Поезия от бургаски автори за Годишния преглед ’2011

Преди всичко искам да ви благодаря – за поканата и за възможността да говоря тук – пред високия форум на бургаската публика – за поезията, носеща дъха на вашия прекрасен град. Смея да твърдя, че това е град покръстен в поезия, осветен с нейната светена вода, град с поетична памет и поетично битие. Няма как да е другояче с града, дал на България поет като Христо Фотев. Днес може би неговата поезия е по-разтърсваща и насъщна, отколкото във времената, в които е писана – защото маркира липсите и сиромашиите на нашето време; защото на нейния фон по-ярко изпъква днешната българска бездуховност – но и защото припомня за възможността да се върнем към своите извори, да бъдем неистово вдъхновени в търсенето на себе си и постигането на собствената си автентичност. И защото отстоява тъкмо това, което днес е застрашено – нашето достойнство, свободата ни сами да градим живота си, правото да живееш в истина и да загърбиш лъжата. Христо Фотев всъщност изгради един поетичен Бургас, който днес обитаваме паралелно с реалния – той направи това “тук”, в което можем да бъдем свободни и истинни – и който беше и си остана най-точния адрес на нашите дни, както го описваше той в стиховете си:

Тук ти откриваш своя верен жест.
Тук ти за миг не си човек случаен.
На твоя ден най-точния адрес
е тук - и твоя ден е ден безкраен.

Този адрес още съществува. Той още е актуален – той е адреса, на който живее българската поезия. Можем да позвъним на вратата и тя ще ни отвори. Можем да отворим кориците на вашите книги и тя ще е там – тя, поезията, родния дом на Христо Фотев, както и на многобройните скиталци и страдалци по друмите на словото – тези блудни синове на бедната и изтерзана, но пък удържаща поетичното България.

Нека сега да почукаме на кориците на вашите книги, за да видим какви територии на поетичното се крият между тях. През 2011 година книгите са повече от издалите ги автори – и това според мен е един много специфичен феномен. С цели три стихосбирки се представя Дена Джелебова – Пейчева, която е сред доайените на бургаската поетична общност. Това са “Резедава зима”, “Трийсет и три” и “Стишия” - всичките издадени от издателство “Диамант”. И трите книги съдържат не само стихове, но и своеобразни послеслови под формата на други текстове – спомени, статии на авторката, интервюта с нея, статии за нея, рецензии за последната книга на нейния син Петьо Пейчев – също бургаски поет и изключително интересен експериментатор с поетичното слово – за съжаление напуснал ни без време.

Съзнавам много ясно какви възражения може да породи едно такава поетично избуяване. Съзнавам и че поетичната родина на тези стихове не е в днешния ден, а някъде по-назад във времето – или може би изобщо встрани от поетичния мейнстрийм, че те трудно биха се вместили в днешното разбиране за поезия, че биха могли да бъдат уличени в дребнотемие и поетична бъбривост – и че към тях лесно може да бъде прикачено определението “стихове от чекмеджето”. Лично за мен обаче този случай е по-особен: това са стихове за самотата и болката – болката по близките ни същества, преселили се в смъртта, чието единствено убежище на този свят остава нашата памет. Това са много лични, много изповедни стихове – но чрез тях се изразяват усети, които надхвърлят пределите на личното страдание. Те са, от една страна – спасение от болката, убежища в празнотата на самотното битие – от друга обаче са неговото осмисляне, неговото изпълване със съдържание. Механизмът на тяхното възникване се съдържа в една дефиниция за самотата, дадено от авторката пред в. “Бургаска жена”, а именно следната:

“От една страна самотата е много страшна. Когато ти прилошее, няма кой да ти подаде ръка да станеш. Когато искаш да бъдеш целуната, няма кой да го направи. Но тя, самотата, е и лукс. Защото в самотните нощи, без да пречиш никому, ти изливаш себе си пред листа в стих или картина. В такива мигове съм се чувствала сама, но не и самотна. Тогава се заражда вдъхновението. Затова самотата е мъка, но и лукс, който не всеки оценява.”

И в трите книги има един скрит герой, в чието име и памет Дена Джелебова навървя своите “стишия” - както сама е нарекла стихотворенията си. И това е герой от отвъдното – нейния син Петьо Пейчев. Това писане вече не осмисля себе си по начина, по който обичайно го правят поетите – по който и самата авторка го е правила в първите си книги. То е осмислено като неотменен дълг към мъртвия, като изпълнение на негов завет. Вглеждайки се в стихотворната плът на тези книги, човек не може да не изпита чувството, че Дена Джелебова пише като че ли вместо Петьо Пейчев, че изпълва с думи пространствата на неговата липса – като при това много ясно съзнава колко недостатъчно е това писане, как то може да превърне болката в позитивна енергия, но не може да замени неизписаните от нейния син страници.

