Орлицата и пръстенът

Орлицата и пръстенът
На път към бойното поле

– Ха така бе, Вангеле, ха така! Защо не остана да нощуваш на нивата, а? Защо бе? Та то на теб като че ли не ти идва на ума, че у дома хора те чакат… – рече му тя, Надето, и му подаде плика, който й донесоха сутринта от пощата.

– Ха, писмо! Та кой се е сетил за мене? – с присъщото си спокойствие и лека усмивка запита Вангел. – Това означава, че имам приятели – добави и тъкмо да отвори плика, жена му рече:

– Войник те викат – през сълзи на очи каза тя и зачака да види как ще реагира, като прочете писмото. Тежко ще му стане, очакваше тя и не сваляше поглед от него.

Прочете писмото и за изненада на Надето леко се усмихна. Дори й се стори, че скоро така не беше се усмихвал, а като чу отговора от това, което пише в писмото, го зарадва.

– Да сте живи и здрави!

– Кои бе?

– Държавата се е сетила за мен. Вика ме да отида на война, за да освободим братята си и да защитим България – отвърна Вангел и погледна не жена си, а добичетата, с които цял ден ора. – Казах ли ви, че утре може да не сме заедно? Казах го и стана. Но вие не се тревожете. Вие ще изорете нивите, ще ги засеете, а аз… Радвай се, жено, че не са ме забравили. Знам, войната не е хубаво нещо, но…

– Как ще ора нивите? Та аз рало не съм пипнала – като продължаваше да рони сълзи рече жена му. – Ами… това, гдето е в корема ми? Кажи ми какво ще правя?

– Права си. Разбирам те, но… връщане няма. След два дни тръгвам. Утре ще обиколя всички ниви за довиждане. Кога ще дойда да ги работя, никой не знае.

На другия ден, къде намери тези сили, сам не знаеше, но обиколи цялата мерия, където имаше ниви. На голия баир край малка горичка от дрян беше засял ръж. Обвиняваха го, защото според някои специалисти на такава плодородна земя ръж не се сее. Вангел категорично им отговаряше:

– Аз мисля не само какво ще ядем ние, а и животните. Ще има хубав хляб за нас. Добре, но с чии сили го имаме? Щом мислим за хората, не трябва да забравяме и животните. Щом мислим за хората, трябва да мислим и за животните. Мисля, че трябва първо да помислим за тях, защото така или иначе ние сме зависими от тях.

Това, което отговаряше на големите земеделци, не му създаде нерви, не се ядосваше. Ядосваше се на себе си, че беше посял ръжта неправилно. Стана му не неприятно, а тъжно. Сега, когато беше необходимо да заложи прехраната на семейството си и добитъка, трябваше да отиде на война. И дали ще се върне – питаше се не само той, но и всички близки, роднини и приятели. Домъчня му особено много за Надето. Намали хода. Загледа се надолу, сякаш броеше тревичките и плъзналите разни животинки. За изненада на самия себе си, в един момент вдигна глава, както правеше, когато беше в черквата, погледна на изток и се прекръсти.

– Боже, запази я! Помагай й! И знаеш ли какво? – сякаш говореше с Бог – спаси и мен и ми помогни да се върна! Моля те, Боже! – и отново се прекръсти.

И така унесен в това, което направи и в “разговора” с Бога, започна да се кори, че не е впрегнал добитъка, за да изоре още малко от това, което трябва, ами тръгнал да оглежда нивите, като че ли няма да се върне от войната. Махна с ръка и без да търси път и пътека, направо хукна през нивите и се озова у дома си. Жена му се изненада. Вангел искаше да й каже, че не е обиколил нивите, защото му се сторило, пък то си е и така, че по-добре решил да е при нея. Въпреки, че е много здрав българин, в момента като че ли се почувства слаб и се натъжи. Като си помисли какво го чака и къде отива, очите му се насълзиха. За да не го забележи Надето, погледна към прозореца и каза:

– Утре тръгвам и няма да съм при теб. Нивите ще усетят, че ме няма, като усетят как ралото оре земята. Ще почувстват и липсата на топлотата, с която се отнася към животните. Те няма да чуват гласа ми, няма да чуят оня нежен повик за по-бърза оран и да не мързелуват… Каквото и да забележат, те ще привикнат. А пък утре вече няма да ме виждат… Ей затова се върнах. Знам ли какво ще стане там някъде, където ще летят снаряди, ще свирят куршуми… Ах, защо е тази война?

Жена му го гледаше с натъжени очи, за разлика от Вангел, в очите на който въодушевлението ги правеше като големи звезди в безлунна нощ. Сякаш нямаше търпение да мине нощта, да сложи през рамо голямата торба… Какво ли ще има в нея, освен няколко чифта чорапи и… Е, да, в нея ще има половин самун хляб, глава лук, пък може и нещо по-вкусно… Все пак щеше да има нещо.

