Из "Завещана мъдрост. Книга първа" (69-86)

69.

Един милионер търсел доверено лице за кантората си. Явили се много кандидати за това място. Всички били добре облечени, спретнати, с големи препоръки.

Пред вратата на кантората милионерът оставил две празни стомни. На всички кандидати той отговарял учтиво:

– Ще ви имам предвид.

Най-после дошъл един млад, беден момък, който също представил молбата си. Преди да дочака отговора на милионера, той взел набързо стомните, напълнил ги с вода и ги оставил на мястото. След това се изправил в стаята да чака отговора.

Милионерът му казал:

– Вие ще останете при мене на работа.

Следователно, докато първите кандидати гледали да вземат нещо от милионера, а не да му дадат, последният кандидат дал нещо от своя труд. Всеки трябва да изпълни нещо, да свърши една добра работа. Това е неговият документ, това е неговата препоръка за морала и качествата му. Това е една неразгадана тайна, а за разумния – разгадана тайна. Той взима стомните, отива да ги напълни и след това ги оставя на мястото.

“Новата мисъл”

 

70.

Един познат ми разправяше следното:

“За убежденията, които имах, ме затвориха в домашен арест, като ми казаха, че ако изляза вън от къщи, ще ме убият. Това продължи цяла година.

По едно време взех да мисля: Да поддържа ли убежденията си или да се откажа. Ако държа на убежденията си и изляза от къщи, ще ме убият. Ако остана още под арест, оризището ми ще пропадне. Намирам се пред дилема, не зная кое от двете положения да избера.

Отвътре нещо ми казва:

– Откажи се!

– Не мога, оризът ще пропадне.

– Да става каквото ще.

– Ако оризът загине, аз ще загина. В такъв случай предпочитам оризът да живее, а не аз.

Най-после реших твърдо да не се отказвам от убежденията си.

Какво стана през лятото? След дълга суша, падна проливен дъжд точно над моето оризище и напои добре ориза. Нея година моето оризище даде най-добър плод. Съседите си казваха:

– Чудно нещо! Този човек е затворен, не може да наглежда оризището си, а то даде най-много и най-добър плод.

Онези, които искаха да ме убият, си казваха:

– Праведен е този човек! Дъждът напои само неговото оризище. Ние, които минаваме за добри хора, нашите оризища изсъхнаха.”

Казвам си: Това е една от редките опитности. Тя не повтаря. Изобщо, природата не повтаря себе си. На друг може да се случи опитност, също неповторима, оризището по същия начин не се полива.

Редки опитности се дават само на оня, който устоява на своите убеждения. За да има такава опитност, той трябва да бъде изоставен от всички, да бъде сам със себе си.

Друг един познат разказваше:

“Намирам се в чужд град, с един лев в джоба и се чудя как да се справя с този лев. Най-после си казвам: Ще купя на децата малко хляб, а за мене все ще намеря някъде работа.

В това време право към мене иде една просякиня и ми иска помощ. Толкова богати отминала, а при мене се спира да й помогна. Отвътре нещо ми казва: Ако й помогнеш, и на тебе ще се помогне. Ако не й помогнеш, и на тебе няма да се помогне.

Помислих си да разваля лева, че и на мене да остане малко. Нещо ми казва: Ако й помогнеш с цяло, и на тебе с цяло ще помогне.

Изпаднах в борба, но си казах: Ще й дам целия лев. Като не върви на човека, не върви.

Жената взе лева и каза:

– Бог да те благослови!

И наистина до вечерта още работите ми се оправиха. Казвам: този човек си върви, но никой не подозира каква борба става в него. Той има вяра, убеждение, но се бори. Наоколо хората ядат и пият, а той мисли как ще се оправи със своето положение.”

Убеждение трябва да има човек. На някого може да не се оправи работата до вечерта, но все пак по някакъв начин ще се оправи. Досега аз не съм намерил изключение от този закон – който е постъпил съобразно Божия закон, да не се оправят работите му.

Човек трябва да има една вътрешна опитност, да разбере разумността на законите, които действат в живота. Целта на всички изпитания е да се създаде характер в човека.

“Новата мисъл”

 

71.

