Орисия

Орисия

Бранко беше безспорен водач на младите момци. От няколко години беше дошъл ратай в чифлика от едно бедно планинско село. Русоляв, с широко кръгло лице и пъстри очи, той излъчваше някаква нагла мъжественост и момите на хорото се заглеждаха скришом в него. Беше много дързък, често налиташе на бой и кротките жители на полското ни село се бояха от него.

Днес, в горещината по пладне, само Гуна беше дошла на чучуринката за вода. Носеше кобилица с две малки бакърчета. Тъкмо пълнеше второто с бистра, ледена вода, когато насреща й изскочи Бранко.

– Гуне, ще ми дадеш ли да отпия от менчето ти?

– Няма да ти дам, Бранко, налей си сам.

Топлите кафяви очи на бялото й лице не го поглеждаха. Тя нарами кобилицата и ситно, ситно пое към къщи.

Бранко я харесваше много и не знаеше какво да предприеме. Вечерта пак имаше хоро на мегдана и като не я видя, събра другари и ги попита:

– Тази вечер смятам да си открадна една мома, ще ми помогнете ли?

– Коя мома?

– Гуна, Вълчовата.

– Тя е много кротка и лесно ще я откраднем. Готови сме.

– Аз ще я открадна сам, няма да ви намесвам, ама искам да ми дадете една каруца с два коня.

Скоро другарите му докараха една каручка с впрегнати две кобили в края на селото, до реката. Върху дъската за кочияша, бяха сложили две черги. Той се метна на каруцата и заповяда:

– Връщайте се на мегдана, сигурно още тропат на хорото, да не прави впечатление, че ви няма. Ако питат за мене, кажете, че чифликчията ме е повикал.

Бранко знаеше откъде да мине, познаваше навиците в семейството на Вълчо, издебна, когато стопанинът отиде да нагледа конете си в обора, а Вълчовица да връзва кучето при овцете и влезе в хамбара, където Гуна месеше хляба за другия ден. Грабна я, метна я на гърба си, тя го удряше и викаше да я пусне, ама дворът беше голям, баща й и майка й далече, а братчето отдавна спеше сладко горе в къщата. Скоро беше поставена на пейката в каруцата, Бранко се метна до нея и пришпори конете.

Излязоха край село до реката, спряха и Гуна съзря колибата.

– Хайде слизай – каза Бранко и скочи от каруцата.

– Няма да слизам, а ти ще ме върнеш у нас, докато тати не е разбрал, че ме няма.

Той обаче я грабна и свали, след което я понесе към колибата. Остави я до нея, това беше една сламена колиба, стъкмена предния ден от него. След това отиде да завърже конете, но се наложи да бяга, защото те бяха поели сами по обратния път. Доста се изпоти, докато успее да скочи в движещата се каруца и да хване юздите. Лятното небе беше пълно със звезди, луната наближаваше пълнолуние и светеше, така че беше светло и успя да върне каруцата и този път завърза кобилите за едно от дебелите дървета, в близост до колибата. След това отиде до сламеното убежище и понеже Гуна не се виждаше, погледна вътре, но не я съзря. Огледа се и каза:

– Гуне, ще запаля огън, не се плаши, излез оттам, където си се скрила.

– Няма!

Нейният похитител се стресна, защото не я виждаше, а гласът беше съвсем наблизо. Но се досети и вдигна глава. Момата се беше покачила на дървото, под което се намираше колибата. Това беше една млада върба, с тънки клони и той се притесни, че тя всеки момент ще падне.

– Гуне, недей така. Клоните ще се счупят и ти ще паднеш, ще се удариш, не искам да ти се случи нещо.

– Ще сляза само ако ми обещаеш, че ще ме върнеш вкъщи.

– Не ма ли харесваш?

– Не.

– Защото не ма познаваш, затова. Като ми пристанеш, ще ме опознаеш и ще видиш какъв хубав живот ще имаме двамата.

– Няма да имаме живот двамата. Не те искам.

– Грешиш, нашата орисия е да сме заедно.

– Ти си хайдук. Аз не обичам такива като тебе.

В това време се чу пращене и клонът, на който беше стъпила започна да се чупи.

– Стъпи на долния клон, ще паднеш от високо!

– Нека да падна, по-хубаво да се убия, отколкото да ти стана жена!

Бранко видя, че всеки момент ще се случи нещастие и се развика:

– Обещавам, ще та върна на баща ти и майка ти!

В последната секунда Гуна скочи на долния клон и едва се хвана да не падне.

– Закълни се в най-милото си!

– Заклевам се!

– В кого?

– В тебе.

– Добре, слизам – тя му повярва.

Той я пое от дървото, занесе я до каруцата на гръб и я сложи да седне на дъската. След това отвърза конете, скочи и той в каруцата и хвана юздите. На обратния път мълчаха. Когато я пусна в техния двор през задната вратичка, каза:

– Голяма грешка правиш. Ние двамата имаме обща орисия.

– Аз не искам деца като тебе, бабаити! – отвърна Гуна и затича леко навътре, но заради своите родители.

Но те не бяха забелязали, че е отсъствала. Тя омеси хляба, сложи го да втасва в нощвите и се качи вкъщи да си легне.

В село не се разбра, че Бранко е крал Гуна. Даже неговите другари не го попитаха и смятаха, че се е отказал, защото не е шега работа да крадеш мома сам.

* * *

Гуна се ожени за кроткия пастир Благой, а Бранко за хубавата Мара. Родиха им се деца, пораснаха.

Благой го убиха във войната, а кротката Гуна, родителите й и малките й деца умряха от Испанския грип. Само големият й син, който беше пастир и не живееше долу в селото остана жив. Всичките им имоти и ниви останаха на него.

Бранко се върна жив и здрав от войната. Всяка година правеше дете на Мара и на дванайстото, тя почина от изтощение при раждане. Най-голямата му дъщеря се ожени за сина на Гуна.

До дълбока старост, а Бранко живя дълго, повтаряше на дъщеря си:

– Говорех й на Гуна, че имаме обща орисия, но тя не ми вярваше.