“Песента на южните морета” – вълнуващ паноптикум от човешки съдби

Бургаският писател Стойчо Биячев наскоро навърши 70 години – възраст, на която човек осъзнава зрелостта в пълния й капацитет – и като натрупан опити, и като обогатяване на съзнанието, и като мъдро пристъпване към житейските дилеми. Несъмнено Стойчо Биячев е преминал достойно по земния си път и от пиедестала на една достойна възраст, когато се берат плодовете на многогодишните натрупвания. Писателят е достигнал през годините на търсене и отстояване на нравствени позиции не само до духовен катарзис, но и до способността да излъчва мъдрите вибрации на вътрешното си “Аз”, да ги вплита в тъканта на словото и да въздейства чрез тях – като семантични и емоционални кодове, върху читателя. Стойчо Биячев досега пресътворяваше в романите си философския си усет за “нещата от живота” и способността да  разказва по човешки топло истории – за противоречието на човешката природа, за катаклизмите в сложната и многоаспектна структура на общество, за уплашения, фрустриран и обезверен наш съвременник, за девалвацията на ценности, за несигурността на бъдния ден… Може би разказите му и новелите му са един нов етап от разгръщането и обогатяването на творческото му амплоа. Както е казал Хемингуей, на младини човек пише сложно и лошо, а в зряла възраст – кратко и хубаво. Е, тази максима не важи в пълна степен за Стойчо Биячев, тъй като той се утвърждава като автор на възраст, когато отдавна се е изградил в личностен и духовен план. Изстраданата и преживяна с цената на болката, неминуемите разочарования и непрестанното подлагане на морална дисекция житейска философия на Стойчо Биячев изкристализира в прозата му. Така, както той разбира сложността на взаимоотношенията, съдбовните връзки и взаимозависимости. Бидейки стегнат и пределно лаконичен в разказите и новелите си, авторът, обаче, не пренебрегва психологизма при изграждането на образите, напротив. Със своята краткост те печелят единствено по-пряк достъп до естетическия усет на читателя – по невидима пътека. А така въздействената сила на художествените внушения е с измеренията на синтезиран образ на цялостния нравствен и интелектуален заряд на белетриста. И Стойчо Биячев автор, който има какво да каже и знае как да го каже. И не само. Тъй съумява да разказва по пеещо увлекателен начин както за грозните аспекти на битието, така и за извисения, недосегаем по своята красота полет на чувството – такова, каквото го ражда най-чистото и лишено от всякакви меркантилни помисли кътче на душевността.

Сборникът разкази и новели “Песента на южните морета” носи носталгичния повей на отминали, но незабравени емоции, на морални дилеми, чието разрешаване намира отклик в логически оправдани и нравствено мотивирани решения, взети и от разума, и от сърцето – преплетени като символи на човешкото единосъщие. И едновременно с това автономни, когато е необходимо. Стойчо Биячев намира точната мяра – кога да даде преимущество на емоционално оправдания избор, и кога – на мотивираната и обмислена стъпка до друма на земното съществуване. А всъщност отговорите не са еднозначни – те са разнопланови, зависят от моментния вътрешен импулс и от накланянето на везните в полза на рациото или искрящия емоционален изблик.

Едно, обаче, е сигурно – че кратките белетристични творби на Биячев ще ви грабнат. Защото са топлокръвни. Защото са провокирани от “живия живот”, защото са експонирани не само с хуманно разбиране за същината на болката, за цената на загубата и за светлината на малките открития, които ни правят неземно щастливи понякога… Героите на Биячев носят като че ли вътрешна светлина, те са като съвременни рицари (без доспехи), които не престават да търсят, да чакат, да се борят, да защитават, да преоткриват огнивото на Надеждата. Топли следи в съзнанието оставят старият моряк, преплувал “океана на живота си”, за да остане безумно верен на мечтата си, възрастната романтична дама, която тръгва по “лунната пътека” на своята единствена и незаменима представа за човешката обич, която е забулена в измеренията на реалното, но не е мъртва, обаче, в света на трансцедентното. Или пък Маргарита – вдъхновителният образ на събирателния образ на истинската жена, излъчваща вътрешната сила и обаяние на една силна и страстна натура, която иска “всичко или нищо”… И още, и още. Струва си да се прочетат разказите и новелите на Стойчо Биячев. В тяхната тъкан всеки ще намери отговори на някои от най-актуалните, болезнено дълбаещи същността ни или пък заровените дълбоко вътре в нас въпроси…

---------------------

Публ. във в. “Компас”, 12 юли 2005 г.