Всъщност стиховете й представляват един непрестанен диалог с отвъдното, едно споделяне на преживелиците тук с тези, които са напуснали нашия свят и не могат вече да усетят аромата, вкуса или дори нелепиците му. В някакъв смисъл това е интимна поезия – тъй като е споделяне на преживяното с интимно близки на поетесата същества – но това споделяне е и ежедневно преминаване на границата, която дели живите и мъртвите – и тъкмо това преминаване облагородява тези стихове, придава на нестихващите жалби и описваните в тях чисто делнични ситуации една по-дълбока перспектива.

Миньорния тон в тези стихове е естествен – той не може да бъде друг от позицията, в която са написани. “Душата ми – ръждива, тъжна есен,/ все горести и гробове разравя” - пише авторката в “Спиране”. Това не е отказ от поетичното задължение да бъдеш жив и оживяващ докоснатото от стиха ти, а вместване на скръбта в достъпните все още пространства на поетичното преживяване. Не е и отказ от гордостта, която при поетите умира последна – и в името на която те “самопринуждават” себе си. Или – както е написала Дена Джелепова в “Самопринуждение”:

Усмихвай се, мое лице,
макар и чуждо под маска.
Усмихвай се. Заповядвам ти!

Тази заповед е комай единствената, която един поет може да отправи към себе си. Тя е израз на куража да устоиш, дори когато няма вече какво да се отстоява, да захвърлиш хленча и самосъжалението, да продължиш да пишеш и да съхраниш поетичното слово докрай – дори и когато цялото ти съзнание се подготвя за последната стъпка. Разбира се, заповяданата усмивка е горчива; трудно е да напуснеш пространствата на трагичното, трудно е да изведеш спомена за любимите същества в светлите пространства на живота – така че те да бъдат припомнени и усетени и от другите. Точно толкова трудно, колкото е било трудно за Орфей да изведе Евридика от царството на Хадес. Знаем, че той не е успял – но самият неуспех не отменя валидността на тези усилия, дълбокият смисъл от тази мисия. И аз твърдя, че този смисъл е поетичен – колкото и наивни да изглеждат опитите за подобно възкресение, колкото и крехки да се средствата на словото при неговото осъществяване.

Точно това е и смисълът, който влага в писането си Дена Джелебова. Пътят на Орфей обаче е труден и обречен път, не всеки може да поеме по него. Трябва наистина много кураж, трябва детска непосредственост и вяра в живота, за да вървиш по неговите стъпки. Трябва да умееш да се уповаваш в естественото ставане на нещата, да се усещаш душата си вписана в тях. Дена Джелебова има такова упование. Тя помни какво е казал Исус за птиците небесни и криновете в полето – и точно върху тези негови думи гради своята стратегия на устояването, своите съвети към другите и към себе си:

Погледни птиците,
колко свободно
хвърчат на Небето.
Помни, че тревите
сами си растат
зелени в полето.

Предчувствам възраженията, които могат да бъдат изразени спрямо всичко, което споделих дотук за книгите на Дена Джелебова. Какъв Орфей, какви пет лева – вероятно би казал някой – та това е тромава, несръчна, не от днешния ден поезия. Бих искал да подчертая – аз не говоря за нейната форма, аз изобщо отказвам да я вмествам в поетично модното или да я меря с мярата на тъй наречената “висока” поезия. Аз говоря за нейния живец, за това, което осмисля подобен род писане, за нейното право на съществуване, ако щете. Да, наистина в тези книги – и особено в “Стишия” – има стихове, посветени на дребни и незначителни теми, има словесен пълнеж, има и чисто поетична несръчност, има неспазване на поетичната мяра. Следва ли от това, че тази поезия е излишна, че тя няма право на съществуване? Моят отговор е – не. Всяка поезия, която осмисля битието на своя автор, има право на съществуване – независимо на коя лавица в днешните литературни йерархии ще я наредим. И всеки искрен поетичен израз на болката и липсата имат право на съществуване – независимо от това колко убедителен ни се струва и колко не.

През последните няколко години поетите от Бургас проявяват определен интерес към кратките поетични форми. От шест години насам тук има хайку-клуб, който развива особено активна дейност; издават се книги с хайку – беше съставена и хайку антологията “Приливна вълна”, а стиховете на автори като Калина Тельянова, Роза Боянова, Симеон Димитров и много други говорят за една вече оформена традиция в лапидарното писане. В тези традиции се вмества и книгата на Фани-Маргарита Йовчева “Изповедник на тревите”, издадена от издателство “Информа принт”. Авторката не се придържа към формата и духа на хайку – и предпочита вместо това да експериментира свободно с кратки, сякаш спонтанно написани стихове. Светкавичните преходи и метафоричните мостове между природното и човешкото характеризират тези стихове – а по детски безгрижния стил допринася за свежестта на няколкото добри попадения в тази книга. Бих посочил както кратки стихове като “Падат, падат, падат/ думи чисти/ в неумитата душа” – така и някои по-дълги стихотворения като “Накрая”, от което всъщност е взето и заглавието на стихосбирката:

Вятърът –
изповедник на тревите,
водата –
на рибите,
дърветата –
на птиците.
Земята – накрая
на всички прощава.

