Из "Завещана мъдрост. Книга първа" (35-51)

35.

Сега ще ви приведа един пример за морала на съвременните хора.

Когато Господ създал света, направил и пеперудата. Един ден тя пожелала да слезе на Земята, за която цел Бог я изпратил с някаква мисия.

Като слязла на Земята, тя хвърчала нагоре-надолу, извършвала дадената й задача, но по едно време трябвало да мине покрай паяжината на един голям паяк. Като я видял тъй красива, той се захласнал в нея и казал:

– Моля те, кацни на една от моите жички. Ако кацнеш, ще ми направиш най-голямото добро, което някое същество досега е могло да ми направи.

– Не мога, имам важна работа.

– Моля те, кацни, голямо добро ще ми направиш.

Най-после тя се съгласила да направи едно добро на паяка и кацнала в паяжината му. Кацнала и там останала, не могла повече да излезе.

Паякът започнал да се оглежда наляво-надясно, да не види някой какво ще прави. В това време Ангел Израил минал покрай пеперудата и чул, че тя викала за помощ. Този ангел бил изпратен на Земята със специална мисия, да направи някакви научни изследвания, за която цел носел в ръцете си една книга.

Според законите на ангелите, той трябвало да държи книгата с двете си ръце, да не я изпусне. Като чул зова на пеперудата за помощ, той се замислил по какъв начин да й помогне. Ако рече да я хване с ръката си и да я освободи от паяжината, той трябва да държи книгата само с едната си ръка. Ако направи така, той ще изгуби нещо велико, което ще коства целия му живот. Ако не й помогне, пак лошо.

Спрял се ангелът на пътя и започнал да мисли как да спаси пеперудата. Най-после намерил един начин: обърнал се към паяка и го запитал какво говори с пеперудата.

Паякът отговорил:

– Исках малко да се пошегувам, да се поразговоря с пеперудата, но тя се уплаши и започна да вика за помощ.

Паякът излъгал. Тогава ангелът му казал:

– Двете жички, на които са стъпили крачката на пеперудата, показват мярката, от която зависи успехът на твоя живот. Ако откъснеш тези две жички от паяжината си, ти ще намериш мярката на твоя живот и щастието ще те следва навсякъде. Изпълниш ли това, то е единственото нещо, което може да те направи щастлив.

Паякът откъснал двете жички, на които пеперудата стъпила и тя хвръкнала.

И досега паякът показва тази мярка и съжалява, че го излъгали. Той казва:

– Да не бях послушал ангела, щях повече да спечеля, поне щях да изям пеперудата.

Той до днес мери с тази мярка, но все не може да разреши живота.

“Изново”

 

36.

Един беден добър човек седял край пътя, дето минавали много пътници, да ги предупреждава да бъдат внимателни, защото всред пътя се отворила една голяма дупка.

Минал един пътник и бедният човек му казал:

– Не минавай оттук, опасна е работата.

Пътникът послушал, отбил се от пътя си.

След него минал един богат човек, добре облечен, с бастун в ръка и не забелязал, че пред него зее голяма дупка.

– Стой, не минавай оттук! Опасна е работата.

Богатия казал:

– Как смееш да ме спираш в пътя ми? Аз съм свободен да мина отдето искам. Ти знаеш ли кой съм аз?

– Не е важно кой си, не минавай през този път.

Богатият не го послушал, продължил да върви.

След пет минути бедният чул от дупката вик за помощ. Той отишъл и казал на богатия:

– Ти знаеш ли кой съм аз? Аз съм онзи, който ти казваше да не минаваш оттук, но твоята дебела глава не искаше да чуе истината.

– Моля, извинете ме, изкълчих крака си, помогнете ми!

– Още веднъж, като минаваш през този път, да слушаш като ти казват, че има опасно място.

– Ще слушам, но сега какво да правя?

– Ще те извадим, но ще почакаш малко.

“Изново”

 

37.

Натоварили едно магаре със сол. Трябвало да мине през една река. Като влязло в реката, магарето се спънало и паднало във водата. Като се вдигнало да продължи пътя си, то забелязало, че товарът му олекнал.

– Какво стана, че товарът ми олекна? – запитало се магарето.

Най-после то си отговорило, че причината за олекването на товара се крие във водата. Значи, водата разрешила задачата му.

Втори път господарят му го натоварил с вълна. И този път трябвало да мине през същата река. Като влязло в реката, магарето си спомнило, че водата била причина за олекване на товара му и си казало:

– Ще клекна малко във водата, да се намокри товара и да ми олекне.

