* * *
О, време, черните везни на нощите
какво отмерват,
какво добавят сините везни
на всеки следващ ден?...
Не стигат никога до свойта същност думите
и не намира изход хитростният ум.
Една реалност от безпомощни зори, дъги и залези
се гърчи в нас и се оттича като вятър вън.
И тленност се приплъзва между
гнилостните пръсти на творящата ръка.
И хризантемите – печалните деца на есента –
от стонове на мръзнещи в земята мъртъвци,
се сгърчват...
И дали
ще смогне пладнето с най-слънчевото си усилие
да преоткрехне челюстите вкочанени на вратите,
зад мрака на които изобилие ломи живота ни?..
Дали от скалния ръб, с полет през мъглите,
окото път ще си отвори или пак
ще чуя само зов за милост там, където
душата зъзне пред нетрайните загадки на надеждата?..
Ти, време, в кладенците на кръвта си спуснало
клуп върху сънищата ми и сянката ти се люлее
над всеки, който дири обич, а намира прах!..
И нови тишини изгризват думите,
и залезът
листа навява там, където
ята от черни гарвани – оракули на пустошта – с грак траурен
надмогват вятъра,
и смърт прокобват...
Но дали ще смогнат
с нея някога в анархията на зимата
свой ред да сътворят?