Тази книга се отнася с безрезервно доверие към словото и вижда в него шанса да скрепя разпадащото се битие, както много ясно личи от програмно изведените в началото стихотворения “Вчера” и “Днес”, посветени на Калина Тельянова. В същото време би трябвало да си спомним, че хайку – и изобщо лапидарната поезия – разчитат в не по-малка степен на недоизказаното, на голямото пространство от мълчание, в което отзвучава поетичното слово. Този резонанс се случва относително рядко в “Изповедник на тревите” - затова и трудно бих могъл да приема, че става дума за хайку-поезия. Наистина – има и стихотворения с подобна чувствителност: в бих посочил като пример следното: “Предпролетно вълнение. /Голите дървета – /с учестен пулс.” Другаде обаче се сблъскваме с бъбривост, а и с нещо по-лошо – с претенциозна образност, под която се разпада поетичния смисъл. Например: “Имам лимонена походка - /но не защото съм кисела,/ а защото съм зряла под слънцето.” Бих казал, че успехите в тази книга са най-вече в стихотворенията, в които поетесата не се занимава директно със своите преживявания, а изразява ги чрез лаконични визии и неочаквани съпоставки – както е в “Глухарче”, “Пролет”, “Пасторално” и някои от кратките и неозаглавени стихотворения.

“Докато разказвам...” на Милка Стоянова, е третата книга от нейния триптих, включващ още “Приближаване на пейзажа”(2008) и “Отдалечаване на пейзажа” (2010). Свързващо звено между трите книги е особената оптика, през която виждаме материалния и духовния свят, тяхното взаимопроникване, разместването и вместването на различните планове на поетичното изображение. Не случайно пейзажът – природният, но и духовният – ту се приближава, ту се отдалечава в контекста на този триптих: той е пулсираш в ритъма на спомени, емоции и интуиции, и вибрира под докосването на поетичния разказ. Разказ, който е подплатен с плътното визуално присъствие на многото илюстрации на Албена Попова, които придават на текста едно допълнително и умело нюансирано измерение. На задната корица на тази книга, изящно издадена от издателство “Балтика 2002”, трите заглавия са изписани като стихове:

приближаване на пейзажа
отдалечаване на пейзажа
докато разказвам...

Разказът е енергията, която кара пейзажите да приближават или да си отдалечават. Бих казал нещо повече – този разказ е и енергията, която тегли кораба през бурите – при неговото завръщане към родния бряг. Защото мъжът е кораб, а жената бряг – и това разпределение на ролите се е просмукало дълбоко в бургаския въздух и в кръвта на крайбрежните обитатели – обитатели и на тайния духовен континент Медитерания. Животът край морето е цикличен: той следва ритъма на морските вълни – въздигането и изчезването; следва ритъма на корабите, които доплуват и отплуват; следва ритъма на разказването – на това митично изговаряне на битието, чрез което проглеждаме за неговия смисъл, неговия допир, неговата всеобгръщаща любов.

Тъкмо любовта е централният поетичен герой: “Докато разказвам...” е любовна стихосбирка – макар и в един доста по-различен смисъл от обичайното съдържание, което влагаме в това определение. Тези стихове медитират върху любимия – и го правят с постоянството на библейската “Песен на песните”; те обхващат метафорично предисторията и битието на любовта – в която любимият е морякът, а самата любов се идентифицира с кораба, който отплува и се завръща в ритъма на общата взаимност. Защото – както го определя поетесата:

Морета обширни има в нас.
И далечни брегове.
Непрестанните молитви са за кораба –
от размирни ветрове изтощен.

Точно тази метафорична игра – между моретата и бреговете вътре в нас и моретата и бреговете в реалния свят – създава любовната магия на тази стихосбирка. В нейната символика всичко е променливо – корабът например е и мъжът, който един ден ще доплува до покоите на девственото момиче; с него са свързани любовните предчувствия – изразени в стихове като “Морето се плиска до възглавницата./ корабът приближава...” Корабът е и мъжката същност с нейните скитнически нагони, която обаче може да бъде усмирена и опитомена – както иронично се случва в стихове за барабата, който заключил кораба в сърцето си и щедро подарил ключа на поетическото изкуство.

Това поетическо изкуство е умението, необходимо на жената, за да разкаже себе си. За да разкаже трепетите, жаждите, нетърпенията, ожесточенията – цялата тази вселена на очакването, преди любовта да хвърли котва в нейното пристанище, преди да се завърне нейния любим. Необходимо, за да разкаже дълбоката нежност, пълното свое разтваряне в самия разказ – и това “Мълчаливо нежно/ потрепване на брезата,/ докато разказвам...” Самият разказ за самотата и очакването преобразява – той е това, което кротва кораба и превръща водата около него в смирено огледало, над което се надвесва ангел – и пак този разказ отключва отдаването – едно друго пространство, в което вече не мъжът е кораб, а жената е фрегата по небесните пътища: “В ритъма на мъжа/ плавно се носи жената/ по небесния път”.

