Операцията

Операцията

Хирургът Веселин Кръвопусков, отпуснат и все още замаян от снощното напиване, гледаше стената и чоплеше гърбавия си нос, заел нахално солидна част от лицето му и обязден от очила с полуразложени дръжки. Стената беше зелена и грапава, пердетата също бяха зелени, бюрото – и то. Стройната сестра, която любопитно надничаше през прозореца с надеждата да види нещо интересно, дразнеше периферното зрение на хирурга, но зелената стена действаше успокоително. Странно защо, той се сети за Иван Петрович Павлов, но докато разбере причината за това, пред него вече бе застанал млад слабичък пациент и уплашено го гледаше.

– Добър ден! – поздрави той.

Кръвопусков го изгледа над очилата си и кимна:

– Кажи, младежо, какво те терзае?

– Аз... докторе... не знам... тук нещо – пациентът докосна смутено корема си – свива ме. Тук ме боли.

– Легни на кушетката и оголи корема.

Младежът вдигна фланелата си и легна на кушетката. Кръвопусков го опипа старателно, като търсеше точното място на болката, а после го накара да седне и го чукна по бъбреците. Той изохка.

– Ясно – отсече хирургът, – апендиксът е възпален. Ще се наложи да го оперираме.

Пациентът стана бял като престилката на Кръвопусков и усилено започна да преглъща, сакаш устата му беше пълна с марлите, в които хубавите, дългопръсти ръце на сестрата нареждаха някакви инструменти. Пръстите, украсени с четири златни пръстена, завършваха с остри яркочервени нокти и на младежа му се струваше, че те са се забили здраво в сърцето му и са обагрени от неговата кръв.

– И кога... кога ще ме оперирате? – прошепна той.

– Още днес. Иначе ще стане по-лошо.

– А не може ли по друг начин? Без операция.

– Не може. Други начини няма – хирургът се намръщи. – Денева, запиши го за следобед и го настани в някоя стая. Преди това да се направят изследвания, а листа му аз ще го изготвя.

– Добре – отвърна сестрата и, завъртайки задника си, излезе с пациента.

Като остана сам, Кръвопусков се прозя с досада и се протегна. Погледна през прозореца: снегът валеше неуморно и небето бе лигаво, а хората, опаковани с дебели дрехи и шапки, постоянно бързаха нанякъде. Кръвопусков почувства топлината в стаята и жилите си. Контрастът между студа отвън и уютния кабинет така го замая, че той едва не припадна от неописуемо блаженство.

“Защо ли се раждат такива страхливци! – мислеше хирургът. – Ето този младеж – нормален, възпитан, може би и женен..., а всъщност – страхливец. Една нищо и никаква операция може да го разтревожи. Какво пък! Ако трябва да умре – ще умре, ако трябва да живее – ще живее. Човек както идва на тоя свят, тъй си и отива.” – Тук той се обърна към стената зад бюрото си и със задоволство прочете надписа, поставен от него: “Човек дори добре да живее – умира и друг се ражда.” После се усмихна. – “Да... Колко отдавна е открита тази мъдрост, а сега ние се страхуваме от нея. Всеки иска да е вечен. Пък и в края на краищата, какво е човекът: купчина клетки, свързали се по най-невероятен начин и образували машинка, чийто двигател е сърцето, колела – крайниците, а гориво – кръвта. Толкова безинтересно, че чак ме отегчава. Отдавна тялото го знам наизуст: всяко органче си е на мястото, всяко си функционира, тази костица е тук, онази жила – там; режеш, шиеш, поправяш машинката и ако успееш – добре, ако не – “... друг се ражда.” Но човекът не винаги осъзнава, че е само биологична машинка, а цял живот се бъхти за нещо. Едва като се разболее, се сеща, че има бъбреци, дробове, нерви, които е пренебрегвал дотогава, заблуден от ежедневието. И този пациент е една машинка, макар да е интелигентен и умен на пръв поглед. Вероятно е студент – Кръвопусков се почеса по бузата, – а в действителност е обикновен като всеки човешки организъм. Има си органчета, бурмички и всичко останало. Обикновен, съвсем незначителен.” Хирургът погледна пак надписа и се усмихна. “Купчина кости и месо е човекът, а вечно забравя това, създава си празни и смешни забавления, защото щом се задълбае в жестоката истина и всичко се обезсмисля.”

