Любов за двама

Любов за двама

Тя беше единствената наследница. Всичките й роднини бяха починали. Остана сама и започна да се бори с всички свои конкуренти. Изминалите години бяха за нея кошмарни. Смъртта на родителите й, както и на две приятелки, я накараха да забрави за истинските чувства към мъжката част от света, рухна психически и започна да страни от всички. Единственото нещо, което я държеше, беше бизнесът на баща й. Миналото се връщаше всеки ден, особено нощите, след като оставаше сама в къщата. Чакаше да дойде денят, за да започне отново да се среща с работниците си. Само така се чувстваше полезна. Не знаеше кой, кога и защо обърка живота й по този начин, но беше обидена на света и на всичко, което я заобикаляше. Мразеше всичко и всички.

Една сутрин отивайки в офиса се натъкна на нещо, което силно я заинтригува. По улицата пред нея вървеше мъж, облечен със скъсани дрехи, захабени обувки и дълга брада, стигаща до гърдите му. Той се спря, извади от джоба си трохички и ги хвърли на накацалите по тротоара гълъби. Усмихваше се като малко дете. Въпреки неугледния си вид и дългата сплъстена коса се виждаше, че този човек е на не повече от четиридесет години. Минавайки покрай него тя усети неприятна миризма и избърза да се отдалечи колкото може по-бързо.

Вечерта, когато се прибираше от работа, видя същия човек седнал на тротоара, вдигнал очи към звездите, и на нея й стана много интересно, тъй като обикновено клошарите гледаха да не изпуснат човек, минаващ покрай тях, без да не протегнат ръка и да поискат пари. Помисли си: „Как се прехранва, щом не иска пари от минувачите“, но щом го отмина, забрави за размишленията си. Тази вечер имаше по-важна работа. Трябваше да прави отчета за тримесечните продажби, така че бързаше да се прибере.

През нощта сънува странен сън. Качена на една скала в гората викаше за помощ, без да има видими причини. Събуди се обляна в пот и се успокои, когато разбра, че е само лош сън. Не знаеше с кого да сподели, тъй като най-добрите й приятелки бяха мъртви. Бяха загинали в катастрофа и тя се чувстваше застрашена да споделя с когото и да е.

Минаваха дните, проблемите в офиса се задълбочиха, трудно беше Елисавета да се справи. Макар че беше завършила икономика и помагаше на баща си, след неговата кончина разбра, че й липсват неговите умения и опит. Дълговете на фирмата се увеличаваха, кредитът, който изтегли, едва изплащаше. Наложи се да освободи няколко човека, за да успее да изплаща заплатите. Помощ не можеше да поиска от никого. Братът на баща й се беше преместил да живее в чужбина и рядко се чуваха. А и той едва се справяше с малко магазинче за цветя в Северна Ирландия. Майка й също нямаше братя и сестри, а родителите й отдавна бяха напуснали света.

Есента си отиваше, показваше се зимата и тя заживя сама в къщата в центъра на големия град. Единственият й приятел беше домашната котка, с която си говореше. Със служителите в офиса споделяше само служебна информация.

Колкото и да искаше да застане лице в лице със случилото се в семейството, а по-късно и в бизнеса, не успяваше. Мислите й блуждаеха, започна да се кара на подчинените си без видими причини, занемари външния си вид. Никога не беше се хранила толкова обилно, както когато остана сама. Денонощно беше гладна и само за шест месеца стана с двайсет килограма по-тежка. Не й ставаха дрехите, наложи се да си купи нови, разбира се по-евтини и демодирани. Никой не смееше да й направи забележка, не искаха допълнително да я огорчават. Не можеше да излезе от състоянието, в което беше изпаднала. Не само че изостави социалните си контакти, но започна да посещава единствено най-близкото магазинче за хранителни стоки до къщата. Нямаше време за посещение във фризьорския салон, спря да посещава козметик.

Новогодишните празници предпочете да е сама, отказа да отиде при приятелката на майка си, която се осмели да я покани за вечеря на Бъдни вечер. За посрещането на Нова година остана отново сама пред телевизора. Когато сутринта се събуди и погледна през прозореца, видя че снегът беше покрил цялата улица, спомни си като малка как с баща й се забавляваха, когато имаше такъв обилен сняг. За миг забрави за тъгата си, облече се набързо и излезе навън. Почувства се щастлива, сякаш изчакваше баща й да донесе шейната, за да се повози и да направят снежен човек.