Този разказ за очакването и постигането на любовта не е написан с обикновени слова. Милка Стоянова определя своя словесен инструментариум като “живи стихове – думи,/ които в мен след буря/ се намират оцелели/ и смълчани.” Това – както много ясно подчертава поетесата в последното си стихотворение – е разказ не за повърхността на нещата – това е разказ за дълбините, над които преминава ковчегът на Ной, разказ за подводните течения, които дебнат винаги в живота ни, способни да разкъсат и да попилеят нашата взаимност. Този разказ е важният в тази книга, той е нейната “истинска” приказка. Или – ако си послужим с нейните думи:

Понеже не умея да измислям,
истински приказки разказвам.
Но мога ли да премълча това, което вече знам?
За подводните течения разказвам, любими,
които ни издебват и от които се измъкваме
с носталгия
по вечността.
Защото само там сме съхранени.

Особена мекота и успокоеност внася в бургаския поетичен пейзаж книгата на Иванка Бинчева “Небесни корени”, издадена от издателство “Информа принт”. Тук няма да срещнем драматични сривове и вихрени екстази – ще срещнем обаче едно внимателно нюансирано вглеждане в нещата, което търси в пределите на видимото символите на скритото, езика на съкровеното в нашето битие. Заглавието свързва метафорично небето и корена – и това обвързване между небесното и земното съвсем не е случайно: в стиховете на поетесата именно природата е основният говорител, а дървото е сред постоянните й поетични персонажи – като неговата извисеност от пръстта към небесния свод е разчетена в различни кодове. Най-важният от тях е това да бъде мост и посредник в ставането на света по една от най-древните философски формули, тази в Чангодхя Упанишад: каквото е горе, това е и долу. Или с други думи – съществува съответствие между земния и небесния свят, между ефимерното и трансцеденталното, между прашинката и вселената; те са не само свързани помежду си – те са едно. Затова коренът в земята е и корен в небето – а и ние, човеците, се кореним по подобен начин, като извличаме соковете на поетичното преживяване от двата свята – но и оставаме разкръстени помежду тях.

Между многото природни символи – щъркели и всякакви други птици, води, реки, дъги и прочее, тъкмо дърветата в тяхното изопнато към небето битие са натоварени с най-много поетични валенции. Дори апокалипсисът е провидян чрез тях – чрез потъването на короните им в мъглата и усещането, че те всъщност не съществуват; че е останал само коренът, но не и короната като обиталище на вятъра, чрез която дървото води своя разговор с небето. В “Импресия” дърветата са извисяват на фона на морето – избелял като стара пощенска картичка – съблечени са от зимата и търсят с какво да се наметнат. В “Райска ябълка” безлистото дърво се издига високо над природния и човешкия свят, а птиците се гощават със златни плодове, рожба на небесните му корени – и всъщност това ключово за разбирането на стихосбирката стихотворение вижда рая като обратен, паралелен свят, чиято опора е синият свод, приютил небесните корени на другите, огледалните дървета, достижими само за птиците. Във “Върба” старото дърво разлиства поредното столетие и подслонява в сянката му света. В “Художник” дървото рисува лятото, а птиците в клоните му непрекъснато променят пейзажа. В “Реквием за дървото” димът пише в небето спомен за зеления живот на дървото: всъщност и поетите правят тъкмо това – изгарят себе си и пишат право върху небесата. Особено силна метафора е изградена чрез “Извисяване”, където дървото, зазидано между четири стени във вътрешния двор, се идентифицира иносказателно с човешката участ – а израстването до небето е двойнствен символ – който маркира и пътя към небитието, но и неунищожимостта на човешкия дух. Поетичната съдба – да подраниш с усети и духовни цъфтежи, на които още не им е дошло времето, се разкрива в “Пролет в Созопол”, където дървото е “розово петно върху скалите, /горчив бадем или пък/ подранила праскова”. Тук разминаването между подранилата поетична пролет и продължаващата зима в ординерния свят е ясно подчертана:

Студени пръски сепват цветовете –
светът не е създаден
единствено за слънце и пчели.
И днес за първи път,
а може за последен,
ще вкусят от живота –
горчиво-сладък и солен –
но истински.

Това не е единственият пример, при който дървото метафорично свързва природното и поетичното. Най-убедителният от всички е в стихотворението “Дърво” - което показва как сянката на възвисения дух записва песента му – и този запис оцелява дори пряко смъртта:

Сянката
повтаря песента му,
върху земята я записва.
Един ден
душата му ще си отиде,
а тя до сухото му тяло
покорно, всеотдайно ще стои –
додето брадва
или мълния го заличи.

Разбира се, в тази книга дърветата са основен, но далеч не единствен мост между природното и духовното. Дъгата в едноименното стихотворение се оказва едновременно свод над света, но и порта, през която трябва да се претичаме, за да се върнем в детството. Особено важен символ е и водата: във “Велека”, “Реката”, “Силата” и “Вода” – като една от фикциите на многото нейни образи е свързана с женската същност, с блуждаенето на жената между стихийността и мълчаливото, животворно отдаване.

