Езерото на делфините

Езерото на делфините
В сянката на храма

Илен беше твърде малка, може да се каже около година, когато не само майка й, баща й, а и всички, които влизаха в контакт с детето им, направи впечатление, че проявява голямо изкушение за онова, което й харесва. На тази възраст желанието й да има кукла, която имаше съседката й, малко остана да си глътне езика от плач и да си отиде от този свят. С малката си ръчичка сочеше куклата и плачеше, сякаш нещо я беше ухапало. В самото начало никой от нейните и на съседското дете родители разбраха, че плачът й не е за нищо друго, а за хубавата кукла. Какво ли не й даваха, кой ли не се опита да я отклони от това, което искаше, но резултат нямаше.

– Кажи бе, мама, какво искаш? – с явна тревога и мъка, дори със сълзи на очи, питаше майката, но и това отиваше напразно.

Съседката, която й беше дошла на гости, вдигаше рамене и се почувства в неудобно положение, чувстваше се виновна и пожела дори да си отиде. Домакинята, майката на Илен, не й позволи да напусне, като остави детето в кошчето.

– Да плаче – рече тя, но в следващия момент то просто се задави и беше принудена отново да го вземе в ръцете си.

– Какво му стана на това дете бе, та толкова врем еплаче – запита гостенката. – Илен, покажи й куклата, може би иска да я има.

– Какво разбира то от кукла, та…

– Покажи й я. Нека да опитаме – поиска гостенката и подаде детската играчка на Илен.

В края на краищата Илен я взе, но я подаде на детето си без някаква надежда. За нейна изненада плачът на детето секна. Ако човек наблюдаваше цялата картина, при всички случаи би преценил, че това поведение на плачещото дете не е резултат от нещо друго, освен от желанието да притежава тази кукла, т.е. това, че детето се изкушава от онова, което няма, а другото го има.

– Боже мой – рече майката и се прекръсти.

Мъжът й, който беше дошъл от работа, поради бедствено положение, веднага го изпрати където иска да отиде, но да намери същата кукла. Бащата не се поколеба и въпросът беше решен за нула време.

Когато стана голямо момиче, в резултат на угаждането й на всяко желание да притежава това или онова, прояви не веднъж и два пъти. Оценката на родителите й беше, че тя се изкушава за всичко онова, което й харесва, което пожелае. Получи се така, че продадоха чисто нова “Лада” със син цвят, за да закупят пак “Лада”, но с червен цвят. Такъв, какъвто имаше колата на приятелят й. Родителите смениха прозорци, балатумите на пода, защото Илен желае. Всъщност за нищо не й отказваха. Случаят с куклата е достатъчно показателен. С тези си качества Илен израсна, но не се отказа от онова, което вече показваше и като по-голяма – да проявява желание към всичко което няма и което й харесва.

През миналата година Илен и Генади (мъжът й) поспориха къде да отиде на почивка. Мъжът й настояваше да не отива на планина като всяка година, но не успя да я убеди. Аргументите й бяха, че в планинската местност има повече забележителности, като църкви, манастири, легенди, предания…

– И… за какво са ти? – къде сериозно, къде на шега подхвърли Генади и наблюдаваше реакцията й.

– Искам да пречистя не само физическата си същност, но и духовността – отвърна му. – Искам да съм по-близо до Бога. Знаеш, че съм негова и се обръщам към него “О, Мой Боже”. Ще отида в Родопите, в село Момино – отсече Илен и…

В ранното утро на първия ден от почивката Илен отиде на литургията в манастира, скътан сред снажни ели, кичести борове, скалисти зъбери и минерални извори. Когато наближи манастира, стори й се, че навлиза в покоите на Всевишния. Към храма вървеше с бавни, отмерени крачки, изумена от красотата, която се откриваше пред нея. В Божията обител вече бяха дошли много богомолци. Илен дочу гласа на водещия литургията отец, който й направи силно впечатление. Първо, защото й се стори, че беше го чувала, и второ, че има чист, басов глас и че всяка казана дума ясно се открояваше, разбираше се. Всичко това породи у нея желание да отиде колкото се може по-близо до него. В изпълнение на желанието си Илен се провираше между богомолците, като се стремеше да не ги смущава, притеснява и все се питаше откъде познава този глас. В този непознат и потаен края нямаше познати, но…

– Извинете, извинете – казваше на всеки, който по една или друга причина беше препятствие по пътя й към отеца.

Нещо я привличаше, теглеше към този човек. На крачка-две от него, диамантените й очи се окъпаха в сините като малки късчета от морето очи на отеца.

– Боже мой, Боже мой! – простена едва чуто и спря.