Тръгна по улицата, по която нямаше никой. До уличния казан за смет тя видя скъсана обувка, стори й се че тя леко се движи. Стана й интересно и се доближи. Видя, че се показва и някакъв ръкав, и разбра, че там лежи човек, целият покрит в сняг. Извика, побутна го, но разбра, че човекът е неподвижен. Обади се на телефон 112 и след петнайсет минути линейката отвеждаше в болницата напълно непознатия за нея. Дали щеше да живее, тя се съмняваше в това. Вечерта се обади в болницата, оттам й съобщиха, че човекът е изпаднал в кома, следствие удар по главата. Очакваха, че е негова близка и я помолиха да отиде в болницата, за да предостави информация за гражданския му статус. Тя отказа, обясни че не познава този мъж.

Вечерта отново сънува скалата и отново се видя сама да крещи силно. Сутринта реши да отиде в болницата. От дълго време не усещаше в себе си желание да помогне някому, не виждаше с какво може да бъде полезна, но все пак се реши.

– Добър ден – обърна се тя към жената на рецепцията, – как мога да намеря мъжа, който вчера бе приет във вашата болница, разбрах, че е в кома.

– Да, на третия етаж, в реанимацията.

Той лежеше безмълвен, сам в стаята. Когато се доближи до леглото, видя човека, който преди няколко месеца хранеше гълъбите на улицата. Липсваше брадата и можеше да се видят чертите на лицето му.

– Роднина ли сте, чакаме някой да го потърси, нямаме информация за неговата самоличност?

– Не, госпожо, не го познавам, открих тялото му в снега и позвъних за помощ.

– Странно, никой не го е потърсил, лоша работа, кой ще се грижи за него, ако излезе от комата ще му трябва дълго време за възстановяване.

– Аз – чу се да казва Елисавета и сама не повярва какво е изрекла. Какво си мисли че прави, та нали не иска да общува с никого. Не може да понася дори съседите си, а е съгласна да се грижи за напълно непознат човек.

През следващите дни тя идваше всеки ден след работа. Научи се да почиства тялото със спирт, говореше му за случки от ученическите си години, за града, в който израсна.

Една сутрин й позвъниха и й съобщиха, че Антон се е събудил. Съобщил е за името си, за връзката си с жена на неговата възраст, за длъжността, която е заемал във офиса на своя приятел. Уведомили полицията и чакали да ги информират за близките му.

Тя беше много щастлива от този факт и веднага след като приключи работния ден отиде да го види.

– Извинете, госпожо – може ли да отидете в кабинета на главния лекар – помоли я жената от рецепцията, – очаква ви.

Елисавета се почувства странно, след като й поднесоха различна от първоначалното обаждане информация. Разказаха, че проучването е установило разминаване със съобщеното от пострадалия.

– Да, лицето е Антон, но фирмата, в която е работил, от вече година е затворена. Последният адрес, на който е живял, е напуснал повече от две години, не са го виждали собствениците на жилището, в което е живял. Виждали са го към него период с жена, която го е посещавала, но нищо повече не знаят. Родителите му са починали. Ще ви помоля тези факти да не ги съобщавате на болния, докато не минат няколко дена. Трябва му време да се възстанови. Явно е бил нападнат и ударен с тежък предмет. Никой не е видял извършителите, полицията работи по случая.

Тя не посмя да влезе при него. Много въпроси имаше в главата й и не можеше да си отговори. Първо си помисли как ще приеме човек, за когото полицията няма никаква актуална информация, но се сети, че обеща ако се наложи да се погрижи за него.

След два дни й се обадиха и напомниха за заявената от нея помощ. Трябвало да го изпишат, а в същото време се притеснявали, че след като му съобщят истинските обстоятелства, включително и липсата на жилище, при тези минусови температури може допълнително да изпадне в тежка депресия. Помолиха я да им съобщи още същия ден за намерението си, в противен случай ще се обърнат към социалната служба.

– Да, никой не ме принуждава – каза си тя на глас, след като затвори телефона. По-късно ще им съобщя, че се отказвам. Не познавам този човек, какво от това, че съм го видяла преди толкова месеци да храни някакви си птици.

Излезе на улицата и тръгна към офиса. Беше изключително студен ден. Пътеката, по която вървеше, се беше превърнала в ледена пързалка. Не знаеше накъде да върви, дали все пак да не отиде да види Антон в болницата, да каже, че няма да се грижи за него и тогава да отиде в офиса. Видя как някакви хора, навярно от социалната служба, бяха спрели микробус близо до казана за отпадъци и молеха възрастен клошар да се качи при тях. Стана й жал и си помисли как ли ще се почувства Антон сред тези хора, та той е още толкова млад.