Всъщност, ако трябва да обобщя – поезията на Иванка Бинчева е диалогична по особен начин – тя води своя диалог с природното и намира израз за духовните си преживявания чрез неговите форми. Нейното присъствие в този диалог е най-често приглушено – говорител за поетичното са камерните пейзажи, фрагментарните природни нагледи. Рядко гледната точка е обърната – и човешкото е пряко изразено и поставено в центъра на вниманието – но пък сред тези изключения са и някои наистина добри стихотворения, тъй че може би има смисъл да продължи търсенията си и по този път. Както е в “Болница” например – където природното е рамкирано в една привидно идилична картина, чието платно обаче някой ден ще бъде раздрано влака на смъртта:

Души на границата
на видимото и отвъдното,
заключени във рамка от бетон.
Навън
златният хербарий на дърветата
сънува вятъра.
Разделя провлакът водата.
Тя дреме в скута му,
но световете й
не могат да се срещнат.
Някой ден от тук ще мине
влак с огнено сърце,
ще счупи рамката,
платното ще разреже
с червената си нишка
и ще спре –
за мен.

“И предана до смърт на своите бягства” на Димитрина Равалиева, издадена от издателство “Пропелер”, е сред книгите, които ми направиха най-силно впечатление. Тук наистина има преданост до смърт, но бягства няма. Има невъзможност те да бъдат осъществени: тъкмо в стихотворението, чийто финален стих се е превърнал в заглавие на стихосбирката, пътуването е наречено “невъзможно”. В друго стихотворение пък се казва: “Не чергарска е моята орис/ бърша прах, режа лук, гладя кърпи” – и се говори за паячето, което покрива куфара с дантела. Парадоксалната логика предполага, че единственото възможно бягство не е преместване в пространството – бягството е възможно само навътре в себе си. Реалният свят ни вгражда, вбива ни в една предначертана матрица, оковава ни в букаите на навици и отговорности, но за нас остава една друга, скрита перспектива – перспективата на бягството назад през времето – към онзи автентичен усет за света, който някога сме имали и който безвъзвратно сме загубили.

Това обаче е опасно бягство: там дебне паметта, там обитава болката, там ни чака детето, което сме били и за което сме забравили. Това е пътуване през неживяните и несънувани сезони, пътуване в пропуснатото, което наранява с непосилните си мащаби. Това е промъкване през усети и през докосвания – крехки сухи треви в пустините на паметта, съхранила рутинното и пропуснала истинното.

Тъкмо за това промъкване разказва “И предана до смърт на своите бягства”. В нея поезията е мислена именно като събиране на автентичните мигове, в които нашето вътрешно същество преживява света като своя родина –и за които бързо забравяме, понесени от бързея на делничното. Мислена е като ракла, в която стъкваме своя чеиз от мигове:

“Чеиз от мигове – за старостта – подреждам:
кенарено докосване и стих,
сбогувания, фината им прежда...,
които никога не посветих.”

Миговете в този чеиз не могат да бъдат посветени никому. Ние всъщност го подреждаме не за старостта, а за смъртта – тя е единствено възможният жених, който може да бъде срещнат в другата, паралелна реалност – и в другото – поетичното живеене. Ала този чеиз е трупан и като пространство, което приютява. Като убежище за бягството ни от онзи “Живот – под час и списък – подреден/ като килер за старите обувки.” Бягство от делничното – от сутрешното ни кафе и зимнината от килера, които “тържествуват/ над изтръпналата нежност”. Бягство от спастрянето, от вещерското упорство да се консервира кръговрата на живота; бягство в правото да не искаш нищичко да спастриш – нищичко – защото спастрянето е невъзможно за поета; нищичко “освен дима на гнилите листа/ греблото, хвърлено на тротоара,/ и сянката си върху уличните клади/ на септември” – както е казано в “Познание”.

Убежище, но не само; бих добавил – и обиталище. Обиталище за “онова дете/ което някога си бил”. И тук трябва да подчертая – има нещо Далчевско в тази книга. Тя медитира над екзистенциалното с горчивината и мъдростта на познанието за изначалната обреченост на всяко човешко битие – и се домогва до истините си чрез знаенето, че всички пътища водят към смъртта, а всяка памет потъва в забравата. Това е един от най-важните аспекти на поетичното съзнание: то е длъжно да осмисля битието ни въпреки това осъзнаване, да намира процепи и пространства за съкровената ни обвързаност със света, да вмества в тях нашите основания за съществуване – колкото и илюзорни да са те.

Димитрина Равалиева очевидно е на ти с този тип поетично мислене, което не се задоволява само със симетриите и асиметриите, тъгите и забавленията на ежедневното битуване – тя има усет за времето като ентропичен процес, който разединява и разпилява вътрешната ни същност. Тя знае, паметта е колкото убежище, толкова и проклятие, че миналите възрасти те придружават навсякъде, че спомените са най-лошите свидетели “в съда на твоя днешен ден” – и е способна да си задава въпроси от типа на следния: “Ти – тъжна костенурка/ в къщата на биографията – накъде?”. Но знае и че отвъд всичко това, под всички налепи на битието ни, под всички доброволно или силом нахлузени маски има едно изначално същество, което съхранява в себе си други закони и други усети; което познава света в цялата му невинност, свежест и истинност – но няма как да го изрази, защото неговият език е друг; той е езикът, който сме забравили в своето ежедневно живуркане:

Едно дете
далече в твоето минало
седи на камъните.
Срича
подписа на птиците в небето.
И забравя
почерка на ятото.
Навърта се из кухнята,
мълчи по денонощия.
И никога очите му не могат да разкажат
този свят.