Намокрила се вълната, но товарът станал двойно по-тежък.

“Методи на самовъзпитание”

 

38.

Двама души, отчаяни от живота, решили да се удавят. Единият бил весел, шеговит, а другият – песимист.

Като се срещнали около реката, единият запитал другия:

– Защо си дошъл тук?

– Ще се удавя. Ами ти?

– И аз съм решил да се удавя – отговорил веселякът.

Първият се готвил да се хвърли във водата, когато веселякът го хванал за дрехата и му казал:

– Слушай, като си решил да се давиш, съблечи дрехите си. С дрехи човек не се дави, не потъва лесно.

С това той заставил другаря си по участ да се засмее. После веселякът продължил:

– Я по-добре да се съблечем и да се окъпем, вместо да се давим.

Съблекли се и двамата и се окъпали. Водата произвела известна реакция върху тях, освежила ги и те казали:

– Добре направихме, че се окъпахме, вместо да се давим.

“Методи на самовъзпитанието”

 

39.

Ще приведа един анекдот да видите как страданията на един човек причиняват радост на друг.

Един учен, който се занимавал десетки години с научни изследвания, по невнимание набол крака си на една игла. Колкото и да се мъчел да я извади, иглата влизала все по-навътре. Той престанал да прави своите изследвания, все за иглата мислел. Най-после му дошло на ум да отиде при някой хирург, който да извади иглата от крака му.

Хирургът го прегледал и сполучливо извършил операцията, извадил иглата от крака. Същевременно той се зарадвал много, защото тази игла именно го навела на идеята, как да я приспособи към шевната машина, върху откритието на която той работел отдавна.

Хирургът се обърнал към пациента си с думите:

– Господине, благодаря, че дойдохте при мен за помощ. Вашето страдание е причина на моята радост.

“Методи на самовъзпитанието”

 

40.

Трима мъдреци, които боравили с човешкото право, се събрали заедно пред една печена кокошка и започнали да философстват, как трябва да се раздели кокошката.

След дълги разисквания, те дошли до заключение, че кокошката не трябва да се дели, но да се изяде цялата. Сега се явил въпросът, кой от тримата трябва да я изяде. За тази цел те решили да заспят и като се събудят, всеки да разкаже съня си. Чийто сън се окаже най-чуден и интересен, той сам ще изяде кокошката.

И тримата легнали да спят.

Двамата заспали веднага, а третия не могъл да заспи. Като нямал какво да прави, той се приближил тихо до кокошката и я изял.

След малко двамата мъдреци се събудили от сън и започнали да разправят съня си.

Първият казал, че в съня си се подигнал високо в пространството, дето видял необикновени неща. Като се разхождал известно време в пространството, най-после разбрал, че бил на небето.

Вторият казал, че бил дълбоко в земята, към центъра някъде, дето видял небивали работи.

– Ами ти какво сънува? – запитали третия си другар.

– Едва се унесох и видях, че единият от вас отива на небето, другият към центъра на земята. Веднага се стреснах и не можах повече да заспя. Останах сам да ви чакам. След много чакане разбрах, че вие няма да се върнете скоро, затова реших да изям кокошката.

“Степени на съзнанието”

 

41.

Наполеон имал на разположение един гениален инженер, който му услужвал в най-трудните моменти.

Един ден Наполеон се намерил пред една голяма мъчнотия: войската му незабавно трябвало да мине през една широка река, която нямала мост. Той веднага извикал своя инженер и му казал:

– Заповядвам ти в половин час да построиш мост на тази река.

– Съжалявам, Ваше Величество, времето е кратко, а при това нямам никакви инструменти на разположение.

– Ако в половин час мостът не бъде готов, ще заповядам да те разстрелят.

Инженерът се замислил дълбоко. Като се видял пред голямо изпитание, той се натъкнал на една светла мисъл. Снел козирката от шапката си и по особен начин, като с инструмент, започнал да измерва широчината на реката. Щом определил широчината й, в половин час мостът бил готов и войската минала по него.

“Божествен и човешки свят”

 

42.

В един анекдот, във вид на алегория, се разказва как става слизането на душите.

