Името на Мехмед Атипов все още не е особено популярно сред българската читателска аудитория. До момента младият автор е печелил призови места в литературни конкурси за проза със свои авторски текстове[1]; същевременно има поглед върху творчеството на наложени днес автори, черпи вдъхновение от тях, провежда интервюта, пише и публикува свои критически текстове[2], завършил е висше филологическо образование. През 2018-а година на книжния пазар излиза самостоятелният му сборник с разкази “Невидим живот”, няколко години след повестта “Думите на щастието” (2012), която е самоиздадена, но не успява да достигне по една или друга причина до широката публика. “Невидим живот” съдържа общо 16 разказа; част от тях могат да бъдат причислени към т. нар. постмодерно писане (с типичната за този модел хаотичност, фрагментарност, интертекстуалност, дезориентиращи читателя), а друга – към класическия тип писане.
До голяма степен сборникът е обвързан и говори за ежедневните житейски неволи, битовизми, за малкия човек с неговите душевни терзания, страсти и копнежи, за онеправданите и техните болезнености. Фиксирани са описания на селския живот и пейзажи, илюстриран е контрастът село-град. В разказите присъстват и конкретни топоси – кафенето (“Големци”), фургонът (“Голямата вечер”), лудницата (“Аз съм убиец”, “Виждам те”), болницата (“Спасение”). Всички те по един или друг начин са свързани с битието (ни) и са свидетели както на радостите, така и на най-тежките моменти.
От особена важност да се открои, струва ми се, е разказът “Ще чакам”, който е социално ангажиран: текстът засяга въпроса за така наречената “война по пътищата” и ежедневното погубване на човешки животи вследствие на нея; но е вмъкната и нотка романтика: подобно на една Вежинова Доротея, героят се носи из въздуха, летейки към голямата си, вече погубена любов. Целокупното си виждане за ситуацията в страната ни днес Атипов събира в “Ангелова душа”: обезверението от ниските заплати и пенсии, корупцията по високите и ниските етажи на властта, неморалният и недостоен начин да започнеш добра и перспективна работа, незаинтересоваността към съдбата на народа, която ежедневно управляващите страната демонстрират: “Не Господ, а дяволът е българин” (с. 54) е фиксацията, което достатъчно красноречиво говори. Фаталистичното виждане за смъртта се откроява в доста от разказите; физическата смърт за един означава душевна смърт за живия - в противовес с други схващания, според които истинският живот и щастие започват след напускане на душата от физически изхабеното и тленно тяло.
Интересен е погледът на младия автор към така наречения “Възродителен процес”; разказът “Кой нагоре, кой надоу – сиромах Георги па на копанка” е конструиран около тази тематика. Ретроспективно, прескачайки назад във времето, Атипов представя модела, по който се е извършвала насилствената смяна на “помашките” имена: заплахите, липсата на възможност за интеграция, са само част от факторите, довели до това Процесът да е един от най-драматичните в историята на ХХ век; позовава се на сведенията, получени от неговите предци, които по стечение на обстоятелствата са били преки свидетели и участници в случващото се и в този случай емпирията е сред достойнствата на книгата на Атипов.
Една немалка част от разказите в сборника свидетелстват за липсата и упадъка на моралните ценности у българите днес. “Ива на капака”, “Ангелова душа”, “Невидим живот” – използван за заглавие и на самия сборник илюстрират нагледно отчуждението, самотата, егоизма, които властват изключително широко; или най-общо казано формулата “всеки сам за себе си” е изключително актуална. Атипов излага тезата, че “няма място за чудене за душата, за живота, природата...” (с. 72), че тези, които НЕ са изцяло обременени от “болестите” на съвремието ни, са маргинали, достойни за “подигравки” и обидни квалификации (“Голямата вечер”). Вътрешният бунт на автора личи ясно, той не е съгласен с масовата деградация и изкривената представа за добродетели в съвременния, постмодерен свят. Може би в “Разговор с прапрапрапрапрадядо” най-ярко се откроява упрекът на автора към съвременното, деградирало във всяко отношение, технически развито, консуматорско общество.
Интересна е и диалогичната техника, с която младият автор борави; в част от разказите той говори директно от първо лице на читателя, прави отклонения от основния сюжет, пояснява, уточнява: “ако още четеш”, “в момента ти продължаваш да четеш текста”, “ако си стигнал дотук с четенето”, “искам да имам вниманието, времето, мислите ти”; това е един вид своеобразно излизане от рамката на традиционното разказване. Не са спестени цинизмите и жаргонизмите, които масово се употребяват в разговорната реч като “мама му дееба”, “мамата ни ебаваше”, книгата е лишена от строга цензура. Остарели и диалектни думи – такива, каквито се употребяват все още в някои части на страната – са предадени от Атипов дословно; от една страна с риск това да попречи на пълното разбиране (от по-младата читателска аудитория) и от друга като идея за продължаване и съхраняване на традиционното.
Сборникът с разкази “Невидим живот” като цяло е с доста широк тематичен обсег, а всеки един от персонажите в него има своя реално съществуващ прототип. Авторът има поглед и отношение както към значими от близкото минало събития, така и към съвременните проблеми и житейски терзания на българина. Въпреки преобладаващия негативизъм, в сборника се намира място и позитивното. Творческият талант на автора личи от всеки един от разказите, всеки човек може да открие нещо от себе си вътре. “Невидим живот” би могъл да бъде само началото на един дълъг и успешен творчески път за Мехмед Атипов.
-------------
Мехмед Атипов, “Невидим живот”, изд. “Жанет 45”, Пловдив, 2018.
-------------
[1] През 2015-а година Атипов печели първо място в литературния конкурс “Код червено” с разказа си “Ще чакам”; същият е публикуван и в сборника “Невидим живот”.
[2] Критически текстове, както и лично проведени интервюта със съвременни български писатели могат да бъдат прочетени в предишни броеве на списание “Страница” и в интернет пространството.
-------------