Поезията е припомняне на този език. На този поглед, който може да разчита полета на птиците в небето. Бягството в себе си е път към поезията. И именно затова си струва да бъдем предани до смърт на своите бягства.

Бих искал изрично да подчертая – въпреки дълбаенето в лабиринта на неразрешимите екзистенциални проблеми, това не е мрачна стихосбирка. Това е зряла поезия, а зрелостта е освен всичко и съзнание за неизчерпаемата поливалентност на битието, за пропускливостта между външния и вътрешния свят и за облагородяващата свежест на енергиите, които преминават през тази граница. В тези стихове става дума не само за бягство от реалността в себе си, но и за възвръщането от себе си в реалното – което няма как да стане иначе, освен с “аура на изгнаник” – но и което пробужда скритите ни сетива, възражда усещанията ни за уникалното и наповторимото в окръжаващите ни реалности. Точно тези усещания изграждат един ясно осезаем пласт в поетичната плът на тази книга. Някои стихотворения могат да ни изглеждат монохромни, издържани в унилите нюанси на бялото, черното и сивото. Цялостното внушение на книгата обаче е цветно – бих казал дори, че цветния спектър е манифестно изведен чрез разпилените в текста “цветни” стихотворения: зелено, жълто, бяло, червено, синьо, лилаво и оранжево. Ароматът сетивната аура на неповторимото може да бъде доловен най-вече в тях – както е примерно в “Зелено стихотворение”:

Кантарион, живовляк и коприва
пътеката лекуват като рана.
Тук беше дом. Сега е място диво –
сега е гъста, резедава граница.
Пътеката изтрива с остри билки
следите в обгорялата си кожа.
В зеления й обръч няма никой
освен скорци, калинки и безбожници.

В българската поезия – включително в съвременната – има десетки стихотворения, описващи как тревите и тръните превземат напуснатия дом, как природата си възвръща превзетото от човека. Позволявам си да твърдя, че това “Зелено стихотворение” е сред най-добрите от тях. Човешката липса тук е изживяна не носталгично – а по-скоро като възвръщане към изначалната цветност и свежест, достъпни именно през нашето оттегляне – през нашето потъване в нищото. Зеленият обръч на бившата пътека като че ли затваря в примката си един свят, за който сме забравили, но който съществува – в нас и отвъд нас – и който подхранва поетичното в нашето оскъдно и осакатено битие.

Подобен тип стихове – стегнати, класически осем- и дванадесетостишия в тази книга има доста. Това са остро сетивни, наситени с конкретни образи стихове, стихове “като варовик, грапави и твърди”, които обаче винаги съдържат и скритата перспектива на трансцеденталното – и всъщност тъкмо драматичната дистанция между вещественото и неговото интелектуално, но и чувствено осмисляне, поражда поетичното преживяване. Поражда “Мигът на откровение” както е назовано едно от стихотворенията. Този миг връхлита в най-делничния възможен момент – както си седиш на прага с един парцал в ръка и подхвърляш корички хляб на съседското куче. Тогава се състои тази възможна, неподлежаща на отменяне нирвана, в която изживяваш пълнотата на един единствен незначителен миг, в който се е приютила вечността:

И ако има щастие, навярно то е в този миг:
светът – горчива ядка, напоени – сетивата.
И простичко е всичко като две кори
от вчерашния хляб пред прага на вратата ти.

Това е всъщност щастието, което дирим в тайните си бягства, додето оставаме впримчени в делничния свят, в тъжното изхабяване на дните и годините. Това е нирваната на вътрешния усет, до която се достига само през университетите на болката, която може да бъде опитомена като улична котка (котките впрочем са смислово натоварени поетични персонажи в тези стихове). Това е и надеждата, че поетичното пространство е безпределно, и че в него все някога “Неслучилото се ще ни дочака/ пропуснатото ще ни разпознае” – основната надежда в тази стихосбирка.

С две книги е представен тази година Симеон Димитров – “Безмълвен събеседник” и “Интонации на смисъла”, издадени от издателство “Пространство форма”. Сродното оформление предполага и съзнателно търсена общност в съдържанието им – или може би концептуално осмислен контраст. Предполагам, че тези две книги са част от поетичен триптих, който включва и “Траектории на отчаянието”, издадена миналата година. Имам чувството, че тези книги са като стъпала, извеждащи от мрака към светлината. Трагизмът в четирите поеми на “Траектории на отчаянието” – този екстатичен трагизъм на българското битие и осмислянето на комунистическите престъпления като оскверняващи живота ни, се кондензира в “Безмълвен събеседник” вече като екзистенциално страдание, като драматично вглеждане в човешката участ – белязана с раздвоения, неспособна да се примири с ефимерността на битието, изстрадваща своите истини в святата битка между тялото и душата. В “Безкрайни интонации на смисъла” този драматизъм е смекчен, пречистен е с вяра в простите тайнства на битието, с упование в съотносимостта между ефимерното и вечното и с интуицията, че човекът е жива клетка в могъщия и безсмъртен организъм на универсума. И не случайно като финал – и като послепис след трите стъпала на поетичния смисъл, реализирани в тези три книги, тук е дадена следната лаконична дефиниция: “Поезията - /изричане / на Мълчанието.”

