Морето в уморения човек на Динко Динков

Заглавието на книгата навява усещането за умора, обгърнала човека като паяжина и това, което би могло да я разкъса, за да се стигне до спасение, е морето... Море в уморения човек. Морето като сакрално място на ритуала на възкресението... Във всеки уморен човек има по едно море – голямо или малко – колкото е неговата надежда.

Книгата се състои от осем разказа, включили в себе си различните тайнства на умората и възможностите за нейното преодоляване.

Първият разказ е за разрухата на градското семейство и за разпада на родовите отношения в съвремието. Трагедията в него е, че цялото е разкъсано и това води със себе си неминуемата гибел. Всичко говори за фатален финал и въпреки това той ни сварва неподготвени. Героите, независимо от роднинската близост, никога не са събрани заедно – на една маса, в една стая, неестествено (а всъщност съвсем естествено с оглед на ситуацията, в която са поставени), е поведението им – Мария, изцяло обладана от отчаянието и тормоза, Иван, наказващ безсилието си и липсата на воля с ракия и омраза, и техните трима синове, пресъздаващи с поведението си обърнатия модел на народната приказка за тримата братя и златната ябълка. Големият брат – Христо, провалил живота си заради слабостите на новото време (хазарт, наркотици, отчаяние), Марин – най-малкото и невинно същество, което е обречено на действията на големите и това води до жертвоприношението му, защото не може да промени света около себе си, и единственият различен е Никола – средният брат, гмуркачът, открил своето разпятие в морето. Никола е нероденото още дете в утробните води на майката Природа. И ако в приказката малкият брат успява с опазването на златната ябълка да победи хаоса и да върне хармонията, тук краят е ясен – златото вече е символ на дявола и то се намира в неговия човешки образ – Лукас. Естествено унищожението му е възможно да дойде само от големия брат с име на Спасителя. Интересни съдби в обикновени имена...

В “Шабловия кой” пейзажните картини постоянно се вмъкват в разговорите на рибарите, които покрай стремежа си да уловят голямата риба забравят всичко – семейства, опасности, страх... Остава стихията, свързана с риболова. Разкрива се опростеният живот на хората, живеещи чрез морето. Преплитането на легенди, предания, природни красоти и разсъждения за света и силата на любовта в него сътворяват магическа история с плашещ край.

Морето взема за себе си онези, които винаги са вземали от него и са съществували чрез него. Сега то осъществява, продължава себе си през тях и заедно се превръщат в неделима съдба.

И докато вторият разказ завършва със смърт, третият – “Сватбари” започва с нея – смъртта на Жеката, овчаря. Това е героят, сравнен с Юда, защото изоставя живота. Предава Магдалена, в която доскоро е вярвал и на която се е врекъл с целувка. До края на разказа не става ясно кой е взел трийсетте лева...

Отново природата е в синхрон с настроенията, които навява разказът – свирепа зима, разграден двор, зловещо оголено дърво предвещават последващата трагедия. И тя се появява – ненадейно, в нощта преди Богоявление – време, в което караконджулите обладават света на хората... Време на сватба и време на смърт... на прощаване. Време, зловещо и страшно в своята реалност и прекрасно в своите сънища. Време на мръсни дни, обгърнато от нечувано хоро. Хоро, което започва в началото на разказа и продължава след неговия край. То се играе от дванадесетте апостоли, но преминава в следващия разказ като разкъсан, безвъзвратно заличен кръг... И между хорото – история за стари хора и неостарели плачещи икони, за селото, града и социалните проблеми, които поставя измамното модерно време. Преплитат се разговори и спорове за желанията на различните поколения, за техните цели и заслепения.

В средата на книгата като централен и обединяващ с темите си за любовта, омразата и последствията от тях в човешки план стои четвъртият разказ – “Черна черква”. Самото заглавие е своеобразен оксиморон заради противоречието, което носи в себе си – черният цвят е свързан със смъртта, а черквата е място, което дава вяра и светлина, живот. Това е разказ, въплътил много теми – за срива в образованието, за преиначаването на историята, за омразата и политиката, за толерирането на чуждите гости, за липсата на памет за минало, за продадената държава, за света, който се тресе, и все пак за присъствието на хора в него. Чрез пресъздаването на живота, бушуващ в едно обикновено училище, се дава представа за положителните и отрицателните неща, които ни носи образованието в днешно време.