– Антон, имаш посетителка, това е жената, която идваше при тебе – представи я медицинската сестра.

– Здравейте – подаде ръка, – благодаря ви за помощта, на вас дължа живота си. Вие сте съобщили за тежкото състояние, в което съм изпаднал. Вече знам всичко, а и си спомних доста неща за себе си. Наистина имам затруднения в движенията на тялото си и ще се наложи да отида в социален център, докато се възстановя. Благодаря ви, информираха ме, че вие сте изразили желание да ме приютите в жилището си, но това не мога да приема. За вас съм абсолютно непознат, а и от няколко месеца се налага да работя като общ работник, когато някой има нужда от физически труд.

– Знам, и за вас, и за мен е трудно такова решение, но мисля, че е добре да помислите за себе си. В това състояние ще е най-добре домашна обстановка. А и още щом се възстановите, ще си тръгнете.

Измина месец от изписването на Антон от болничното заведение. Той получаваше храна, легло с чисти завивки, отоплена стая и много приятно отношение от жена, която за него се превърна като ангел хранител. Очакваше с нетърпение тя да се прибере вечер от работа, за да си поприказват. Една вечер той й разказа за живота си, за това, че е бил зарязан от приятелката си заради своя работодател. За времето, когато са го принудили да напусне работата си като мениджър. По-късно фирмата фалирала и бившият вече собственик е заминал с приятелката му за чужбина.

Пролетта се появи и денят за раздялата настъпи. Елисавета не искаше да го моли да остава, тъй като разбра, че той няма по никакъв начин да се съгласи, затова рано сутринта се сбогува с него извън къщата и всеки тръгна в различна посока.

На нея Антон й липсваше определено. Беше свикнала с него, но първо не знаеше как да го намери и второ мислеше, че той ще се почувства задължен да й отговори. Дните се нижеха, единственото нещо, което й остана от него, беше желанието за живот. Поднови социалните си контакти, започна да излиза с бивша колежка от университета, работата в офиса отново потръгна.

Една лятна вечер той й се обади изненадващо. Беше доста ентусиазиран, помоли я да вечеря с него и й каза, че ще мине да я вземе от тях точно в седем часа. Тя чакаше пред входа на къщата, беше доста притеснена, в главата й нахлуваха безброй въпроси. Антон се появи с много луксозен автомобил, тя се качи и потеглиха към заведението.

– Какво се е случило с теб, изглеждаш много различен.

– Не бях в страната. Благодарение на теб преодолях дълбоката летаргия, в която бях изпаднал. Катарзисът беше пълен и преосмисли целия ми живот.

– С какво се занимаваш? Откри ли жената, която си обичал?

– Установих се в Белгия, живея в Брюксел и работя за един предприемач, занимава се с продажба на луксозни автомобили. Животът ми се промени, отново се върнах в моя си живот. Истината е, че ми липсват разговорите с теб. Ще се радвам да ме посетиш и разбира се да останеш за по-дълго време.

– А как е личният живот? Времето лекува, предполагам че не си се отдал единствено на работата си?

Той кимна глава в знак на отрицание и неволно погледна Елисавета в очите.

– А ти? Излизаш ли с някой?

– Да, отскоро излизам с един човек, ако си спомняш той те лекуваше в болницата, д-р Сивов. Беше случайна среща преди месец в едно кафене и оттогава се виждам с него. Много приятен мъж. Добър шахматист е, а на мен определено ми харесва тази игра. Започнах да ходя на тенис. При удобен случай се виждаме на тенис корта.

Антон се усмихна, но предпочете да продължи разговора по друга тема. Тя улови неговото разочарование и леко почувства потрепване в областта на слънчевия сплит. След вечеря той я остави с колата пред дома й. Обещаха си да се чуят преди той да замине.

На другият ден той й се обади от летището.

– Налага се да тръгна по-рано от предвиденото. Ще те чакам за Коледа в Брюксел, разбира се ако дотогава не си предприела нещо по-сериозно в живота си. Ще ми бъде приятно.

– Забавно ще бъде, но не зная дали ще успея, знаеш в края на годината има доста работа във фирмата. Не обещавам.

