Наказан с любов

Наказан с любов

Нещастието, което сполетя Борката, беше мъка за всички ония, които го познаваха, приятели, близки и роднини. Никой не смееше да го запита как се случи всичко това десетина години след женитбата. Всеки питаше другия не е ли бил възможен някакъв друг изход, но отговорът, мнението на всеки не съвпадаше с истината. Истината беше само една, че катастрофата е била неизбежна. Вярно е, че разследванията показаха, че вината е на другия шофьор, но и това не реши проблема, не стана чудо, че неговата любима да се върне в живота. Двете му деца плакаха за майка си дни наред, а той тъгуваше без да помисли за нещо друго, освен за Валя. Отминалите години, в които сам се грижеше за децата си, бяха тягостни, трудни. Не минаваше вечер, не минаваше празник, в който Борката да не се отделяше сам някъде, за да поплаче за изгубеното и за онова, което го чака. Вярно е, че дойде момент, когато спря да плаче всеки ден, но това не означаваше, че мъката е полетяла нанякъде и че е дошла радостта. Не бяха един и двамата приятели, близки и познати, които непрекъснато му говореха да си потърси втора жена.

– Не мога да приема, че там, където съм живял, спал и гледал децата, ще мога да живея с друга жена… За мен няма родена друга. Тази, която обичах, с която заживяхме с любов, вече няма да се върне – като навеждаше глава, свършваше своя отговор. – Не ми задавайте въпроси с такова съдържание. Сам решавам, че втора жена за мен, втора майка за децата няма да имам.

Като го гледаха колко му е тъжно приятелите му се виняха защо са му задали такива въпроси. Винаги си даваха клетва, че повече няма да правят това, а ще се постараят да му помагат с каквото могат.

– Единственото, което можем да кажем за него, е да се стремим да претопяваме мъката му и да избягваме въпросите на такава тематика – каза след разговор един от приятелите му.

И момчетата наистина постъпиха така. Незабелязано, тихо и кротко те търсеха начин да му помогнат кой с каквото може. В същото време Борката се опитваше колкото се може повече да преодолява мъката си. В това отношение се опитваше да използва опита на негови познати, пострадали в това отношение. После реши да отглежда цветя и други растения, които жена му харесваше и беше силно привързана към тях. Обичаше много плодовете в малката градинка, за нея беше засадил праскови и кайсии, сини сливи и череши. Грижеше се за тях и не оставяше нито стрък трева и други плевели. Когато приятелите му го питаха за какво ги отглежда, той им отговаряше все едно и също.

– Когато се занимавам с тях и особено, когато децата са около мен, имам чувството, че тя е с мен. Усещам нейното присъствие. В ушите ми сякаш влиза нейния глас. Особено тъжно ми беше, когато я чуех да пее “Ти ли бе, Георги, ти ли бе”… В такива моменти спирам и се вслушвам в гласа й. Знаете ли, че имаше моменти, когато се питах дали наистина чувам гласа й. В такива моменти се питам с чиста съвест ли съм или… Благодарение не тази ангажираност с овощните дръвчета облекчавах нервите си. Връщах се бавно, но сигурно към живота, който вървеше. Децата растяха, грижите за тях се увеличаваха. Убедих се в края на краищата, че само в работата и ангажираността в каквато и да е работа мъката намаляваше.

Работа търси дълго, докато един негов приятел му помогна да постъпи на работа в текстилния завод. Там имаше повече жени, което Борис прие с известно недоволство и нежелание, но в края на краищата реши да не изтърве случая и постъпи на работа. Отначало не мислеше за нищо друго, освен да се отдаде на работата. Така сред малкия колектив от жени да търси жената, която прилича на жена му. Във всяка от тях търсеше онези качества, които притежаваше Мари. Споделяше на приятелите си, че иска да изгради образа на жена си, да усеща нейното присъствие. Не му беше лесно, но ако днес повече се стремеше към Радка и търсеше качества на жена си, на другия ден общуваше повече с Петя. В разговора си с Миланка, той с внимание наблюдаваше как шие и бродира у дома онова, което правеше и жена му вкъщи. Светлана си правеше прическа близка до тази, която правеше жена му. Очите на Дида бяха поразително същите като на Мари. Приличаха си и в походката. Той виждаше в нея, че тя е копие на Мари, но в характера си бе твърде зла, затова я наблюдаваше твърде отдалече. Владка пееше много добре стари градски песни, любими на Мари. Запееше ли, Борката гледаше все до нея да бъде. Понякога пееше песни по негово желание. Почти не му отказваше, но понеже най-вече я молеше да изпее песента “Горчиво вино”, в която жена му беше влюбена, понякога му отказваше.