Влезе Денева в провокиращата си бяла премяна и полуусмихната каза:

– Всичко е наред. Следобед ще го оперирате.

– Да... – все още унесен, отвърна Кръвопусков и се загледа в бедрата й, които тя предизвикателно бе кръстосала пред него на стола. Впечатлиха го сините й вени и свежата й, опъната кожа. “И тя е машинка – помисли той, – но как съблазнява. Ама че работа.” Очите му се разходиха по Денева, разсеяно гледаща навън, после погледът му се замъгли, стана му горещо, мъглата раздвижи бедрата й и всичко изчезна.

Кабинетът наистина се изпълни с мъглив облак и ние не можем да кажем нищо със сигурност, а само да дадем ухо на клюките, появили се след време, за новата авантюра на хирурга.

Мъглата бе толкова силна, че се разпръсна едва след няколко часа от ярката светлина в операционната зала, където една сестра нареждаше върху масичката до прозореца инструментите: скалпели, кохерчета, тирета, пинсети, ножици, кожни и чревни игли, които й подаваше от стерилизационната възрастна и дебела санитарка.

После дойде Денева с отчаяния пациент, обут с найлонови калцуни. Той и Кръвопусков се изгледаха почти злобно, като противници във важен и отегчителен двубой. С одеждите си хирургът приличаше на голям зелен гущер сред облепената с резедави плочки операционна зала: устата му беше превързана със зелена марлена маска, плешивата му глава се криеше също под зелена шапчица, между тях – зачервен – се провираше огромният нос (Кръвопусков имаше навика да си пийва преди всяка операция, дори най-безобидната), а върху него се кипреха очилата, зад които се спотайваха смалени, помътнели и равнодушни очи.

Младежът погледна с безпокойство инструментите до прозореца и легна на масата. Денева завърза дясната му ръка до тялото, а лявата – настрани и включи в нея система; след това пъхна в ларинкса му инхалационна тръба, като първо я прикрепи към спринцовка, предпазваща попадането на слюнка в гърлото на пациента, а после я свърза с обдишващия апарат, чиито пари го упояваха постепенно. Младежът видя как деветте лампи над него, наредени в кръг, весело се изсмяха, завъртяха се и се скриха зад зеления чаршаф, който се преметна върху металната рамка над главата му, като над мъртвец, но той нямаше време да се ужаси от тази мисъл, защото вече чуваше гласовете отдалеч и усещаше, че пропада някъде.

Когато упойката го победи напълно, Кръвопусков направи разрез около шест сантиметра, потърси апендикса, но не го откри, почеса се по носа и пак се взря в разреза. После заповяда на Денева да запали “кокичето” (така наричаха малката операционна лампа за осветяване в дълбочина) и отново се надвеси над пациента, както убиецът над своята жертва, преравяйки я за пари, но и сега не откри търсеното съкровище и ръцете му потрепериха. Денева, която единствена беше до него (в този момент сестрата и дебелата санитарка бяха до прозореца), забеляза това и го погледна с разбиране. Кръвопусков човъркаше разреза и чувстваше, че главата му е празна.

– Къде е този проклет апендикс! – той изпсува и замахна със скалпела, сякаш искаше да го хвърли.

Пот изби по набърченото чело на санитарката и се стече по гушата й. Мигът беше нереален и мъчителен. Тогава Денева реши да спаси доброто име на хирурга, слабото сърце на санитарката и разстроените нерви на сестрата, превръщайки стелещата се в душите им мъгла в светещ ден. Тя случайно бе зърнала на масичката, стояща близо до единия от трите легена с мръсни и кървави марли, шишенце формалин, в което бе поставен апендиксът от предната операция, за да бъде изпратен в патологията за изследване. Денева мушна шишенцето в джоба си, отиде в предоперационната и бързо извади от него вече започналото да посивява подуто черво, голямо колкото безименния й пръст с маникюра, стисна го в дясната си ръка, и като я пъхна пак в джоба на престилката си, се върна. Приближи се до Кръвопусков, заставайки с гръб към бледата сестра и запъхтяната санитарка, и постави апендикса в разреза на пациента.

– Ето го, докторе! Вижте колко е възпален проклетият апендикс – тя му намигна.

Хирургът, с чувството за внезапно спасение, хвана подутото черво и го изхвърли веднага в легена до операционната маса, после въздъхна и погледна Денева с благодарност. Санитарката, като се задъхваше, се приближи до него и се разтопи:

– Докторе, вие сте... Вие сте... – тя дишаше тежко и не можеше да се доизкаже.