Дните се нижеха, Елисавета живееше в малкия град спокойно, виждаше се с новия си приятел често. Той й гостуваше и оставаше по два, три дни в къщата й, когато не беше дежурен. Запозна я със семейството си, вечеряха понякога при родителите му. Една вечер, когато бяха на парти за рождения ден на негов приятел, Виктор получи съобщение, че се налага да тръгне за САЩ до няколко дни. Одобрен е за специализация по неврология за една година. Тя не знаеше, че е кандидатствал, и остана леко объркана след като той й съобщи. Беше свикнала с него, чувстваше сигурност и подкрепа, а сега сякаш я беше предал. „Не, не защото ще специализира – каза си тя, – а начинът по който разбрах.“ През няколкото месеца на тяхното запознанство тя беше толерантна с него и споделяше до най-малката подробност всичко каквото й се беше случвало, включително проблемите във фирмата й.

– Радвам се, че си успял в надпреварата – прикри тя разочарованието си. – Ще ми липсваш.

– Ще се чуваме, годината ще мине бързо.

Когато изпращаше приятеля си на летището, Елисавета се запозна и с другия лекар, спечелил специализация, беше д-р Енчева от същата болница. Беше дребна на ръст брюнетка, комуникативна и доста атрактивна. Не преставаше да се озърта и непрекъснато повтаряше: „Не се притеснявайте, аз ще го наглеждам...“.

Месец октомври се чуваха всеки ден вечер късно, предвид различното часово време. През следващите два месеца обажданията значително намаляха. Елисавета се чувстваше подтисната, оправдаваше Виктор с голямата му заетост и усвояване на нови знания, но постепенно свикна с положението и на моменти се улавяше, че с дни не мисли за него. Питаше се каква е всъщност връзката им, стигна до заключението, че не е любовта на сърцето, а нещо като пристан, за да не бъде сама. Изпрати му съобщение по електронната поща и го уведоми, че заминава за Брюксел за Коледните празници.

Полетът беше труден, наложи се да се изчака излитането от летище София, поради тежки метеорологични условия. Макар и със закъснение самолетът се приземи нормално на белгийското летище. Посрещачите бяха доста емоционални, предвид изчакването, залата беше препълнена.

Тя се огледа, но не видя познатото лице. Той си проправяше път между хората, но не можеше да я види. Изтръпна при мисълта, че може би се е отказала да пътува, но в този момент те се видяха. Той носеше огромен букет от червени рози, които тя получи с целувка по косите.

– Ще се забавляваме чудесно – каза той по пътя в колата. – Взел съм си отпуск цяла седмица.

– А аз съм тук само за три дни.

– Не, не говориш сериозно. Подготвил съм ти програма с посещения на места, които предполагам не си виждала.

Тя само се усмихна, но нито потвърди, нито отхвърли предложението му.

Апартаментът беше в луксозен комплекс, в сграда на трети жилищен етаж. Имаше достатъчно пространство за сам човек. Интериорът беше стилен, подчертаваше мъжкото присъствие.

– Това е твоята стая – внасяйки багажа й обясняваше предимствата на вътрешното разпределение.

– Много е шик. Добре си се устроил.

– Жилището беше обзаведено, когато го наех. Всъщност не съм променял нищо. До офиса съм за не повече от тридесет минути.

Вечеряха в малък ресторант, близо до дома. Изпиха по чаша червено вино и се впуснаха в разговор, който отдавна имаха нужда да проведат. Тя му разказа за връзката си с доктора, за раздялата, за която все още нямаше ясен отговор. Той слушаше разказа й, но си мислеше: „Как така няма отговор. Та нали той е приключил, нали не й се обаждал. По всяка вероятност има силни чувства към него, може би остава с очакването, че той отново ще я потърси“.

– Не се тревожи, все пак е специализант, очаква се много от него. Ще се върне, ще поговорите, може пък ти да изискваш повече от това, което той може да ти даде като отношение.

– И ти ли мислиш, че вината е моя, че искам прекалено много в тази връзка? Може би си прав, а може би и аз самата искам да приключи окончателно всичко.

Той остана малко изненадан, но се направи, че не я е чул. Боравеше доста добре с думите, улови се, че малко попрекалява, а и в никакъв случай не желаеше да насочва разговора само към медика.

– Имаме време, отново ще поговорим за сърдечните ти дела – каза той. – А сега ако желаеш може да се прибираме. Утре имаме доста работа по подготовката на Коледната нощ.