След около половин година Борката почувства, че жена му е при него. С всеки изминат ден имаше чувството, че тя е при него, като земна загадка с небесен знак. В един момент реши, че би могъл да бъде по-близо до една от колежките си. В тези наблюдения и мисли работата му вървеше много бързо. Свършеше ли работния ден, мъката отново го превземаше. Свиваше се според него в стомаха му, в лицето му, от което изчезваше радостта и самочувствието. И все пак разкъсаното никога не е цяло – разсъждаваше той, но реши да бъде все пак до една от жените. Когато свършваше работния ден и всеки отиваше у дома си, видението за неговата въображаема Мари, че е до него, се разпадаше. Въпреки това у него започнаха да се пораждат сексуални желания. Ами сега?

С този зададен към себе си въпрос реши да се сближи с Нина. От тези мисли сам се изненада, че започва да мисли за друга жена. Почувства угризение на съвестта, че си позволява в главата му да се разхождат такива мисли. Непрекъснато се питаше какво става с него. Вярно е, че от четири години, откакто е починала жена му, нито веднъж не е мислил, че може да хареса друга жена, а сега изведнъж… Нина. Коя е тя и какво направи с мен? – питаше се. Нима това е любов от пръв поглед? Знаеше, че жените отделят феромоните на любовта и по този начин пленяват избрания мъж. Въпросите при това хрумване, при появилото се чувство за близост с друга жена, се запита с какво всъщност го е пленила тя. Питаше се без да може да даде отговор влюбен ли е. Не, влюбен съм – отговаряше си и към това прибави, по-точно обвини Нина, че е успяла да отдели от него Мари. Прощавай, че през съвместния ни живот никога не съм мислил за това. Времето и съдбата са неумолими. Сбогом, Мари! Сто пъти сбогом. А така ми се иска да дойде такова време, така да се обърнат нещата, че да ти кажа “Добре дошла”. И ако все пак някой ти предложи да се върнеш в земния живот… върни се. Поклон за всичко онова, което остави от своя живот, кратък, смислен и честно, достойно изживян. През своя живот ти създаде живот на две деца и ги отгледа. Съхрани мен и ме направи полезен за всички в дома ни. Поклон пред твоя прекрасен характер, търпимост, морална чистота. Поклон за всичко онова, което свърши на земята и бъди достойна за уважението и обичта на Бога!

– Споделям с теб – рече, като избърса сълзите си. – Под влиянието на някаква сила аз бях убеден, че няма друга жена, която мога да обичам. Клех се пред близки и познати. Докато преди три години сърцето ми се разкъсваше от мъка по Мари, сега отново е на предна линия, отново боли…

От този ден, когато Борката сподели, че започват нови мъки, защото любовта не е вечен празник, а и страдание. Съчувстваха му приятелите му, но не намираха с какво и как да му помогнат. Няколко дни все намираше време и място къде да се срещне с тях, но нищо не помагаше. Непрекъснато повтаряше, че сега чувства още повече какво означава да си влюбен. В един момент той пожела да бъде сам и се раздели с приятелите си.

– Жалко, Борка – рече на себе си – но животът е такова нещо. Горе главата, при теб идва новата любов. Жена ти няма да те обвини – добави и тръгна в обратна посока, в която тръгна Борката. Успя да види, че той не отива към дома си, а пое по една от улиците, които водеха към морето. Съмнението на приятеля му, че може да… направи нещо, изгони бързо от мисълта си. Дни след това сподели какво е изживял в оня ден.

