Минчо

Steve Selofsky с ужас установяваше, че отново се превръща в Стефан Селовски, и то с цената на огромни вътрешни разрушения. Всъщност връщането на ударението във фамилното му име от втората на първата сричка го подкосяваше само с едно бъзване, приличаше на нелепа грешка на някакъв пиян стрелочник. “Балканска пасмина”, ругаеше по инерция Стив, въпреки че въпросната гадина можеше и да не е балканец.

След психологическия срив в Америка невероятната мръсотия в България му действаше като вражеско нашествие. Нахлуваше отвсякъде и той се свиваше все по-навътре в себе си, усещаше, че е минал на автопилот. За шест години в Сиатъл Стив бе успял дотолкова да се американизира, че още на летището във Франкфурт бе подразнен от “европейския безпорядък”, но това в България му дойде наистина много. Освен това беше от онези раци перфекционисти, които искат всичко да е подредено по конец. Това правеше разгрома тотален.

До депресията, която го повали преди година, съдбата бе повече от благосклонна към него. Презимето му помогна много в Америка. Звучеше като еврейско и това му отвори доста врати. Навремето то бе свършило добра работа и на баща му, доколкото моментално доказваше необходимия “работническо-селски произход”. Така старият Селовски стана шеф на райкопа в едно голямо село около Ловеч, а след това го издигнаха и за началник в окръжния град. “Златно име”, мислеше си Стив, който оставаше вкопчен в американската си идентичност, но този път наистина бе загазил. Това несъмнено беше най-тежкият период в живота му.

От седем-осем месеца вече беше в “рождения” Ловеч (умишлено не го наричаше роден) при деспотичната си майка, която настояваше да го тъпчат с антидепресанти, а Стив беше изкарал професионален двегодишен курс по източна медицина и бе твърдо против химикалите. Чу за един лечител от Варна и дали заради него или за да избяга от домашния диктатор, се озова на един студен варненски таван – мечта за някой със спартански наклонности, но истинско наказание за свикналия с удобства Стив. Сега си даваше сметка, че след изтощителните изпити, на които ги подложиха китайците в колежа, всъщност не бе чак толкова зле, но онази хомеопатка, която уж трябваше да активира жизнената му енергия, просто му изпи акъла с трите си сеанса. Какво беше това злато, дето го разтваряше и разреждаше? А сега и този дългобрад знахар, който почти го довърши с едноседмичната диета... Всичко вече му действаше обратно. Все пак около лечителя се запозна с един странен американец, пенсионер от Пенсилвания, който си бе харесал България и редовно я посещаваше. Дядката, който беше много енергичен, взе присърце проблемите на Стив, защото реши, че повтаря собствената му криза отпреди трийсетина години. Джейлок искаше да го заведе за месец в Гърция, да обиколят манастирите, той плащаше всичко, обаче Стив бе забелязал, че благодетелят всъщност е дълбоко властен човек, който си търси послушник. Джейлок не просто обичаше, той настояваше събеседниците му да се съгласяват с него по всеки въпрос. Стив изпълняваше ритуала, съгласяваше се, но се и натоварваше, поради което се страхуваше, че авантата ще му излезе прекалено скъпа в психологически план. Само това му трябваше.

Да, положението му беше повече от окаяно. Жена му беше останала в Сиатъл, гледаше една богата рускиня, потомка на белогвардейци, и с парите, които получаваше, изплащаше дълга към евреите, които им бяха дали 30 хиляди долара за колежа. Изпращаше му и по 200 долара месечно. “А допреди два месеца ми пращаше по 300”, помисли си с горчивина Стив. “Пък и доларът падна.” Намаляването на субсидията бе засилило отчаянието му. Докога ли щеше да го търпи Румяна? Тя беше хладна и трудно допускаше нов човек до себе си, но...

Евреите много ги бяха харесали. Синът на старата еврейка, която Румяна гледа до смъртта , им беше дал парите без лихва (представи си!), но все пак трябваше да ги връщат. Бабата искрено се чудеше: “Толкова сте умни, толкова сте мили... Не мога да повярвам, че не сте евреи.”

Изплуването на еврейската тема го настрои старозаветно и Стив започна да се рови в миналото. Започна да си брои греховете, по-скоро нещо като sin spotting. Така стигна до Калина, първата му студентска любов, и изведнъж му светна: “Това ще е.” С Калина бяха ходили три години и точно когато бе събрал енергия да скъса с нея, тя взе, че си счупи крака. Независимо от това той осъществи решението си. Знаеше, че се получава гадно, коравосърдечно и прочие, но бе усетил зомбиращите способности, и знаеше, че ако тогава не скъса с нея, по-късно не би могъл да го направи и тя просто щеше да го омаломощи в мрежите на брака. Независимо от това чувството за вина го бе преследвало дълго. Сега си спомни как веднъж в изблик на гняв я бе нарекъл “низшо създание”, а Калина много спокойно – владееше го онова вбесяващо спокойствие – му бе отговорила: “Ами слез ниско, за да ме разбереш.” “Заради това ли се срутих?”, помисли си Стив. Отдавна беше забелязал, че понякога семплите думи залепват на един висок таван и остават там като заклинание. Пък и Калина си беше злобна.

Още помнеше номера в София, беше лесен, но дали не беше сменен? Реши да опита. Обади се от уличен телефон. Изчака малко, оттатък вдигнаха. Да, това беше гласът на майка , малко променен, олекотен някак, но не можеше да го сбърка този характерен тембър като сгърчен станиол.

– Калина?

– Калина? – попита сепнато жената. – Кой се обажда?

– Един стар познат.

Последва пауза и въздишка.

– Ами тя почина... Преди една година. Сега гледаме внучето...

– Почина?...О, Боже!...

– При раждането. Много кръв загуби горката.

Стив изпита прилив на ужас. Преди една година! Съвпадаше точно със срива му в Сиатъл. Нямаше съмнение, Калина го викаше при себе си.

– Минчо, да не си ти, бе? – попита майка и, зашеметен, Стив се хвана инстинктивно за сламката.

– Аз съм.

– Ех, Минчо-о-о, Минчо. Как можа така да избягаш, бе? Като син те бяхме приели, а ти... Ти като изчезна, Калина се поболя, а след това оня, дето хич не го искахме, завъртя главата на бърза ръка и на... Сега май ще се съдим за правата над детето.

Стив мълчеше.

– Поне да се беше обадил, бе. Къде беше, в чужбина ли?

– В чужбина – отговори Стив и усилието му да измисли правдоподобна лъжа най-после събуди живеца в него. – В България ме търсиха за дългове и трябваше да бягам. Пък и пари трябваше да изкарам. Жалко за Калина. Господ да я прости.

Жената отсреща простена.

– Много съжалявам. Ще затварям, че картата ми изтича – каза Стив и на фона на ситнещите като бродерия думи отсреща плавно окачи слушалката.

Беше плувнал в пот. Вестта за смъртта на някогашната му приятелка бе заседнала в гърлото му. Зачуди се кой ли ще е тоя Минчо. Зачуди се, замисли се... и почти на глас си каза: “Май има и по-голям грешник от мен пред Калина.” В Минчо му беше надеждата.