В средните векове един от холандските крале щял да плати с живота си, благодарение на своята крива мисъл.

Един от придворните му, голям ласкател, винаги ласкаел краля. Казвал му:

– Ти си единственият човек в света, пред който всичко отстъпва. И природните стихии отстъпват пред тебе. Достатъчно е да кажеш една дума, за да ти се подчинят.

Един ден кралят заповядал да му построят дворец на брега на морето, отблизо да се любува на неговата красота.

При една буря, кралят излязъл с трона си на самия бряг – да наблюдава как бушуват вълните. Придворите били около него и като виждали как вълните се надигат и удрят брега, съветвали краля да отстъпи от мястото си, да не го завлекат вълните. Той не слушал никого. С вдигната нагоре ръка, той казвал:

– Заповядвам на вълните да отстъпят навътре!

Никакъв отговор. Морето все повече бушувало.

– Ваше величество – говорели придворните, – вие трябва да отстъпите.

Най-после той ги послушал. Отдръпнал се навътре в сушата и така се спасил.

“Новата мисъл”

 

72.

Един проповедник говорил пред едно събрание за Господа. След проповедта си той казал:

– Братя, да съберем една сума в името на Господа, за бедните.

Събрали около хиляда лева.

На същото събрание се явил един цигулар-виртуоз и започнал да свири. Веднага събрали десет хиляди лева. Той не искал парите нито за Господа, нито за себе си – свирил от любов към музиката.

Музиката, като Божествена проява, отваря сърцата на хората и те щедро дават. Бог говори чрез музиката, чрез знанието, чрез красотата. На тяхна страна са силата и правото. Това, което в даден случай те убеждава в нещо, то е право.

Някога една дума произвежда по-голям ефект, отколкото цели изречения. Това не значи, че вярванията, които имате сега, са криви. Това са вярвания на променливия живот. След като остареете и си заминете за другия свят, и вярванията ви ще си заминат.

“Новата мисъл”

 

73.

Един виден цигулар отишъл в Италия да изнесе концерти. Цигулката му била много хубава – Страдивариус.

Като свършил концертите си, случило се нещастие с цигулката – разлепил се горният капак. Той занесъл цигулката си на поправка при голям майстор и останал при него да чака, докато стане поправката.

Майсторът взел ножа и го прекарал по дължината на цигулката. Щом видял това, цигуларят припаднал, като че ножът минал през неговото тяло. Двойникът му бил в цигулката и като се докоснал ножът до него, цигуларят изгубил съзнание. Трябвало да извади двойника си от цигулката и тогава да я носи на поправка.

Някой се свърже с пръстена си и като го изгуби, страда. Друг изповядва известно верую и като го отричат хората, той страда.

“Новата мисъл”

 

74.

Често религиозните изпадат в лицемерие. Те се страхуват от истината.

Едно лято бях в Ямбол, държах беседа. Един евангелски проповедник ме слушаше и, като се свърши беседата, каза на окръжаващите:

– Аз не съм съгласен с това, което чух.

После, като останахме двамата, той се обърна към мене и тихо ми пошепна:

– Слушай, всичко, което чух, е вярно. Аз съм напълно съгласен с думите ти, но ако започна да проповядвам по същия начин, скоро ще ми отнемат службата. Ти, както разбирам, предвиждаш всичко. Кажи ми, ще се оправят ли моите работи?

– Твоите работи ще се оправят, когато се оправи умът ти и започнеш да говориш истината. Време е вече да излезеш от областта на самосъзнанието, да се повдигнеш.

– Трябва ли да минавам от една черква в друга?

– Не е въпрос до черквите. Ти ще се повдигаш, ще минаваш от по-ниско в по-високо състояние на съзнанието, както ученикът от отделенията минава в прогимназията, гимназията и най-после влиза в университета.

“Новата мисъл”

 

75.

Един млад българин отишъл в странство да се учи. Като се върнал, той казал на баща си:

– Татко, аз мога да ти докажа, че единицата е равна на двойката.

– Можеш, синко, чудни работи има по света. Аз съм прост човек. Докажи ми това на опит.

След това бащата се обръща към жена си и казва:

– Нашият син ще докаже, че една кокошка е равна на две кокошки.