В невидимия свят имало магазини, по витрините на които били наредени разноцветни и красиви дрехи. Като видят тези дрехи, колкото и да не искат да слязат на Земята, тези души се увличат от красотата на дрехите и отиват в магазините да облекат една от тия дрехи. Щом се облекат, дрехата прилепва към тях така здраво, че не може вече да се съблече. Те започват да се въртят на една, на друга страна, докато най-после се видят въплътени на Земята. Те живеят 60-70 години на земята и постоянно се питат: Защо живеят тук? Какъв е смисълът на този живот?

“Божествен и човешки свят”

 

43.

Беден човек дължал голяма сума на един богат и не могъл да му я върне. Богатият не искал да прости дълга на бедния и постоянно се безпокоял за парите.

Един ден бедният се разхождал край брега на реката и видял, че някой се дави. Веднага той се хвърлил във водата, хванал давещия се за ръката и го извлякъл на брега. В него той познал своя кредитор. От благодарност към бедния, който спасил живота му, богатият го прегърнал братски и му простил дълга.

“Божествената мисъл”

 

44.

Един светия минавал често покрай един беден каменар, който цял ден чукал камъни. Каменарят се отнасял добре със светията. Щом го виждал, ставал на крака и му давал чаша студена вода да се разхлади. Възхитен от този благочестив каменар, светията често се молел за него, да го освободи Бог от сиромашията.

Най-после молитвата му била приета. Каменарят забогатял и започнал да живее нашироко. Така той загубил своето благочестие, изопачил характера си.

Един ден ангелът ръководител на каменаря срещнал светията и му казал:

– Знаеш ли какво направи с каменаря? С желанието си да го освободиш от сиромашията, ти погуби душата му. Сега ще ти дам един урок, да знаеш втори път как да постъпваш.

Той го набил добре и продължил пътя си.

След това ангелът поставил забогателия каменар на големи изпитания, за да загуби богатството си. Като осиромашал, каменарят се заел отново със стария си занаят.

Като виждал светията да минава по същия път, той му казал:

– Моля ти се, помогни ми по някакъв начин отново да забогатея.

– Не се наемам втори път да правя такова добро. Научих вече урока си, не искам да повторя същата грешка.

“Път към живота”

 

45.

Едно малко дяволче отишло при един голям дявол с намерение да го излъже. Големият дявол разбрал мисълта на дяволчето и му казал:

– Слушай, не искам да ме лъжеш. Лъжата е моя стока, на мене няма да я продаваш. Иди в света, там да продаваш стоката ми. Щом дойдеш при мене, ще ми говориш истината.

“Път към живота”

 

46.

Двама паралитици лежали няколко години в една болница, в Южна Америка някъде. Лекарите се произнасяли за тях, че са неизличимо болни.

Един ден в болницата влязла една боа. Като я видели, слугите започнали да я гонят. Тя успяла да се скрие в стаята, дето лежали двамата паралитици. Като я видели, те се уплашили дотолкова много, че забравили болестта си и избягали вън от болницата.

Те едва сега се убедили, че могат да ходят и си казали: Това, което лекарите не можаха да направят, боата можа да го направи.

“Път към живота”

 

47.

Един млад българин, на име Стоян, роден някъде из Варненските села, като му дотягал живота, казвал:

– Не ми се живее вече! Дотегна ми тази тежка работа. Дано се освободя някак от това бреме!

Така се случило, че млад Стоян заболял тежко. Цели три години той се борел между живота и смъртта. Тогава той казвал на майка си:

– Мамо, моли се за мене, Господ да ми даде живот и здраве, да стана на краката си, пак така читав и здрав, както бях по-рано, че ако искат и с камъни да ме товарят.

“Царският път на душата”

 

48.

Ще ви приведа примера за двамата гръцки скулптори, които показали своето изкуство един пред друг.

Първият от тях направил един грозд, който бил тъй майсторски изработен, че измамил птиците, които дошли да го кълват.

Вторият пък изваял един воал, с който покрил образа на една от гръцките богини. Другарят му, като видял воала, приближил се към статуята с намерение да дигне воала. Той се обърнал към скулптора с думите:

– Не ме заблуждавай, дигни воала на богинята!

Първият измамил птиците, а вторият – човека.

Да можеш да предадеш вярно нещата, в това седи истинското изкуство.

“Влизане”

 

49.

Един американец, беден говедар, получава съобщение някъде от Америка, че вуйчо му, голям милионер, умрял и му оставил наследство шест милиона долара. Той отишъл да получи наследството и веднага ударил на разкошен живот: напуснал селото си, напуснал работата си и започнал наляво-надясно да дава угощения, вечери, веселби.