Както стоеше и мълчеше, трудно му беше да си представи как ще изглежда в схватката с врага. При тази мисъл сякаш потрепери. Представи си как срещу него противникът настъпва с извадени ножове на пушките… Стрелят, стрелят и той стреля… Е? И как няма да ме убият? Мене? Как така? На главата ми е каскета на дядо, на ръката ми е пръстенът, който ми даде невестата.

Изведнъж нещо у него се разпали. Стопли го някаква жарава и дари Надето с усмивка. Извика майка си и като ръка-поръка й каза да гледа невестата, а когато детето се роди, да го кръстят на неговото име, ако искат… Вангел сложи ръка на рамото на майка си и я помоли да се обърне към него, да го послуша какво иска да й каже. Но тя не можеше да спре сълзите си, но му рече:

– Недей отива, ма мале, недей. Може и без тебе да мине войната… Не отивай – задавена в сълзи говореше майка му.

– Слушай, мале, това няма да направя. Че ако не отида може да ме вкарат в затвора. Няма да си съгласна да ме нарекат предател, изменник на родината, нали? Нали така мислиш, мале? Вярно е, че може да загина. Война е това, но аз ще отида. Тръгвам за фронта с чувството и убедеността, че ще се върна.

– Много си ми хубав, Вангеле, много! Обичам те като всяка майка детето си. Мил си ми, драг си ми, алтън от огърлицата си ми. Прав си, че искаш да отидеш. Такива бяха баща ти, дядо ти… Утре ще дойде новият човек, как ще го отгледаме… Ех, синко… Синко, пиле мое, недей! – простена майка му.

– Впрочем, ако си истинска майка, която обичам, ще ми помогнеш, ако говориш на Надето, ако я убеждаваш, че аз нямам друг път. Тя ще почувства, че до нея съм аз самия. Това ще й дава кураж в живота, ще я окриля, ще й дава надежда. Виждам я, че е страхлива, готова да се отчае. Ти си човекът, който ще й даде сили, ще я убеди, че ще се върна.

Разговорът между майка и син продължи дълго. Затова, когато Надето ги покани на вечеря, веднага се отзоваха на нейната покана.

– Слушайте какво ще ви кажа. Ще се върна или не, никой не може да каже, макар че аз се надявам на второто – ще се върна. Ако се роди момиченце, наречете го Веселина, Веселушка, Ваня… Нека първата буква на името да бъде от моето име – рече Вангел и започнаха вечерята.

Не мина и половин час откакто започнаха, свекървата оцени вечерята като нещо непознато, вкусно, благодарение на кадърността на Надето.

– Снахо, бастиса ме. За кой ли път показа, че си голяма къщовница.

Снахата нещо смънка, като че ли искаше да каже, че не е кой знае каква майсторка, но личеше, че й стана приятно от думите на свекървата. Видяла пръстена на свекъра, тя напомни на Вангел да не го забрави, а да го вземе и прибере в багажа си. Към казаното за пръстена тя добави, че този пръстен е носел щастие на всички онези, които са го носели и че са ги пазели от лошотии.

– Той наистина е златен, но ако трябва, по-добре да го загуби, но да се спаси и да се върне жив и здрав – добави свекървата и моментално стана от софрата.

След минута донесе пръстена и го подаде на Вангел. Той го пое и го гледа минута-две, като че ли нещо размишляваше. Поглеждаше го тук и там, но в главата му прелетяха като чакани прелетни птички мислите за баща му, който си обясняваше, че вместо два кочана на стъбло царевица, той получил четири кочана, защото носел пръстена. Може да има нещо вярно – рече си и си спомни за думите на един негов учител, че пръстенът е нещо вълшебно, че дарява човека с невероятни възможности. Много добре си спомни думите на учителя, че силата на пръстена е толкова голяма, че може човек да не знае нищо за него, но той дарява знание…

– Мале, ще го взема. Няма да ви откажа. Приемам мисълта, че дори и да го загубя, няма да съжалявам, но няма да забравя, че съм се върнал жив и здрав от войната именно благодарение на него… Като го гледам много ми е по мярка – рече Вангел и го показа на жена си да види, че наистина му лежи много добре и добави. – Пръстенът има божествена сила и с тази мисъл ще влизам във всеки бой с врага.

Ранното есенно утро беше ведно, чисто, като синьото небе след дъждовни облаци. Над притихналото село цареше тишина, като че ли всички спяха. Само тук-таме се чуваха гласовете на петлите, мученето на крави, острите гласови струни на многото селски магарета. Човешкият говор тук и там звучеше като заповеди. Щом отвори очи дрямката изчезна от мисълта и очите на Вангел. Слезе при животните. Направи така, че да отиде при всяко от тях. Добичетата сякаш разбираха, че той си отива, сбогува се с тях и заради това животните не го отминаваха да се допрат до него, някое да го оближе с езика си, а друго да погледне някак тъжно, мълчаливо. Тъкмо когато огледа всички животни в яхъра и беше готов да им каже довиждане, видя че оставената сутринта люцерна нито едно животно не беше хапнало. Ако някой му беше казал за това никога не би повярвал, но сега видя всичко с очите си. Стори му се дори, че в очите им имаше разлята вода и така открито бяха насочени към него, че се върна и погали животните до него…

– Вангеле! – чу гласа на майка си. – Къде си? – извика тя и заслиза по дървените стълби. – В обора ли си бе?