– Добре, ще заколя една кокошка, ще я сложа на масата и ще чакам синът да ни докаже това, което е научил.

Бащата казва:

– Хайде, синко, ако можеш да докажеш, че една кокошка е радна на две кокошки, нашата работа ще тръгне напред.

Синът започнал да развива своята философия, но бащата и майката нищо не разбрали.

Бащата казал:

– Много добре, синко. Сега аз ще направя опита. Половината кокошка ще задържа за себе си, другата половина за майка ти, а за теб ще остане втората кокошка.

“Новата мисъл”

 

76.

Един американски милионер обичал повече да си поспива, поради което много от предприятията му пропадали. Когато трябвало да си нареди работите, той спял.

За да става рано, той заповядал на слугата си да го събужда със сила. Слугата влизал рано сутринта в стаята му и започвал да го дърпа, да го тегли за косата. Господарят скачал веднага, хващал слугата си и го изпъждал навън.

Недоволен от господаря си, слугата го напуснал.

Така се изредили десетина слуги, но никой не могъл да научи господаря си да става рано.

Най-после дошъл един здрав, силен, смел слуга. Още първата сутрин той успял да се справи с господаря си: започнал да вика, да го бута – един момент не го оставил спокоен.

Господарят скочил от леглото си и се хвърлил върху слугата. Започнала се борба: слугата отгоре, господарят отвътре; господарят отгоре, слугата отдолу. Най-после слугата успял: господарят се разсънил и повече не легнал.

На другата сутрин, като видял, че слугата влиза в стаята, господарят веднага скочил от леглото си. След това слугата казал:

– Господарю, сега ще изпълниш договора, ще ми дадеш десетте долара.

Договорът гласял: ако слугата успее да събужда господаря си навреме, всяка сутрин ще получава по десет долара; ако не успее, той ще дава същата сума на господаря си.

Казвам: Всеки от вас има по един такъв господар и по един слуга в себе си, които са в постоянна борба. Който бъде победен, той плаща.

Най-после слугата побеждава. Той успява да събуди господаря си и да го застави да плати. Слугата казва: Ще ставаш рано и ще плащаш.

Много има да плаща господарят и трябва да плаща. Така ще научи един добър урок, ще придобие едно добро качество. Само така човек ще предприема хубави работи и всякога ще успява в предприятията си.

“Новата мисъл”

 

77.

Една госпожа разказваше своята опитност.

Мъжът й пиел. Тя имала пори в банката. Понеже се страхувала, да не би той да извади парите и да ги изпие, тя се обърнала към един свой чичо за съвет. Той й казал:

– Вместо да живееш със страх за парите си, по-добре ги дай на мен, да оженя дъщеря си. Един ден ще ти ги върна.

Тя се съгласила.

Когато поискала парите си назад, той казал:

– Не е ли по-добре, че ожених дъщеря си с твоите пари, отколкото да ги изпие мъжът ти?

Докато се страхувала от мъжа си, чичо й я изиграл.

Често и вие изпадате в положението на тази жена: вместо да спасите нещо, вие го изгубвате. В края на краищата излиза едно и също. Или мъжът ти ще изпие парите, или чичо ти ще те изиграе. Ако момата е щастлива поне в женитбата си, парите са отишли на място. Обаче, тя не била щастлива. Мъжът й я биел по три пъти на ден. В случая, по-добре беше пияницата да изпие парите, отколкото да се ожени младата мома и да бъде нещастна.

По-добре беше пияницата да се ожени за кръчмаря.

Добре е и момата да получи парите, но да беше поне щастлива.

Това са изводи.

Какъв смисъл има да дам пари на една мома и тя да бъде нещастна? Какво са допринесли моите пари? Всяка жертва, която правим, трябва да даде добър резултат, да ни ползва. Всяка жертва, която не ни ползва, е безпредметна.

С други думи казано: Ако жертвата, която направя, не е за славата Божия, нищо не допринася. Ако жертвата е за славата Божия, тя носи благословение за всички хора.

“Новата мисъл”

 

78.

Когато сме приканени и сме тръгнали в Божествения път, трябва да имаме с нас проста вяра, която имат децата, и да избягваме недостатъци като посочените в следния разказ.