Прекарвал времето си ядене и пиене и след шест месеца само провалил всичкото си богатство, като останал пак беден говедар, какъвто бил по-рано.

“Влизане”

 

50.

Един ден султан Махмуд тръгнал с великия везир на разходка из Цариград, да види как живеят поданиците му. За тази цел той се дегизирал, никой да не го познае.

Понеже трябвало да мине на другия бряг на реката, те взели една лодка. Лодкарят бил умен човек и веднага познал с кого има работа.

По пътя султанът го попитал:

– Твоя ли е лодката?

– Моя е, купих я в деня, когато султан Махмуд все престола.

– Доволен ли си от работата си?

– Откакто султан Махмуд дойде, работата ми върви добре.

Това се харесало на султана.

Като стигнали на другия бряг на реката, султанът казал едно мъдро изречение на лодкаря:

– Казанът има седем халки. Когато се намериш в мъчнотия, хвани едната халка и мъчнотията ще се разреши.

След това той извадил една златна монета да плати на лодкаря.

Последният казал:

– Не искам пари, но моля ви да ми напишете за спомен изречението, което ми казахте, много ми харесва.

Султанът извадил един голям ферман от джоба си, написал изречението и се подписал: “Махмуд”.

Като взел фермана в ръката си, на лодкаря дошла една велика идея за реализирането на която му било нужно съдействието на другарите му лодкари. На другия ден още той извикал другарите си и им казал:

– Дойде ми една светла идея. Много време страдахме с нашия занаят. Време е вече да подобрим живота си. Съберете помежду си четиристотин мери. Двеста ми са нужни да си направя дрехи за велик везир, а останалите двеста ще дам на някой добър писар да напише заповед за уволняване на досегашния везир. Отдолу ще сложа подписа на султана, който ми е даден от самия него.

Лодкарите изпълнили желанието на другаря си, понеже знаели, че е умен и добър човек.

Като взел заповедта в ръцете си, лодкарят отишъл в джамията, където великият везир се молел. Тихо се приближил до него, хванал го за рамото и му казал:

– Ето, по желанието на великия султан Махмуд, аз, новият везир, те арестувам.

Сложил го след това в затвора и започнал да управлява.

Първата му работа била да смени всички по-главни чиновници със своите другари. Понеже опитали неправдите на дотогавашните чиновници върху гърба си, те проявили голяма справедливост и добросъвестност в работата си.

В продължение на три месеца новият везир изчистил страната от крадци и разбойници, от рушветчии, благодарение на което всички поданици заживели спокойно, сигурни за своя живот и имот.

В това време старият везир намислил да пише писмо на султана, да го пита защо не си спомни за него, да го освободи от затвора. Той завършил писмото си с думите: “Ако има наказание, няма ли прошка?”.

Султанът се почудил кой е поставил в затвора везира и веднага заповядал да го освободят и доведат при него. Едва сега той разбрал, че има нов везир, който пратил стария в затвора.

След това извикал новия везир да разбере от него как е станала тази работа.

Новият везир се явил пред султана, облечен във формата на велик везир и казал:

– Ето вашият подпис, който ме постави на това място.

Султанът му казал:

– Абе синко, аз ти казах да хванеш едната халка на казана, а ти хвана седемте. Но понеже управляваш справедливо и всички поданици са доволни от теб, ще си останеш на поста.

“Божествената мисъл”

 

51.

Едно време дяволът решил пръв да обере дренките. Той се полакомил за тях, защото видял, че дрянът цъфнал пръв между всички плодни дървета. Затова той често го обикалял, дано узрее по-скоро, да го обере.

Обаче дрянът узрял най-късно от всички плодове. В това време хората успели да изпреварят дявола. Те преди него обрали дренките.

Когато отишъл да бере дренки, дяволът останал изненадан.

Сега се носи предание, че оттогава дяволът се заканил на хората да ги мъчи, да ги изкушава, понеже те първи обрали дренките. Ако хората не бяха обрали дренките, дяволът нямаше да ги изкушава.

За тази своя постъпка те и до днес още плащат на дявола. Значи, който смее да яде дренките на дявола, той трябва да плаща за своята смелост. Всъщност дренките не са притежание на дявола, но той сам ги избрал и сложил ръка на тях. И до днес дяволът иска да му се плаща за обраните дренки.

“Царският път на душата”

-----------------

Учителя Петър Дънов. "Завещана мъдрост. Книга първа", Бургас, 2014.