Вечерта беше студена, снегът продължаваше да вали. Прибраха се в топлото жилище, пиха чай, побъбриха си още малко и всеки се прибра в стаята си.

Сутринта станаха по-късно от обичайното. Тя беше уморена от пътуването, а той се беше поотпуснал, като знаеше, че е в отпуск. Кафето и сутрешната закуска приготви бързо. Беше купил солен кекс предния ден, макар че всяка сутрин закусваше с мюсли. Тя се изкъпа, облече дебел пуловер и дънки и седна да закуси. Кафето беше ароматно и леко горчиво на вкус, точно както го обичаше.

– Ще пообиколим магазините, ще накупим хранителни продукти и разбира се елха и играчки – подметна той, докато й наливаше още от кафето. – Ти ще я украсиш и разбира се аз ще помагам.

Магазините бяха доста оживени, въпреки студеното време. Отвсякъде механични играчки с лика на дядо Коледа поздравяваха присъстващите. Едно малко детенце избърза пред двамата, хвана Елисавета за ръка и започна да й обяснява какви подаръци очаква вечерта от добрия старец. Тя се изненада, но когато видя майка му до себе си как се усмихва го остави да й разкаже своите очаквания.

– Извинете го, много приличате на моя приятелка, а той е силно впечатлен от предстоящия празник.

– Пожелавам ти – каза Елисавета, намирайки точните думи на английски език – да получиш очакваните подаръци – а от мен – тя отвори чантата и оттам извади малък бележник, който беше купила, но още не беше го използвала – заповядай, вземи го и си записвай с помощта на мама важните за тебе хора, които си срещнал на празника. Когато се видим отново ще ми разкажеш и за подаръците.

Играчките светеха върху малката елхичка, масата беше подредена празнично, подаръците очакваха мига за получаването си. Елисавета беше приготвила вечеря по рецепта на майка си, тя искаше тази вечер да е специална и за двамата, тъй като родителите им отдавна бяха напуснали този свят. Предстоеше им една вечер на спомени от детството. Като две малки деца, чийто родители са в съседната стая, те разказваха за тях, смееха се високо и си шептяха на ухото, сякаш се страхуваха някой да не чуе за лудориите, които са вършили. Последва покана за танц, тъй като по радиото се чу приятна мелодия за блус. Притихнали един до друг, те неусетно докоснаха устните си. Стана неочаквано и за двамата. Не се отдръпнаха от допира, искаха да изживеят този миг.

– Купил съм ти нещо – той избърза да измъкне подаръка изпод елхата, за да си дадат време и да разберат какво се случи.

– Аз също – каза тя на свой ред.

В следващите минути тя отвори кутия, в която имаше прекрасно сребърно бижу, символизиращо житен клас, с много фина изработка.

– Колко е красиво!

– Беше на майка ми, искам ти да го носиш, защото ти ми даде втора възможност за живот, когато ме откри в снега преди една година.

– Ти всъщност спаси мен – каза тя, – аз бях се изгубила.

– Не, това не може да бъде – извика той, отваряйки своя подарък. – Мислех, че съм го изгубил, часовникът беше на баща ми.

– Открих го в една от книгите си в къщи, когато си си тръгвал си го забравил.

И двамата изпитваха отдавна забравени чувства и емоции. Нощта продължи с целувките и уханието на двете тела, които не искаха да се разделят. Заспаха призори уморени от ласки, които не подозираха, че притежават.

През следващите три дни те бяха само в леглото. Страстта не стихваше, даваха си малка почивка, през която заставаха за кратко пред хладилника или пиеха кафе, седнали един в друг. Тя се опитваше да забрави, че й предстои полет за връщане.

Една сутрин на вратата се позвъни.

– Може би съседите искат да ме поздравят – каза Антон, облече си бързо панталона и отвори вратата

– Здравей! – чу се женски глас. – Изненадан си, виждам, ще ме пуснеш ли да вляза? Неудобно е да разговаряме през вратата.

– Какво правиш тук? Как ме намери? – гласът на Антон прозвуча странно, чувстваше се напрежение, разговорът се водеше на български език

– Кой е? – попита от спалнята Елисавета.

– Не си сам, кога можем да поговорим, но ще те моля да е още днес. Довечера се връщам в Лондон. Налага се, моля те.

– Добре, чакай ме в кафето нагоре по улицата.

Той се върна в стаята, беше пребледнял и доста объркан.

– Какво има? Кой беше?

– Тя се върна.