В Англия един велик художник искал да изрисува картина, в която да изобрази крайната беднотия. С дни и месеци обикалял той Лондон, за да намери субект, който да подхожда на идеята.

Намира най-после едно окъсано дете, което му прилегнало на сърцето и си казва: “Ето лицето, което ще послужи за създаване на картината!”. Приближава се до него, дава му своята картичка с адреса и му казва:

– Елате след четири дена, има да ви говоря нещо.

Това дете, като вижда човека тъй облечен, дума си: “Как ще отида при него така, почти изпокъсано?”. И отива при познати да се пооблече и да се представи, както се представят на царете; намира дрехи, облича се и отива у живописеца.

– Кой сте вие? – попитал го художникът.

– Аз съм еди-кой-си.

– Я си вървете! Ако исках такива, облечени, има ги с хиляди. Вие ми трябвахте тъй, както ви видях тогава.

“Разумното сърце”

 

79.

Ние често мязаме на онзи камилар, който пътувал през пустинята и чиято камила едва носила товара; като намерил на пътя една лисича кожа, метнал я отгоре на камилата, но от това гръбнакът на камилата се пречупил и товарът останал тогава в пустинята. Гърбът на камилата може да носи само известно количество тежина.

Камилата – това сме ние. Ние сме, които пътуваме и ако турим на гърба си повече товар, отколкото можем да носим, един ден ще спънем своето развитие.

“Разумното сърце”

 

80.

Един трън се изпречил веднъж на едно шосе и заприщил пътя на хората. Минавали пътници, удряли го с криваци, но колкото го удряли, толкова повече той расъл, докато започнали да се прекатурват колите.

Намерили се всички в чудо. Но дошъл един с търнокоп и казал:

– И аз да покажа своето изкуство.

И започнал отдалеч-отдалеч да подкопава корените. Трънът отначало почнал да се смее и да си дума: “Толкова хора нищо не можаха да ми направя, та ти ли ще ме уплашиш?”. Но търнокопът копал по-издълбоко и трънът по едно време рекъл:

– Този син майчин ми намери слабото място!

Докато и вие не турите търнокоп да работи във вас, всякога трънът ще ви се смее и ще казва: Аз ще израсна повече!

Това е една алегория, която трябва да схванете. Кой е този търнокоп? Мислете и намерете!

“Разумното сърце”

 

81.

В един свой разказ Толстой ето какво говори:

Среща един руски монах на 89-годишна възраст, с бяла брада, и го запитва:

– Какви бяха причините, които те заставиха да станеш монах?

И монахът разправил вкратце своята история така:

– Аз съм от княжеска фамилия. Когато бях между 21-25 години, баща ми и майка ми искаха да ме оженят за една княгиня. В това време попаднах в летаргичен сън. Дойдоха лекари, пипаха ми пулса – “Сърцето е спряло. Той е умрял” – забележиха те и рекоха да ме погребат. Казах в себе си: “Нима това е смъртта?”. Не можех да дам знак, че съм жив. Идват годеницата и баща й и слушам, той я кани да поплаче: “Да кажат хората, че си го обичала” – “Никога не съм го обичала, а обичам богатството му” – отговори му тя. А аз си рекох: “Ако Господ ме повърне в света, ще захвана друг живот”.

“Разумното сърце”

 

82.

В старо време някой си цар имал две дъщери: голямата била много красива и стройна, но имала много лош език; малката била много добра по душа, но много грозна по лице. По причина на тия им външни и вътрешни недостатъци, никой от околните княжески синове не искал да им предложи ръка.

Бащата, загрижен за бъдещето на своите дъщери, понеже оставал без наследници, решил да свика съвет от най-мъдрите хора на своето царство, да му посочат път от това безизходно положение.

Между многото добри съвети, които предлагали всички, най-старият измежду тях и впрочем най-мъдрият дал следния съвет:

– Ти – казал той на царя – ще направиш една страноприемница в полза на всички и първите двама млади мъже, които дойдат в нея, те ще бъдат твоите двама зетьове, които съдбата ти отрежда.

Добрият баща помислил, че може би съдбата ще се усмихне на побелелите му коси и ще му изпрати знатни лица от някой царски домове.

