Пътуване без движение

Монорей само седеше във фотьойла. Той беше втори помощник на Спектър, отговорен за транспортирането на тела, задача която се случваше много рядко. Затова Монорей се радваше, наслаждаваше се и се смееше колкото може, когато внезапно в неговото човекоподобно тяло изникнеше съобщение за спешност. Това означаваше, че е нужен на Спектър и Калеид. Те бяха свет(л)о троица. Понякога шефовете, заради веселия му темперамент и склонността повечето работи да ги кара на шега, го наричаха Айстил лавю. Беше им симпатичен, въпреки че често му се караха и наказваха за глупостите, които вършеше.

По време на безработица (последния път, когато помогна да замине някаква детска парцалива топка), той разработи цял измислен свят и история, в която Централната поща на Земята се намираше на планета близо до Слънчевата система, така че “клиентите” му пътуваха с коли в стил арт деко, чувстваха се безтегловни и бяха уплашени или крещяха и ругаеха, но на всички им настръхваха косите.

На прочутия AA, като по чудо, след големия смях на Монорей, косата му остана вдигната за постоянно. След това АА стана известен в целия свят, с една формула, която иначе беше точна, която измисли, докато се возеше в количката на Монорей.

Той обаче беше известен не толкова с формулата си, колкото с необичайната си прическа и изплезения си език на една снимка, дори на най-незначителните места в пустините Калахари и Атакама, в Африка и в Андите.

Всички “клиенти”, всъщност бяха жертви на привидния транспорт, въпреки че никога не бяха напускали своята среда.

“Те трябва да запомнят нещо, и е по-добре то да е необичайно и никой да не им вярва, отколкото светът им да се отклони от планираната траектория”, резонираше Монорей.

Спектър не се ядоса на тази добродушна идея на втория си помощник, защото понякога също се смееше сладко. Първия път беше най-смешно. По време на първата задача на Монорей в неговата измислена панаирджийска количка беше седнал клетият Далай Лама. Преминаването край скалисти протопланети от астероидния пояс, разположен между орбитите на Юпитер и Марс, както и разхвърчалите се портокалови дрехи и писъците, и махащите ръце и крака на Далай Лама им се видяха забавно смешни. Тогава неопитният Монорей, който за пръв път създаваше тази кулиса на сцена, и самият той беше се изплашил, караше наляво и надясно, нагоре и надолу, по диагонал и назад, само и само за да запази някакъв нормален курс към централната поща на Земята.

След време на едно събиране Далай Лама казал:

– Аз съм професионален смехотворец. Сблъсквал съм се с много трудности в живота си и страната ми все още е в критичен период. Аз обаче се смея често и смехът ми е заразителен. Когато хората ме питат как намирам сили да се смея в такава ситуация, аз отговарям: “Аз съм професионален смехотворец”.

Но, каза и: “Всички ние трябва да съчувстваме на другите и ако нямаме емпатия, тогава нито политик, нито магьосник ще могат да спасят планетата.”

Вероятно под “магьосник” е имал предвид Монорей. След като му обясни всичко и защо и накъде пътуват така, Далай Лама и Монорей се смееха дълго през сълзи, а заедно с тях сумтенето и кикота на Спектър и Калеид се разнасяха в пространство-времето.

Тази година Новата година дойде по-рано и хората усетиха някаква положителна енергия. През 1582 г. папа Григорий премахна Юлианския календар с декрет и го съкрати с десет дни. Но неволите престанаха само за кратко – след тържеството войните продължиха във всички краища на планетата.

Тези мисли и спомени се въртяха в главата на Монорей, докато седеше в ъгъла на стаята на Том и слушаше разговора между новия му клиент Том и Бенджо.

Те говорят умно. Пред очите им се случва голяма катастрофа, която почти унищожи човечеството веднъж, но някой важен, вероятно Спектър, реши да им даде още един шанс. Сега те са изправени пред нова опасност.

Моно знаеше за тези разговори на Том и Бенджамин, но също и с Александър Воракт, братовчед на Том. Както през главата на Том, така и през главата на Воракт от време на време галопираха яростни диви орди, умело потискани и изпразвани чрез екстремни спортове. “Това бяха специални хора, към които дори Спектър и Калеид изпитват уважение”, често си мислеше Моно. Той си спомни, че Калеид веднъж беше споменал, че уменията за скачане от скали с костюми с импровизирани крила е безумно човешко желание за еволюция и завладяване на пространството на третото геометрично измерение, вертикалите на небето. “Техните художници и тяхната църква са измислили хора, които имат крила”, каза Калеид тогава.