– Коя?

– Ирина, бившата ми приятелка.

– Но вие почти четири години не сте се виждали? И какво?

– Иска да поговорим, било спешно. Мисля да отида.

– Разбира се, не я оставяй да те чака дълго, може би наистина е важно. Аз ще си приготвя багажа, време е да се прибирам.

– Моля те, не заминавай. Нямам вина за нейното появяване. Ще разбера какво иска и когато се върна ще поговорим.

В кафенето освен Ирина го чакаше и приятелят му Милан.

– Каква изненада – каза Антон. – Дори не съм предполагал, че може и двамата да искате да ме видите. А може би не можете да спите, измъчвани от чувство за вина и избрахте Коледа да ми поднесете извиненията си и да получите прошката ми като коледен подарък?

– Не – каза бившият му шеф и приятел, – търсим те за друго. Ще бъда много конкретен, знам, че си ми сърдит. С Ирина сме решили да имаме дете, но при мен нещата не са добри. Нуждаем се от донор. Избрахме теб.

– Моля? Ама вие дойдохте в Белгия, за да ме помолите...

– Тя се съгласи само при това условие. Знам, че не можеш да го приемеш. Но аз наистина я обичам.

– Ти ме предаде, изгони ме в най-трудния за мен момент от фирмата, избяга с жената, в която бях влюбен още от ученическите си години. Как си позволяваш да поискаш от мене нещо толкова важно.

– Моля те – каза Ирина, – знам, че те нараних, направи го заради мен, някога се обичахме. За мен е важно да знам кой ще е бащата на детето и държа това да си ти.

– Мисля, че си казахме достатъчно, не е трябвало да ме търсите толкова усърдно. Аз имах голяма нужда от вас, къде бяхте тогава, знаейки, че имам емоционални проблеми, бях на улицата без покрив, без пари за препитание. А всъщност отново мислите само за себе си и своето щастие. Къде съм аз? Как ще живея при мисълта, че моето дете живее с вас?

Той си тръгна доста огорчен от срещата с бившите си най-скъпи за него приятели. Емоциите, които беше затворил дълбоко в себе си отново излязоха на повърхността и той се прибра с много лошо настроение.

– Антон какво се е случило? Изглеждаш много различен?

– Няма нищо, лош ден, извини ме. Мисля, че ще е добре да излезем от апартамента. Все пак не съм ти показал много красиви места от града. Да се облечем – в гласа му имаше горчивина и раздразнение.

Елисавета не каза нищо, разбра, че моментът е неподходящ да задава въпроси. Тя не познаваше тази част от неговия характер и това малко я изплаши.

През целия ден те почти не си говориха. И двамата не смееха да задават въпроси. Когато се прибраха, Елисавета заяви, че сутринта си тръгва. Той разбра, че е отдал прекалено много време на вътрешната си емоционална борба и реши да се извини.

– Моля те, не искам да си тръгваш, виновен съм, нали. Извини ме, ситуацията с Ирина и Милан ме извади от равновесие. Не бях подготвен за този разговор. Когато съм готов ще ти разкажа.

– Опитвам се да те разбера, затова ще си тръгна, за да можеш да си изясниш чувствата, а и аз наистина имам работа по приключване във фирмата.

Измина месец от както Елисавета се завърна в България. Чуваха се почти всеки ден с Антон, но той продължаваше да не споделя с нея направеното му предложение.

Месец февруари не издържа и замина за Лондон. Времето беше доста мрачно и нямаше никакво желание да остава по-дълго време. Свърза се с бившата си приятелка и поиска среща с нея. Тя се отзова веднага, разбра че той е взел решение и искаше час по-скоро да разбере какво е.

– Ще се видим след половин час. Къде си? Идвам.

– Ще направя това, което искаш от мен, Ирина – каза той, – но повече не ме търси никога.

– Благодаря ти много – утре ще те чакам в клиниката, надявам се да не се откажеш. Искам да знаеш, че не искам друг, вече твърде много грешки направих – тя даде адреса и двамата се разделиха.

След манипулацията, Антон веднага се качи на самолета, бързаше сякаш искаше завинаги да заличи това, което направи.

– Кой е ? – чу се женски глас отвътре. – Изчакайте ме в банята съм.

Когато отвори вратата Елисавета повече се изплаши, отколкото да изрази чувство на радост.

– Какво правиш тук? Не ми каза, че ще идваш? Влизай.