Когато страноприемницата била свършена и отворена, първите посетители били действително двама млади момци. Обаче, за голямо учудване на бащата, единият от тях бил сляп, а другият – глух.

Изненадан от това, царят извикал стария мъдрец и му казва:

– Каква е тая работа, единият е сляп, а другият – глух? Как ще я уредим, не виждам?

– Ще ви кажа – отговорил мъдрецът. Глухият ще ожените за красивата ви дъщеря, а слепия – за грозната.

Така сторил и царят. И наистина двата брака излезли щастливи:дъщерите му добре прекарвали.

По едно време зетьовете почнали да се стесняват вътрешно от своите недъзи. Тоя, който бил глух, когато неговата жена викала и сипела отгоре му всички проклятия, повдигал рамене и си думал: “Така е то, когато е лишен човек от едно чувство. Вярвам, тя говори Божествени работи, но нали не мога да ги разбера, това е моето нещастие. Бих дал всичко в този свят, само да мога да чуя поне една от сладките й думици.”

Слепият, от своя страна, като слушал умния и сладък говор на своята жена, излиянието на нейната душа, думал си: “Колко прекрасно същество е тя! Колко хубава трябва да е! Но нали съм сляп – това е голямото мое нещастие в тоя живот. Бих дал всичко да можех поне за един миг да видя външния образ на това Божествено съкровище.”

Достига това до ушите на царя и той повиква стария мъдрец и го помолва да му каже не може ли някак да се измени съдбата на двамата му зетьове, да се избавят от своите недъзи.

– Може – казал маститият старец, – но ще се развали тяхното щастие и блаженство на земята.

“Разумното сърце”

 

83.

Един американски милионер, бащата на когото оставил двайсетина милиона наследство, имал слабост към цветята и започва да събира разни цветя из всичките краища на земята; пращал дори специална експедиция за някои особено редки цветя. След няколко десетки години изхарчил всичко, каквото имал, и когато умрял, трябвало да го погребат на общински разноски.

“Разумното сърце”

 

84.

Една майка, българка, праща сина си, мисля, в Германия, да се учи. Била жена доста заможна, всеки месец пращала на сина си по триста-четиристотин лева, но това било малко, парите му не стигали.

Един ден той пише на майка си да му изпрати хиляда лева. Тя обаче му пише: “Нямам пари, ще гледаш да намериш някоя малка работа”, но синът й заявява: “Ако не ми пратиш пари, ще се самоубия”.

Тогава тя, възмутена, му пиша: “Самоубий се, аз ще плюя на твоя гроб; не искам син, който е страхливец, който не иска да работи, който се бои от работа в борбата с живота и иска да живее като баба.”

Думите не са точни, но са в този смисъл. Синът се опомва. И тази телеграма е поставена днес в рамка и на въпроси, той отговаря: “Тя ме спаси”.

“Разумното сърце”

 

85.

Някой, като проповядвал веднъж в черква, че Христос с пет хляба и две риби нахранил пет хиляди хора, за да направи това чудо възможно за схващане на слушателите, казал:

– Да не мислите, че тези хлябове са били обикновени? Не, те са били големи като могили.

Един овчар, като чул това, подсвирнал си по овчарски и му казал:

– Защо говориш така? На мен не ми е чудно, че хлябовете са били толкова големи, ами аз се чудя какви са били устата на онази фурна, в която са били опечени тия самуни.

Ето нашата нелогичност, нашето повърхностно разсъждаване.

“Разумното сърце”

 

86.

Граф Берози имал един добър приятел – италианец, на име Нунцио.

По едно време Нунцио се влюбва в една богата мома, която обаче имала и друг кандидат. Последният, като се научава за любовта на Нунцио, възневидял го толкова много, че намислил най-после да го отрови, да се освободи от него, за да придобие той момата.

Как да извърши това? Той искал тъй да направи това престъпление, че никой да не го разбере, даже и сам Нунцио да не усети нищо.

Обаче, граф Берози, който обичал приятеля си, схванал мисълта на противника му.

Един ден съперникът на Нунцио отива у дома му и му поднася чаша сладко вино, в което турил една от модерните отрови със свойство да действа бавно, но сигурно. Смъртта от тази отрова идвала едва шест месеца след изпиването й.