– Талант! – довърши мисълта й поруменялата сестра, като го гледаше с възхищение някак отдолу, сякаш той се бе издигнал на пиедестал и достигаше тавана.

После хирургът заши разреза и изнесоха пациента.

След няколко дни Кръвопусков пак седеше в кабинета и чоплеше носа си, но вече не гледаше стената, а сестрата Денева – по-съблазнителна от всякога. Снощи отново си беше пийнал солидно, за да прогони изнурителните мисли, които и сега го връхлитаха – многобройни и жестоки – като вятъра, виещ и блъскащ стъклата на уютния му кабинет.

“Какъв пък хирург си ти – инквизираха го те, като глождеха мозъка му с хиляди остри и парещи иглички, – щом нищо не разбра от този случай! Къде беше проклетият апендикс? Нима може да се роди човек без апендикс! Ти си негодник!”

“Но аз прерових всичко – опитваше се да се оправдае Кръвопусков, – прерових всички книги, всички анатомии и най-последни изследвания, но нищо не открих. Невъзможно е да се роди човек без апендикс.”

“А прерови ли главата си, разчовърка ли се сам, нещастна машинке, таланте хирургически? – кискаха се мислите и стягаха черепа му, сякаш искаха да го сплеснат. – Ти си некадърник! Защо снощи пак се напи? Ние знаем защо – не се оправдавай! – защото не можа да си представиш, че човек може да се роди без едно-единствено закърняло черво, защото никъде не пише за това, защото досега знаеше тялото на пръсти, “наизуст”, можеше да оперираш със затворени очи, имаше дългогодишна практика, всичко ти беше ясно, обяснимо и подредено. Глупак! Поизмъчи се сега, таланте!”

“Вие сте нахални, махнете се!” – щеше почти да изкрещи хирургът, ала задникът на Денева, наведена над някакви книжа, го отрезви, но сега не му се стори привлекателен, а отвратително дебел.

“Мистерия! – разсъждаваше поуспокоеният Кръвопусков, след като хорът от яростни мисли беше заглъхнал. – Трябва пак да си пийна, за да не полудея.”

В това време на вратата се почука и на прага застана същият пациент, облечен в болнични дрехи, сини на морави райета, като държеше голяма кутия бонбони и бутилка коняк. На хирурга този слабичък, обикновен младеж сега му се видя странен и загадъчен. Та той нямаше апендикс! Кой друг можеше да се похвали с това? Кръвопусков се взря в безцветните му очи и усети как отново в душата му нахлува мъгла. Стана му страшно.

– Това е за вас, докторе... Искам да ви благодаря, че... ме спасихте – каза младежът. – Аз... съм ви много задължен. Благодаря и на вас! – обърна се той към усмихнатата Денева.

– Няма нищо – това е наш дълг – отвърна хирургът, много зарадван от коняка.

– Вие сте изключителен, докторе... – смутено каза младежът и преди да излезе добави: – Желая ви здраве и всичко хубаво!

– Денева – прошепна Кръвопусков, когато останаха сами, – усещам, че вече нищо не разбирам. Ти сама видя.

– Нищо особено, докторе.

– Не, има нещо, което витае около нас, нещо нахално и категорично. Странното е, че само го усещам. Свърших, не ставам за нищо.

– Чак пък толкова да не ставате за нищо – тя кръстоса съблазнително краката си – не вярвам.

– Денева – промълви той, – заключи вратата. Все едно че ме няма за тази тълпа от страдащи нещастници. Вече нищо не разбирам. Всичко се обърка и искам да си пийна, за да забравя... И какво всъщност му имаше на този младеж!... Никой не може да ти каже. Непоносимо... – и той посегна към коняка.

След час, когато разгневеният главен лекар, осведомен за случая от няколко млади и завистливи сестри, реши да залови Кръвопусков с Денева в неприлично положение и нахълта в кабинета му, той го завари пред полупразната бутилка да си говори:

– Ненужен съм, незнаещ...талант... И представете си – в нито една книга го нямаше. Невероятно... жестоко... невъз-можно. Не-въз-мож-но! Не ме бива... Остарях вече...

Денева гледаше през прозореца с надеждата да съзре, за кой ли път, нещо интересно. Навън се стелеше мъгла.

--------------------

Разказът е публикуван в “Антология на бургаската проза”, т.2, Бургас, 2013.