Това мълчание в някакъв смисъл би могло да бъде свързано и със заглавието на втората книга – “Безмълвен събеседник”. Защо безмълвен? Защото той е съкровеното духовно същество, което носим в себе си; онази част от нас, която не може да се нагласи към изискванията на средата, не може да се примири парадоксите на житейските случвания – и се опитва да ги осмисли, да ги вмести в трансцеденталното, да намери отговор на вечните човешки дилеми. Това всъщност е една много особена поетична фигура, която има както персонални, така и универсални измерения. Той е довереникът на вселената, който не е разбрал и не е научил нищо от нейните уроци – като същевременно неговото безмълвие е твърде специфично – защото той е и бродникът в лабиринтите на словото, слепецът в техните призрачни тунели:

Отново заблуден,
ти тръгваш сам
от изхода на словото
през лабиринт лукав на думите.
Разноезичен...
Отново се изгубваш пощръклял,
самозабравил се,
от ритъма възбуден
на тяхното дихание.

Структурата на “Безмълвен събеседник” е Дантевата – движението на поетичните инвенции следва преминаването от Ада през Чистилището към Рая. Адът е пространството на вътрешните раздвоения, породени от похабената цялост на съзнанието, разпадането на засводяващите смисли във фрагментарното днешно битие – което именно създава модерните страхове. Адът е мястото, в което човек е едновременно и месията, и Пилат Понтийски – и сам се приковава върху разпятието. Адът е вътрешно състояние – той се поражда от отказа на човека да приеме истината за себе си, от неговия преглътнат вик – и точно този отказ го превръща в карикатура на Сизиф, който вместо камък търкаля по хълма “вика си осъзнат,/ запушил с длани устата му горяща”.

Безмълвният събеседник би могъл да се тълкува и като фигурата на Другия в нас – онзи, с която се намираме във вечен спор – и чиито думи се опитваме да заглушим – ала оставаме хора само дотолкова, доколкото все още сме в състояние да чуем неговия глас. Може би затова чистилището е осмислено като завръщане: като яхване на белия овен, като жаждата “да се завърнеш с думите отново/ в гнездата им,/ във гъвкавите струни,/ в мелодиите на гласа им.” Новото летоброене, за което става дума тук, е свързано с жаждата да поникне Божието семе в душата на поета, но и със съзнанието, че пътят към това поникване е и път през страданието. В тези пределно напрегнати стихове еволюцията на поета е в осъзнаването на болката като необходимост – в шанс за разрастване на духовната плът – тя бива осмислена и като стълба, по която можеш да се изкачиш. Чистилището всъщност е пътят отвъд ада на раздвоенията и съмненията – докато раят е завръщането на блудния син, постигането на истинска автентичност, или – както много ясно е разгърната тази метафора в “Блудния син” – приемането на безмълвния събеседник като своя същност, сливането на себе си със себе си. То е излизането на Пътя, специфичното Дао на изстрадващия себе си поет, превръщането на вълчия пастир в пастир на пеперуди.

Стиховете от този цикъл са не по-малко екстатични от тези в “Траектории на отчаянието” или от “Ад. Падението” – първата част от “Безмълвен събеседник”. Това обаче е светла, химническа екстатичност, радост от възторжения хаос на творението, възхвала на любовната и духовна близост, израз на удоволствието “Да се шляеш с Бога” – както е озаглавено едно от стихотворенията. В това шляене между впрочем животът е видян вече не като безизходен лабиринт – а като разлистяне на великолепна книга с поезия. В “Битие” пък истинското равноправие в утробата на вселената е представено чрез визуализирания в словесна рисунка образ на махалото: ние се люлеем на спусната от небесата паяжинна нишка – между светлината и тъмнината, между болката и радостта. Последното стихотворение от книгата е наречено “Духовност” – и фиксира скока от перваза на светлината – един скок, последван от възнесение, който може да бъде мислен и като духовно прераждане.