В този момент граф Берози бил при своя приятел. Като видял, че той надига чашата с виното да пие, веднага взема пушката си и се прицелва право в чашата. Чашата се счупва и на парчета пада на земята.

Нунцио и неговият съперник се уплашват, но граф Берози съвсем спокоен казва:

– Извинете, аз исках да се опитам дали съм добър стрелец, ще мога ли да ударя чашата, без да повредя някого.

Нунцио не подозирал, че приятелят му по такъв начин го избавил от смърт, но и съперникът му не подозирал, че това е направено съзнателно, с цел да спаси живота на приятеля си. И двамата похваляват граф Берози за умението му да стреля.

“Разумното сърце”

 

------------------

Литература

1. Учителят Петър Дънов, “Свидетели на съзнанието”, Лекции на общия окултен клас, Година девета (1929-1930 г.), Изд. “Хелиопол”, 1994.

2. Учителят Петър Дънов, “Трите живота”, Лекции от Учителя на общия окултен клас, Година първа (1922 г.), Изд. “Хелиопол”, 1993.

3. Учителят Петър Дънов, “Влизане”, Неделни беседи от Учителя, Девета серия (1927 г.), Том втори, София, 1996.

4. Учителят Петър Дънов, Общ окултен клас, 1924 г., София.

5. Учителят Петър Дънов, “Опорни точки в живота”, Беседи от Учителя, държани при Седемте рилски езера и в София, Изд. “Хелиопол”, 1993.

6. Учителят Петър Дънов, “Събуждане”, Лекции на общия окултен клас, Година единадесета (1931-1932 г.), Изд. “Хелиопол”, 1994.

7. Учителят Петър Дънов, “Възможности за щастие”, Съборни беседи, Изд. “Хелиопол”, 1995.

8. Учителят Петър Дънов, “Доброто оръжие”, Лекции на общия окултен клас, Година девета (1929-1930 г.), Изд. “Хелиопол”, 1994.

9. Учителят Петър Дънов, “Закони на доброто”, Лекции от Учителя на Младежкия окултен клас, Година девета (1929-1930 г.), Изд. “Хелиопол”, 1993.

10. Учителят Петър Дънов, “Божият глас”, Лекции на общия окултен клас, Година десета (1930-1931 г.), Том първи, Изд. “Хелиопол”, 1993.

11. Учителят Петър Дънов, “Вземи детето”, Неделни беседи, Серия петнадесета (1931-1932 г.), Том втори, Изд. “Сила и живот”, Бургас, 1993.

12. Учителят Петър Дънов, “Красотата на душата”, Утринни слова, Изд. “Хелиопол”, 1994.

13. Учителят Петър Дънов, “Изново”, Серия петнадесета (1931-1932 г.), Том първи, Бургас, 1992.

14. Учителят Петър Дънов, “Методи на самовъзпитание”, Лекции от Учителя на Младежкия окултен клас, Година десета (1930-1931 г.), Изд. “Хелиопол”, 1994.

15. Учителят Петър Дънов, “Божествен и човешки свят”, Беседи държани на Мусала, Седемте рилски езера и София, Изд. “Хелиопол”, 1995.

16. Учителят Петър Дънов, “Божествената мисъл”, Лекции от учителя на Младежкия окултен клас, Година седма (1927-1928 г.), Том първи, Изд. “Хелиопол”, 1993.

17. Учителят Петър Дънов, “Път към живота”, Лекции от Учителя на Младежкия окултен клас, Година десета (1930-1931 г.), Том първи, Изд. “Хелиопол”, 1993.

18. Учителят Петър Дънов, “Царският път на душата”, Беседи от Учителя държани при Седемте рилски езера през лятото на 1935 г., Изд. “Хелиопол”, 1993.

19. Учителят Петър Дънов, “Новата мисъл”, Лекции от Учителя на Общия окултен клас, Година дванадесета (1932-1933 г.), Том първи, Изд. “Хелиопол”, 1993.

20. Учителят Петър Дънов, “Разумното сърце”, съставител “Димитър Калев, Изд. “Захарий Стоянов”, София, 2003 г.