Моно се сети за един разговор между Том и Воракт.

– Слушай, Том, ние не смеем да си позволим нови трибализми – Воракт беше постоянно загрижен за ролята на социалните мрежи, които създаваха тимове.

– Защо? – пита Том.

– Защото сега сме технологично напреднали. Имаме ядрени бомби. Ти знаеш, че групирането и конфронтацията, които се случват в социалните мрежи, могат да избухнат във война и това е най-вероятната траектория, по която вървим. Въпрос на време е кога някой ще натисне червеното копче и от силозите ще излетят няколко хиляди апокалипсиса, монтирани на върховете на междуконтиненталните балистични ракети. Какво ще правим тогава? Или може би това е решението. Може би първи ще загинат сегашните луди лидери, пък ще преживеем дълга ядрена зима, но ще научим урока си – от главата на Воракт започнаха да изхвърчат мисли сякаш от снайпер.

Неговите диви орди бяха въоръжени с Barrett M82. Том, спомни си Моно, се изплаши от констатацията, че не смеем толкова радикално да се групираме, както сега, защото имаме ядрени оръжия. Изплашено погледна към винаги остроумния си братовчед, и след дълъг размисъл му отговори, че ако искаме да спасим човечеството да не се изтрепе помежду си, ще трябва и двете страни да отстъпят малко.

– Кои две страни?

– Виж, Воракт, двете екстремни страни на човечеството фигуративно дърпат един огромен ластик помежду си. И двете ще трябва мъничко да го поотпуснат. Левичарите некритично дърпат прекалено силно напред и зад себе оставят армия от хора, които нямат условия да се образоват и да ги разберат, предъвкват и присвояват левите представи за свободи и права. Десните по природа са прагматици, мениджъри и организатори и те са тези, които в историята реализират на практика налудничавите идеи на онези, отляво. Десницата лесно превзема пространството на опънатия ластик, започвайки отдясно, през средата, до изтънялата част на въображаемия ластик, който е пред скъсване. А изтънялото място на въображаемия ластик се намира много близо до левите идеи и реализации, създадени тъкмо от тях – левите и либералите. Точно те измислиха и създадоха социалните медии и изкуствения интелект, там в Силициевата долина и при това станаха мултимилиардери. Десните, сега като прагматици, стават директори или купуват тези Компании. И вместо да предложат образование, либералите създадоха забавление за масите – инфотейнмънт. Кой мислиш, че ще пострада повече, когато ластикът се скъса? Отдясно ударът на този въображаем ластик ще бъде смекчен поради дължината. Мисля, че най-страшното е, че равновесието на прогреса е нарушено. То е деликатно създание и трябва да се грижиш за него внимателно. По-точно, трябва да се внимава по отношение на всички хора, застанали край еластичната история на човечеството. Съгласен съм с теб, Воракт, винаги когато историческият ластик е бил прекалено разтегнат, до решение се е стигало чрез война. По природа съм оптимист, а знам, че и ти си, но сега границата е премината. Знаеш, че Уелс е прав за образованието. Между другото, знаеш, че и настоящето се повтаря през миналото...”

– Ах, знам, стигаме до твоите дилеми за настоящето, миналото и бъдещето – каза Воракт на Том. – И друг път съм ти казвал, настоящето е моментът, в който се срещат трите измерения на времето, ама времето не съществува, то е само мярка...

– Вероятно си прав, но ако говорим за прагматизъм, а не за онова мое теоретично бръщолевене, за което нямам отговор, то на хората, останали без добро образование, се предлагат само социалните медии. И кой произвежда съдържанието там – новини, снимки, видео? Кой произвежда забавление за себе си, инфотейнмънт за себе си? Ами самите хора, не медиите. Съдържание не се произвежда от квалифицирани майстори, които ще бъдат безпристрастни, които ще проверяват три пъти, преди да публикуват каквото и да било. И какво правят либералите, които измислиха социалните медии и които са за “свободата на словото”? Те са паразити, те само събират пари от реклами, които “невинно” се появяват покрай съдържанието, произведено от обикновени хора.

– Това е върхът на лицемерието и консуматорското общество – се съгласи Воракт. – Те ни докараха дотам да се откажем от поверителността, сами да създаваме съдържание или продукт, и те печелят от това. Ние важно “скролваме” и се забавляваме.

