фризьорство и козметика; крякането им, почти като в Андерсеновата приказка, е оглушително, а поради крайно ограниченото пространство на заведението всички други посетители волю-неволю са приобщени към разговора. Разбира се, той е за мъже, за любовни авантюри и други фриволности. (“...и той ми вика: Айде да си поиграем... Пък аз му казвам: “Аре стига бе, в тоя студ к’ви играчки... Давай да вършим работа и т’ва е...”) Одобрително кискане. И нови откровения, от които ушите ми направо вехнат, без да съм чак толкова целомъдрена. Мисля си, че за тези скорозрейки, инжектирани с хербицида на цинизма никога няма да се открехнат златните двери на любовта – опияняващата, обсебваща цялата ти същност, изпълваща с лекота и звънтеж душата и тялото, раняващата почти смъртоносно... Те ще “вършат работа”, както са го видели да се прави в еротичните ТV предавания и порносписанията, докато не се или не ги омъжат за някой бабаит, който да ги побийва, а пък те от своя страна да му покръшкват. И въпреки това – ще подаряват и ще очакват някой да им подари на Св. Валентин сърчице. На клечка. На връвчица. Върху плюшено мече. Ще ги мъчи някакво неясно чувство, без да са прочели редовете на онзи голям италианец Салваторе Куазимодо: “Човек е сам върху сърцето на земята, пронизан от едничък слънчев лъч”...

Не знам дали и днес живакът не показва една от най-ниските температури за сезона. Но установявам своя мярка за висша степен на самота. В Радиото, една от най-големите говорилни, мъж си разговаря с кафеавтомата: “Не връщаш ресто, значи... Е, карай, все едно съм ти дал бакшиш. И стига с това “wait”, кажи “Thank you”! Правя се, че не чувам налудничавия монолог-диалог на колегата, пускам си 20-те стотинки за дълго еспресо и наум благодаря на умната кафемашина.

Напоследък все повече неща правя наум и почти нищо – черно на бяло. Докато всекидневно пътувам с автобуса към предпоследната му спирка в “Дружба 2”, 5 част – покрай безбройните газостанции, автомивки, центрове за логистика, покрай никнещите сякаш за една нощ китайски ресторанти и заложни къщи, покрай световъртежните комини на ТЕЦ “Изток” и тръбите на стария топлопровод, нашарени с графити, покрай трамвайни и тролейбусни депа – в главата ми работи адска машина. Там текат откъслечни изречения, цели разкази, някакви прозрения и откровения с ненадейно разклоняващи се асоциации, облечени, както ми се струва, в съвършена форма и осенени от мъдрост. Сякаш някакво гигантско, болно цвете избуява от потисканите месеци наред творчески импулси, мъчи се да пробие хумуса на убийственото ежедневие, да разкърти смръзналата повърхност на живота ми, да изблъска встрани купищата ненужности, затиснали духа.

Но... всичко свършва на предпоследната спирка, в подстъпите на неродния ми дом, на временното ми жилище в отдалечения комплекс досами Горублянското ханче, оказал се в изненадваща близост и до царската резиденция “Врана”... Сакралните наглед мисли, трептели допреди миг като нимба около главата ми, внезапно излитат с облачето на дъха. Е, полетът насън и наяве, а най-вече наум приключи. От всички стрехи към мен се протягат ревматичните пръсти на ледените висулки. А един от двата широки комина на ТЕЦ-а току-що е избълвал облак пара, наподобяващ с очертанията си сърце; пронизано от стрелите на залязващото слънце, то пулсира обречено и непобедимо.

... И неусетно пада вечерта.

2006 г.