Разкриват се проблемите, потъпкващи учителстването като благородна цел, като се представят контрастните мнения на отделни герои. Учители, директори и ученици объркано търсят оправдание за своите мисли чрез думи и действия, в които прозират омраза и безсилие, наивност и доброта. За съжаление не се стига до добротворчество. То се изгубва безвъзвратно във взрива, следствие на сбърканото, болно раздвоено, колебливо мислене на един човек, приел за своя висша цел “да приключи веднъж завинаги с безсмислието на живота си. Да обяви своята свещена война... “

Имената на учениците, Яна и Йово, останали докрай верни на себе си, се сплитат с тези от Пенчо-Славейковото “Даваш ли, даваш, балканджи Йово” и оформят затворения кръг на историята. В съзнанието на читателя остава високо вдигнатата от Димитър книга на Вазов “Под игото”... като че робството никога не е свършвало, но продължава – с нови сили, с нови маски...

“Състезанието” е поетична илюстрация на подводния риболов и същевременно потресаващ разказ за смъртта на Александър Лютаков на Републиканското първенство през 2014 година.

Страстта на гмуркачите, харпунджиите – хората, които с риск за живота си избират да прекарват голяма част от времето си под водата, да пресичат “предела на своите възможности” и да се наслаждават на другия, магически свят, в който битовизмът, пошлостта, лицемерието и омразата, порочността, пропили същността ни с предишните откровения, са отмити от водните пръски.

Състезанието, което е залегнало като основа тук, не е нахъсаният тип противоборство, на което сме свидетели в ежедневието си. Това е състезание, пропито с ентусиазъм, с удоволствие, с лъчезарни лица... И състезание, покосено от смъртта... Без победители и победени. Защото морето прибира при себе си, за да обезсмърти “едно усмихнато момче върху най-високата скала на Острова... “

Преплитат се имената на реалните герои – с имената на светци – Иоан Кръстител, Иван Рилски, Петър и Павел. Действителните събития се раздират от Юлита, която търси детето си, или от мощите на свети Йоан, които се събират с главата му. Скръб и щастие, сънища, сбогувания свободно пресичат пространствата и налагат текста като история, пропита с фактология и древна мистика, с “дъх на съхнещи водорасли и миди”.

Различен поглед към реалнослучващото се е разкрит в разказа “Хлябът”. Липсват образите, представяни досега. Няма лирични отклонения, библейски елементи и мотиви. Обзор е пресътворен от колоритните си обитатели. Обзорските хора са главните герои, които в различно време и по различни начини търсят своето място, за които хлябът е символ на живот и основен смисъл на съществуване. През призмата на спомени, разговори и действия се пресъздава образът на една държава без морал, без истински стойности и вяра. Държава, в която вместо здравият да помогне на болния, лудият превръща нормалните в луди. Идеята е да се покаже как тези, които са налагали насилствено модел на съществуване, са направени за смях от един психичноболен.

С последния разказ се навлиза в дебрите на болестта, която отключва заключените врати в нас към нови пътища, към чужди светове. Това е текст за раздвояването на личността, при което в съзнанието на героя се сливат в едно реално и митологично. Животът в действителността и този, който се развива в подсъзнанието се въртят в невъобразим кръговрат, в който не може да вземе надмощие нито Георги, нито Еньо. Те съществуват един с друг, един чрез друг и един за друг.

В реалността Георги води обикновен, леко скучен живот на женен мъж с две деца, болен и нещастлив. Спонтанно привлечен от компаньонка, той преживява обречена връзка, която приема за “ангелско влюбване между музикант и художничка”. Но нито той е действащ музикант, за което вина има погубващата го болест, нито тя е реализирана художничка. Дори отношенията им са повече от объркани – не са любовници, не са и приятели... Две самотни души, които са наказани да не могат да избегнат самотата си, обречени да не намерят себе си.

Вътре в мисълта продължава живота си Еньо, който в края се оказва символ на приятелството – между Гилгамеш и Енкиду, стихийно привлечен от блудницата Шамхат, която трябва да осмисли същността му, да го превърне в човек. Преживяванията на фронта му дават отговори за безсмислието на живота без любов и мечти. И следва изходът – стремеж да се спаси от страха си... с ново начало, което на няколко пъти просветва като сигнален фар в бурните води на разказа: “Светът е бял клавиш...” А героят вече е “този, който видя дълбините”.

В “Тримата братя и златната ламя” Марин – (Море) рисува кръг, който прилича “на нова планета или направо казано – на нула, на нищо, на начало...”, за да може да се превърне в края на “Пиянството на пианиста” в Еньо, който вече е видял дълбините. Името Еньо се свързва с българския фолклор и с традициите на разказа в българската литература, с Иоан Кръстител, който помага на гмур-качите в “Състезанието”, с празника Еньовден (“Хлябът”), когато се предсказва сватбата, която ни връща в “Сватбари”. Божественото е скрито в красотата на “Бели божури”, но е дадена възможност на читателя сам да си го представи: “отпиха и някой доля”, “в Евангелието го пише ясно – трийсет сребърника... – обади се някой”.

Разказите достигат дълбините и изплуват.

В тях се люлее морето на уморения...

-----------

Динко Динков, “Уморен”, Бургас, 2015.