– Да ти кажа, Воракт, все повече си мисля, че социалните мeдии са процес на производство на пропаднали общества. Прав си, социалните медии ще създадат провалени общества. И в същото време, както каза, ние сме въоръжени с ядрени оръжия. Информационното пространство се превърна в едно голямо мочурище, в което всеки си хвърля боклука. Всяка бисквитка (coockie), която се появява на екрана ти, е отворен портал към ада.

Сред тези спомени на Моно, цялата му същност бе разтърсена от пищящата аларма на проницателния разговор между Спектър и Калеид за Том, неговата книга, въпроса “кога” и отговора “скоро ще разберем”.

В този момент той безцеремонно прекъсна разговора на Том и Бенджо с думите “Вие сте от нашия отбор”.

– Хей, чакай – извика Том ядосано, гледайки го невярващо.

– Нормално е да си изненадан.

– Ама..

– Възможно е, възможно е...

– Добре де, нали в... в съня ми... кацаме край голямата поща.

– Да, и имам нова изненада за теб, този път няма да бъде толкова тривиална, т.е. вече виждана във всички филми, които си гледал.

– Какво е това?

– Кое е най-голямото ти желание? – запита Монорей.

– Хъмм – не можа да дойде на себе си Том, въпреки, че машинално се впусна в този разговор с кратки реплики, разговор, който го съблазни.

Това беше целта на Моно. Той дълго беше изучавал психологията на хората, тяхната способност за комуникация и структурата на техните мисли и разговори. Том изоставяше клишета, но все пак бе изложен на десетилетия четене на кратки новини, и мозъкът му лека-полека беше закърнял. Моно знаеше какво мисли и пише Том, но през последните години забеляза промени у него. Изреченията му станаха кратки, алегориите и метафорите – слаби. Всичко заради проклетите евтини вестници, социални медии и ПР-трикове за необосновани съобщения от няколко срички.

Моно изигра най-добрата си карта. Единствената цел беше да отведе Том при Спектър, при това без да го изплаши, разстрои, искаше той да бъде цялостен в ума си, рационален и уравновесен. Трикът, който беше измислил, беше прост, но същевременно опасен, от Том да изскочат стаените и винаги готови мисловни комити с извадени саби. Затова в предварително добре планиран разговор той хвърли най-добрата въдица, под формата на “кое е най-голямото ти желание”.

Том се хвана на въдицата. “Кое е най-голямото ми желание?”, мозъкът на Том се поддаде на старата истина за хората, че са мотивирани повече от желанията и по-малко от надеждите и възможностите си. Почувства, че сънят не е сън, че има нещо в този младеж с тениска, на която пишеше “Мога да чуя чувствата ти”, че желанието лесно се превръща в стремеж и мотив.

“Знам кое е най-голямото ми желание, но защо да му разказвам за него на този непознат. Откъде той знае какво да ме пита? Защо изглежда така, сякаш знае отговора? Защо неговите очи са толкова проницателни?”, хиляди питания връхлетяха Том за секунда, но все пак, само отрони:

– Да науча тайната на миналото, настоящето и бъдещето.

– Добре – каза Моно, – сега ще тръгнем. Трябва да те предупредя, че “пътуването” при моя шеф ще трае мигновено за мен, но дълго за теб. Ще имаш време да размисляш и размисляй, така че времето ти да мине по-бързо.

– Ще се върна ли назад, в стаята? – запита Том.

– Да, не бери грижа, ти всъщност вече си създал твоето бъдеще и минало. И ще пътуваме, без да помръднем.

– Не те разбирам.

– Шефът ми ще ти каже.

Мисленето, което Моно огласи и потърси, възникна спонтанно в мозъка на Том, сякаш нищо не се е случило, сякаш нямаше начало и край. Всичко, което виждаше, чуваше и мислеше, изглеждаше мирно, просто и спокойно. Съзнаваше, че само пътува нанякъде, заедно с Моно, движен и държан от невидима ръка, която му даваше надежда, перспектива за познание и утеха. В този ред.

Започна да мисли за това, което освен настоящето, миналото и бъдещето го тревожеше най-често, а това беше откъде идват мислите.

------------
Валентин Нешовски, “Една книга”, роман, превод на български Наталия Недялкова, изд. “Либра Скорп”, Б., 2024.
------------