Не помръдваше, а го гледаше без да мигне. Усещаше лактите на минаващите край нея богомолци, но не помръдваше. Във водовъртежа на спомените си не срещна човек като него. И все продължаваше да го гледа, сякаш търсеше сърцето му. Топлината обливаше цялото й тяло. Имаше чувството, че в сърцето й галопират конниците на Аспарух и Кубрат, на Тервел и Симеон. Сухота заливаше устните й, сякаш бяха залепени с лепило от смола на бор. “Откъде познавам този човек” – като светкавица прелетя тази мисъл в главата й. Чистият, изпълнен с аромата на бор, ела и смърч въздух, не й достигаше. Дишаше тежко като състезател, който е пред финала. Едва доловимата в началото усмивка се стопи някъде. Образът на отеца прогони, заличи блясъка в очите й. Руменината на лицето й се покри с воала на лунна светлина.

– Голям глас има това отче – прошепна жената до нея и се прекръсти, а после добави. – Браво, Иларионе!

– Моля? – като се обърна към непознатата жена запита Илен. Неразбрала въпроса й богомолката отмина напред.

– Иларион? Нима то е оня синеок млад мъж, който събра погледите на всички жени в ресторант “България” през лятото на миналата година? Боже мой – рече Илен и се прекръсти.

Забравила защо е дошла в храма, отново вторачи поглед към отчето. Превърна се в слух и зрение, чуваше всяка негова дума, стон, припев и искри на надежда, че това е… Да! Оня, с когото срещаха усмивките си взаимно, когато срещнеха погледите си, когото тя така много хареса. Богомолката с диамантените очи спря да прелиства страниците на миналото, защото откри истината. Мисълта й да се срещне с него проблесна като мълния, заслепи я, обърка я.

Литургията беше към своя край. Отчето поведе богомолците навън, за да обиколят храма по традиция. Илен вървеше по стъпките му със смирено наведена глава. В един момент отецът спря и се обърна към богомолците, за да изрече последната си дума “Амин”, но не успя. Като видя Илен до себе си, онемя. Хората се изненадаха и от това, че не се прекръсти, но един по един напуснаха храма. Стресна се като разбра грешката си, не помръдна от мястото си, вгледан в Илен, в диамантените й очи. “Това тя ли е?” – запита се мълчешком и усети, че сърцето му забързва своя ритъм. Искаше му се да укроти забързания му бяг, да сложи белезници на непозволените от Бога помисли, да насочи мисленето си в друга посока, но жаждата за женска плът го принуди да се почувства безсилен. Стори му се, че Бога е до него, за да го предпази от нечистите му помисли, но мисълта за пълната й пазва, за парещите като лъчите на слънцето очи и мисълта за онова удоволствие, за което само беше чувал, не го напускаше. “Не! Не!” – казваше съвестта му и го приканваше да се вземе в ръце, да не се поддава на женската плът. “Спри!” – отново почука съвестта му и добави: “Човек винаги остава в дълг към удоволствието. По-добре хвърли расото и… Неее, не прави този грях!” – променяше отношението на съвестта му. Сърцето му галопираше не, а викаше, викаше… обичаш я, обичаш я… Бъди смел! – чу последния вопъл на съвестта си и се прекръсти. Неговият поглед отново срещна лъчите на диамантените очи, скрити под нежните мигли на Илен. В очите й видя облачета утринна мъгла, в която Иларион предрече раждането на сълзи. Знаеше, че няма обич без сълзи. Дожаля му за нея, наведе глава, за да не види сълзите й. После се огледа и разбра, че в усоите около храма бяха само те. Не посмя да направи крачка към нея, защото това щеше да бъде първата към греха. Стоеше като прикован на позорния стълб, вгледан в заревото на очите й. Усещаше, че в сърцето му кловят житни зърна, след дъжд. “Къде са били тези чувства досега?” – питаше се и сам си отговори, че причината е храма. В същото време разбра, че не е лесно човек да се лиши от общочовешкото, за да отиде в рая. И все пак, не му достигна смелост, защото съвестта сякаш ридаеше. Вместо да тръгне към нея, без да й се обади влезе в храма.

– Как вървят нещата, отче Иларионе? – с тези думи го посрещна брат Себастиян. – Видях някои неща, та… затова питам.

– За какво става дума, братко Себастиян?

– Не се опитвай да отречеш, че си влюбен в оная богомолка с диамантените очи, която днес за първи път влезе в храма. Безмълвният разговор, който водехте, като имам предвид, че и мълчанието е слово, може да те накара да… Не забравяй на кого служиш, приятелю. Признавам, че моето сърце щеше да изскочи, като я видях. Прииска ми се само да я докосна, да я целуна… Не, не, какво говоря аз? И все пак докога ще се лишавам от тази човешка благина?