– Бързах, но пред мен като трепкаща светлина игриво бързаха и очите ми. Струваше ми се, че и Нина бърза натам, където аз отива… Разбираш ли? Страшно е да си влюбен. Виждах усмивката й, наредените като броеница бели зъби, трепкащите като звезди обеци…

– Виж какво – прекъсна го приятелят му – дай да говорим за нещо друго…

– Не, не. Изслушай ме, моля ти се – помоли го Борката. – Тя вървеше с мен, а исках да съм сам. На отделни моменти махах с ръка като желание да я пропъдя. Затварях очи, за да не я виждам, но… напразно. Спрях до брега на морето. Почувствах хладното му дихание и тръгнах към дома объркан, сломен и уморен от душевна безпътица. Всъщност единственото нещо, което ми беше ясно, бе, че съм влюбен. Такова силно чувство не съм имал. Вярно е, че на млади години имаше безсънни нощи, но така силно изразено чувство на обич не помня. Почувствах се като пленник на голям великан, не само физически, но и духовно… Този великан, знаеш ли кой беше? Нина!

Дружбата между Борката и Нина започна. В своето обяснение за неговата втора любов съвсем свободно каза, че всеки изживява чувството любов по свой начин. Споделяше неговото мнение за любовта съвсем спокойно. Намери в себе си сили и сподели с приятели и близки, че любовта всеки преживява различно. Сякаш някой ти диктува да постъпиш дори и при такива подробности как да целунеш, как да го прегърнеш. Любовта и земна, и духовита, не е само вечен празник, но и страдание. Опитайте се да анализирате вашата първа, втора, трета любов. Ще се убедите, че любовта към любимия човек е била затопляна от много слънце, но и помрачена от черни облаци. Всеки иска пътят на любовта му да бъде покрит с рози, но уви! Така никога не се получава… Борката разказваше с часове, особено ако в компанията има и жени.

– В романа на моята любов ще се изненадате от развитието на една любов, родила се от пръв поглед. Трябва да ви кажа, че още от самото начало ще разберете, че главният герой не е на осемнайсет години. Изслушайте ме, защото любовта се ражда във всяка възраст и няма мяра за нейната сила. Любовта на Борис Велизаров е чиста и откровена, силна и свята и става жалон в неговия живот. Но не така мисли Нина. И на ум не ми е идвало, че на тази възраст, точно на моето рамо ще кацне птичката на любовта. Любов-Огън! Любовта се разпалва, позагасва, отново лумва буйно. И не само моята любов, но и на повечето от другия персонал е такава. Всъщност всеки човек е създаден да обича. Обичам Нина и се убедих, че влюбеният не знае изцяло откъде идва любовта и накъде отива. Никой не може да упреква влюбения на каквато и да е възраст. Любовта идва чиста, истинска и божествена. Срещнал си очаквания човек – без да знаеш кой е, както при мен, какъв е той: добър или лош, хитрец или всеотдаен… И получаваш първата целувка. Точно така е. Заради своята любов Борката много често е готов да се жертва в името на другия. Готов е на саможертва. И в същото време се пита как се “погребва” любовта.

Откакто Нина се яви пред Борката, той говореше непрекъснато за своята любов. Тъгуваше и се радваше. Беше летен ден, когато събрани приятели говореха за любовта, като не скриха, че в любовта има голяма злоба и коварство, лъжа и предателство. Жестоко е, когато у някои хора се наслоят такива чувства, такива обосновки или необикновени реакции. В срещата приятелите на Борката го успокояваха, защото всяка измама в любовта се връща.

– Сториш ли лошо на човека, завиждаш ли му, мразиш ли го, ревнуваш ли го, очаквай да ти се върне – и то с тройна сила – изказа своето мнение приятел на Борката, макар и по-малък от него, че е влюбен и се намира в чудо. Никой не може да избяга от възмездието.

– Запомнете, че любовта е сложна, опасна и отговорна. Такъв се оказа и краят на моята любов с Нина.