До дивана на секцията докато я чакаше да се облече, Антон видя снимката на Виктор. Определено не се почувства приятно. Настроението му се развали, очакваше поне тук да намери спокойствие и разбиране.

– Вие отново ли сте заедно? – каза той, след като тя седна срещу него.

– Не, вече не. Окончателно приключихме, след като ми се обади и каза, че са се сгодили с колежката му. Нямахме шансове, бяхме много различни, а и той явно се е влюбил сериозно. Не ми дължеше обяснения, ние сме зрели хора, можем да се разберем.

– Ние с теб започнахме нашата връзка объркани от обстоятелства, които никога не съм предполагал, че могат да ми се понравят. По-скоро аз прецаках момента на нашата зараждаща се емоционална принадлежност. Не бих ти се обидил, ако не искаш да продължим. Вината е само моя. Не искам да разказвам подробности, това ме обърква и прави доста слаб, а аз не искам ти ме познаваш такъв.

– Искам да те познавам такъв какъвто си, без условности, без прекомерни очаквания – тя се доближи до него и го целуна страстно. Мократа й коса се спусна по тялото му и той я обгърна със силните си ръце, които изгаряха тялото й.

Последваха два дни и две нощи в незабравима страст и отдаденост един на друг. Елисавета предупреди във фирмата да не я безпокоят и двамата бързаха да се насладят на часовете, с които разполагаше той за краткото време в България.

– Заминавам отново – каза той след изтичане на разрешената му кратка отпуска. – Остава най-важното, да се разберем как ще се срещаме, не ми се иска да сме разделени, не мислиш ли, че трябва да предприемем нещо по-сериозно в нашата връзка.

– И на двамата ни трябва време. Прекалено сложно е. Аз ръководя фирмата, която създаде баща ми, нещата потръгнаха, не мисля, че мога да взема прибързани решения. За теб бизнеса, в който работиш, е също важен, нали? Не е лесно да приключиш с нещо, което те е спасило финансово и ти е дало стабилност. Може би като за начало ще се срещаме всеки месец по веднъж. Ще се редуваме в София, после Брюксел.

– Наистина си права, доста е трудна ситуацията, в която се намираме и двамата, но мисля, че ще е добре да сме заедно в най-скоро време.

Раздялата на летището беше трудна, не можеха да се откъснат един от друг. Самолетът излетя и тя отново остана сама със своите ангажименти във фирмата. Чуваха се всеки ден, а когато след един месец бяха отново заедно, той й предложи брак. Беше й купил красив портфейл за подарък и вътре беше оставил в малка кутийка пръстена. Поднесе й го в църквата пред олтара и настоя тя да го отвори.

– Вътре има нещо – тя се учуди защо точно тук и защо настоява да го приеме и в следващия момент се чу: – Много е красив! – и го погледна учудена.

– Ще се омъжиш ли за мен?

От очите й се търкулнаха сълзи, лицето й леко се зачерви, тя погледна иконата на Богородица, усети сякаш тя й се усмихваше и й кимаше утвърдително, и тогава каза:

– Да, разбира се. Искам да бъда твоя жена.

Песента на хористите от църковния хор, който разбира се той беше помолил да ги поздравят, я накара да се почувства щастлива, прие тези хора като свидетели на даденото от нея съгласие, сякаш родителите й присъстваха там.

Вечерта поканиха нейни колеги и приятели, приятелката на майка й в столично заведение, за да споделят радостта от взетото от тях решение да се подготвят за бъдещ семеен живот.

Така минаха месеци, през които те пътуваха между двете държави, опознаваха се, срещаха се, посрещаха и изпращаха се по летищата, отдаваха телата си, доказваха любовта си.

– Здравей – каза тя една нощ по телефона, – държа нещо, което доказва, че ще ставаме родители.

– Бременна си, теста ли е в теб? Боже, идвам утре, чакай ме.

Таксито спря пред фирмата, където работеше Екатерина. Той слезе с голям букет от червени рози, връхлетя без да почука, понесе я на ръце и я занесе обратно в таксито пред обърканите погледи на колегите и минувачите на улицата.

– Не мога повече да чакам – каза той. – През седмицата сключваме брак. Ще направим малко тържество и ще заминем на някой остров само двамата.

Всички служители бяха поканени в луксозен ресторант, тя беше с прекрасна рокля на млада дизайнерка от столицата, която току що се беше омъжила и още беше под въздействието на своите лични преживявания.