– Влезе ми нещо в окото, та реших да го изчистя и тогава да ти се обадя – рече и тръгнаха с майка си. Срещу тях двамата изведнъж се оказа и Надето.

– Къде се губиш бе, човек? Чакам те да кажеш какво да слагам в торбата.

– Всичко, което си определила. Чорапи не си забравила, нали? Нито четката за зъби – рече Вангел с усмивка и я целуна.

– Наредихме я, наредихме я – като ги погледна със смръщени вежди избърбори свекървата. – Срамота! Посред бял ден… Аахх… вие ли, вие ли младите! Че без това не може, ама бива ли насред двора и то… когато хората идват да те изпращат… На война отиваш, а за какво мислиш… Булка, дай оная бохча, дето е закачена на плета!

Булката изпълни молбата й. Свекървата отвори торбичката и извади от нея стръкче цвете.

– Не забравяйте, че в нашето село има само две къщи, които имат това цвете – лилия му казват. Помня моята баба, когато изпращаше сина си на война, поставяше от това цвете в една торбичка и му я даваше. Цветето носело не само здраве, но и спасявало хората от беди… Булка, заший му цветето в хастара на аджемката – поръча свекървата и подаде иглата на Надето. – Много им помагало… Когато славяните тръгвали на война, слагали цветето на врата си и произнасяли клетва: “Вълшебна трево, победи злите хора, нека не мислят за нас лоши неща, прогони магьосника, клеветника! Вълшебна трево, победи за мен високи планини, дълбоки долове, езера сини, брегове стръмни, гори тъмни, пънове и трупи! Ще те скрия, вълшебна трево, край храброто си сърце за из целия си път”.

Понеже говореше бързо, накрая гласът й затихваше. Когато свърши леко се усмихна, сложи ръка на сърцето си и каза:

– Това, ей това исках да ти кажа синко. Пращаме те на война, но пръстенът, който ти дадох и тази вълшебна трева, ще те върнат отново при нас – завърши майката, взе игла и го заши от лявата страна на горната му дреха, която носеше. Мъката й, която до този момент с нищо не личеше, сега от очите й се отрониха няколко сълзи.

– Е, трябва да тръгвам – наруши мълчанието Вангел и погледна жените. – Дълъг път ме чака – добави и посегна да вземе малката торбичка. Жена му понечи да я вземе, сякаш помагаше да вдигне чувалите със зърно. – Не, не, жено, не… Това е една обикновена торба… Пази се – рече й, целуна жена си, майка си и излязоха навън.

Голяма беше изненадата им, когато на двора с букети цветя, кой невен, кой хризантеми, бяха дошли да изпратят Вангел близки и познати, приятели. Но повече бяха възрастните, с патерици, с побелели от времето коси. Щом видяха Вангел, всички тръгнаха към него и му подадоха цветята. Пожелаваха му да се върне не само жив, но и герой – изрече тези думи опълченецът от руско-турската война.

Когато за последен път Вангел се обърна към насъбралите се изпращачи, готов да поеме криволичещия път, откъм близката кория, там, където в единия край сред големите дървета беше гнездото на орлите, прелетя орел. Плесна няколко пъти с криле, сякаш си вземаше довиждане с него.

– На хубаво е това, момчето ми, на хубаво е… Птицата винаги носи щастие – обади се престарялата баба Яна.

След нея всички му пожелаха здраве, да бъде герой и да не се дава на враговете, а да ги бие както знае и както учи любовта към родината. Силно впечатление направиха думите на много от изпращачите да се върне жив и здрав.

И Вангел потегли по коларския път към сборното място на онези, които трябваше да отидат на война… Дълго след като потегли, хората продължаваха да гледат след него, да му махат с ръка, да бършат сълзите си… докато утринната синева го погълна, за да се върне след цели тринадесет години.

Когато дойде денят да се върне в родината си, синът му беше младо овчарче. Нито детето го позна, нито той сина си…

Историята на този герой легенда е дълга, напрегната и много често разказите за него и от него заливаха хората със сълзи и се гордееха с него не само като човек, но и като герой…

Не само неговото геройство беше примера за всички хора, само по разказите на онези, които го познават… Всичко по неговия път на война и връщането му е признак за българина. Какво ли не е преживял, но запазил в себе си любовта към Родината, и своето семейство.

Всеки, който е прочел неговия път, пожелава като че ли и той да стане като него…

Какво е станало с него, как е преживял целите тринадесет години е в тази книга със скромно, но много силно заглавие “Орлицата и пръстенът”.