– Готов съм да захвърля расото, пък ако ще…

– Внимавай, божи човече! Внимавай и не забравяй къде се намираш! Не забравяй обета, който си поел – предупреди го Себастиян.

В същото време сърцето му биеше така звучно, както камбаните на храма в празничен ден. Болеше го, защото и той беше се влюбил в Илен. Имаше още какво да каже, но го поби страх от погледа на Христос, който го гледаше от голямата икона. Сложи ръка на сърцето си, наведе се както при поклон и влезе в олтара.

Останал сам Иларион поразрови, размисли върху казаното от Себастиян, допусна че може да му отнеме Илен. Разтревожи се. “Ревнувам го” – рече си. Колебанието да предпочете Бога или светския живот го убиваше. Щеше му се в ръцете да има скалпел, за да изреже и хвърли оня бацил, кото разкъсваше сърцето му и потискаше съвестта му. Спомни си за Нютон, който минути преди смъртта си казал, че умира непорочен, на което според него дължи творчеството си, което е най-голямото му завоевание в живота.

– Не умувай, не мисли, а действай! – дочу глас от олтара, а всъщност нямаше никой друг, освен самият Иларион.

Страхът от неизвестното го накара отново да се позамисли за онова, което беше в сърцето му. Отново нечий глас повтори казаното и той занемя. Отказа се да търси чий е той, защото разбра, че това е неговият, вътрешен глас, който го зове към действие. Не издържа и излезе от храма. Отиде до светилището и отново започна разговор с Нютон.

– Не мога да приема твоите разбирания за това, че си се лишил от женска плът. Та нима, когато преди да наметнеш расото, не си усетил приказката за половия нагон? Лъжеш! В това не може да ме убедиш. Впрочем може и да е вярно, защото ти беше студент в Кеймбриджкия университет, където е имало забрана студенти и преподаватели да се женят. И така цял живот непорочен. Липсата на жени е причина за твоя сексуален аскетизъм. Ако си ме чул – добре, а ако не – жалко…

Няколко пъти се връща към думите на големия учен, докато изведнъж се сети за онова, което знаеше за Марсилио Фичино, че от секса се оглупява. Не се съгласи с него, защото това означава, че повечето хора са глупаци. Отрече и Авицена, че сексът пречи на сърцето и пречи на умственото развитие на човека. От размислите си за онези, които са казали това или онова, имаше усещането, че се намира в някакъв водовъртеж. Махна с ръка на онова, което го вълнува и се спусна надолу по склона, осеян с храсти, камъни, бодливи растения… Не усещаше болка, търсеше малкото изворче, известно като лековито. В този момент мислеше, кой беше казал това, та всеки пиеше от него и когато беше пълно с мътилка. Настроението му растеше нагоре, вероятно – поне така мислеше – от разговора с големите учени, с които влезе в противоборство…

Уморен, раздвоен в мислите си, объркан с главоболие, се добра до “вълшебното” изворче, за да отпие глътка вода като лек, но бързо се отказа. Седна на голямата варовита скала, захлупи с ръце лицето си, за да скрие сълзите си и тихо шепнеше най-доброто, най-свежото, най-благото за Илен: бялата шия, розовочервените й устни, охранените й “гугутки”, скрити под розовата блузка… Стори му се, че усеща оная топлина на тялото й, меката като кадифе гръд, когато по време на танца преди година, те бяха толкова близко до него…

Някой затвори кранчето на потока от мисли. Изправи глава и погледна към върха, от който идеше потока на търсещите здравето си богомолци. Сред тях беше Илен. Онемя, загуби сили, разтрепери се като измръзнала птичка... Не отдели нито минута да помисли какво да прави, а се спусна надолу по склона, където малкото поточе ромолеше спокойно и кротко, сякаш не искаше да събуди природата.

– Прости ми, Боже, че ще сторя грях! Ще го сторя! После ти решавай съдбата ми. Обичам онази, която ти сътвори. Боже мой! – рече и прегърна ствола на младата ела. Целуваше кората й, милваше я, сякаш това беше тялото на Илен. Готов съм на всяка инквизиция, но повярвай ми, о Боже, не мога да победя себе си… Обичам я! Илен е пред мен като воин на Кубрат с кован меч, с гилотина като на палач, защото, още веднъж го казвам, че я обичам. Амин!

Така разсъждаваше и Илен. Тя се изкушаваше не само от красотата на Иларион, но и от онова, което не беше преживяла с него. “Ще го бъде! Ще го бъде!” – повтори в себе си, хвана Иларион за ръка  истигнаха до езерото, където божията заповед “Не прелюбодействай” изчезна от мислите им…

Делфините вече пътуваха от… За станалото… по-нататък!