– Даяна – обади й се тя преди тържеството, – очакваме ви със съпруга ти, не приемам отказ. И ще те помоля да ми обещаеш, че ти ще се заемеш с моделите на дрехите, с които ще ходя на сватбеното пътешествие.

Внезапното решение за сключване на брак, както и приготовленията за предстоящото пътуване едва не помрачиха ентусиазма, с който се понесоха и двамата. Наложи се тя да влезе за седмица в болницата, но след като лекарите ги увериха, че няма проблеми за бебето, те тръгнаха за Малта.

Когато след девет месеца се роди дъщеря им Елизабет, двамата взеха окончателно решение да се установят в София. Бизнесът вървеше добре, той се зае с маркетинга, предложи да сключат нови договори с чужди търговски фирми. Времето им отдаде своето положително отношение, подреди живота им по начин, по който сякаш искаше да се извини за всичко, което им беше сторил в миналото.

Една вечер мобилният телефон на Антон иззвъня, беше непознат номер. Той вдигна и чу плач на жена. В първия момент се обърка, притесни се, но когато видя, че Елисавета е гушнала в прегръдките детето им, се успокои и каза:

– Кой е? Какво желаете?

– Ирина съм. Налага се да говоря с теб. Имам сериозен проблем. Милан не иска повече да живее с мен и детето. Има връзка с друга жена.

– И какво, ще живееш с детето си. Винаги има изход.

– При мен няма, болна съм, нещата са извън контрол. Не ми остава много, родителите ми са възрастни, няма на кого да оставя сина си.

– Син – нещо сякаш прободе сърцето на Антон. – Но ти ми обеща, всичко приключи още там, в клиниката, нали така се разбрахме.

– Той е твой син – каза тя, – помисли си – вариантите не са много, ще съм спокойна, ако знам, че е при теб. Моля те, синът ми е единственото истинско нещо в живота ми. Пощади ме.

– Какво има? Кой е? – попита Елисавета. – Не ми звучиш добре, нещо със сделката с испанската фирма ли?

– Не, няма нищо, един колега, има лични неприятности – скри той, не знаеше как да й каже.

На следващият ден проведе още няколко разговора с Ирина, като й предложи да помогне за лечението й в България, увери я, че и тук има професионалисти, които може би ще й помогнат.

– Не, не, за съжаление опитах всичко, но ако още сега вземеш Александър при теб...

– Какво? – прекъсна я той. – Ти си дала на детето името на баща ми?

– Да, така прецених, исках да запазя нещо от теб поне в името, но, виж, има една възможност за лечение в клиника в Израел, моля те вземи сина ми, при положителни резултати ще си го взема.

– Ще видя какво мога да направя, поставяш ме в много трудно положение. Съпругата ми не знае нищо, а ти не ми оставяш друга възможност. Детето не е виновно за нашите грешки. Ще ти се обадя след няколко дни.

– Нямам време, не разполагам с такова – каза Ирина, разплака се и затвори.

През следващите двадесет и четири часа Антон мислеше какви ли не варианти за справяне със ситуацията. Мислеше да наеме жена, на която да плаща, за да се грижи за детето, без разбира се да знае Елисавета, мина му идеята чрез бивши колеги да наеме жена в Брюксел и там да изпрати детето. Но накрая реши, че трябва да разкаже всичко на съпругата си.

– И колко още можеше да издържиш – каза Елисавета, щом той й разказа всичко. – Не съм искала да ти преча във вземането на решение тогава, когато ти е предложила да станеш донор, разбирам. Но как си скрил раждането на детето, то наистина носи твоите гени.

– Не исках да знам нищо за него, това беше условието ми.

– И какво мислиш да правиш?

– Объркан съм, но все повече в мен се засилва желанието да се грижа за детето. Ако не си съгласна да бъде с нас, ще те разбера. Но ще те помоля да бъда наблизо до вас с дъщеря ни, защото няма да го понеса.

– Антон, когато предложи да се омъжа за теб, аз те приех такъв какъвто си и с твоите грешки, как бих могла да те съдя сега. Благодаря ти, че сподели с мен болката си. Тръгвай още утре, синът ти се нуждае от теб.

След месец в клиника в Израел операцията на Ирина беше неуспешна, тя продължи да живее в друго измерение, наречено вечност.

Минаха години, Елизабет и Александър живееха заедно с родителите си в голямата бяла къща. Имаха много приятели, растяха щастливи и обичани и от своите баба и дядо, родителите на Ирина.