Точно този скок откриваме и в “Безкрайни интонации на смисъла” – разбира се, в неговата пределно лаконична версия – тъй като това е книга с тристишия, които обаче рядко имат нещо общо с хайку: “Провисвам нозе/ на перваза на светлината./ И... скачам.” В тази книга ставаме свидетели на един друг прочит на духовността – много по-различен от този в “Траектории на отчаянието” и “Безмълвен събеседник”. Специфичната за този автор екстатичност на словото тук е смирена; драматичните дилеми са приглушени и са по-скоро намекнати, отколкото изкрещяни; емоционалната свръхнапрегнатост, която понякога се превръща в пречка за автентичния прочит, тук е почти изцяло изчистена. Тристишията в тази книга залагат на естествеността, на непринуденото ставане на нещата. Не случайно като мото на книгата като мото е цитирана една многопластова индийска поговорка, която има своя адекват и дзен-будизма – за тревата, която не се мъчи да расте, а просто си расте. Подобна на тази трева изникват и стиховете тук. Техният емоционален контекст е многопосочен – той обхваща цялата възможна гама на човешките преживявания, но без орнаментите на страха и гнева, на раздвоенията и екстазите. Тук ще открием и парадоксите на днешното време – например в “Издъхваме,/ притиснати/ от свободата си.”. Но ще открием също и приетата вече безкрайност на пътищата човешки – в които все търсим автентичността и покритието между тялото и душата, без да бъдем убедени, че някога ще ги постигнем – какъвто подтекст носят стиховете: “По стъпките на Бога стигнах тук./ Намерих ли се или се изгубих?/ Тук няма нито край, нито начало...”

Всъщност заличаването на самото противопоставяне между края и началото е единствения лек за екзистенциалните страхове на човека. Последните тристишия от тази книга са посветени на края на човешкия живот – но този край е видян в светлината на едно всеобхватно битие, в което ние сме като вълните на морето, което мие бреговете на вашия град: те се издигат и потъват, появяват се и чезнат – но морето си е винаги там. Точно това съзнание помага на поета да си прибере думите “до другата среща”, да се наслади на последната гримаса на деня, в която обаче светулката напомня за началото, и да възвести края на пространствата и времената чрез една пеперуда:

Кръжи пеперуда...
Пространството е излишно.
Времето свърши.

Сред стихосбирките, които разгледахме дотук, несъмнено има добри попадения, изненадващи обрати, продуктивни поетически дискурси и умило боравене с поетичното слово. Ако обаче изоставим регионалния контекст и се опитаме да ги поставим в парадигмата на националната ни поезия, трудно бихме могли да очакваме, че тези книги ще заемат водеща позиция; те несъмнено ще просветват там като цветни петна в голямата картина, ще носят особения дъх на морски ветрове и свобода, тъй характерен за вашия град – но едва ли биха били забелязани като потенциални лидери в голямото поетично състезание, които и продължава и днес – въпреки огрубялото и бай Ганьовско време. Тази година ще бъдат тези книги – и те достойно ще защитят престижа на Бургас като град на поезията; догодина ще бъдат други, по-догодина трети. Това, което би трябвало да направим, е да се запитаме имат ли някои от тях потенциала да се издигнат над нивото на обичайния годишен преглед и да бъдат запомнени като книги, прокарващи нови пътеки в поетичното битие на България; книги, които може би – но само може би! – ще се окажат способни не само да оставят следи в лутанията си през дебрите на словото, но и да свидетелстват за изграждането на нов поетичен стил и език, на необичайни перспективи и визии в съграждания от поета нов свят?

Моят личен отговор е, че такива книга има, при това две – и те са “Чернови за Млечен път” на Роза Боянова, издадена от издателство “Български писател”, и “12 часа Санторини” на Бина Калс, издадена от Издателско ателие “Аб”. Ще започна с първата, чиято поетика има ясно осезаеми допирни точки с днешното поетично писане – поради което би могла да бъде усетена и знаково разбрана в националния поетичен контекст. Изборът на името е двузначен – и затова е толкова точен. От една страна тези чернови биха могли да бъдат самите стихове, събрани между корицата на книгата – в крайна сметка всеки поет осъзнава своето писане като универсално, най-малкото като надхвърлящо своя повод – и вложените в поетичното слово послания са успешни дотолкова, доколкото внушават нещо повече от изказаното. В този смисъл поезията е универсална – тя се вписва в абсолютното битие на универсума така, както нейните думи се вписват върху лист хартия. Другият смисъл обаче, придаден им от Роза Боянова, е свързан с трайността на поетичното, с неговата неунищожимост – въпреки очевидната самота на човека, който чете стихове на звездите:

Ще почета стихове на звездите,
те ме слушат внимателно.
И ако някоя тръгне към мен,
ще я поставя в заглавие –
гостенка твърде висока.
Има синьо индиго под Млечния път,
затова тези думи, които изричам
и после забравям,
някъде горе стоят.

Това между впрочем е една разноречива, силно разпластена стихосбирка. Връзките между отделните цикли са твърде хлабави и всеки съществува като че ли сам за себе си – но не единството помежду им се крие нейната концептуалност. Тя е другаде – и по-скоро на микро-равнище: в гъстата културна наситеност, скритите цитати и митологичните препратки, в преобърнатите с хастара наопаки символи, в драстичните разминавания между същност и привидност – и най-вече в изненадите, които ни поднасят поетичните поанти след подвеждащата логика на поетичните наративи.

Още първото стихотворение – „Ашладисване на райската ябълка” – е добър пример за тези смайващи обрати. Самата идея, че райското дърво може да бъде ашладисвано, вече подбива сериозността на старозаветния мит. Но този, който вместо Бог обещава живот в приказка и безметежно щастие като в Рая, ашладисва всъщност киселиците в гората, от които бабите правят оцет. Вместо Рай той строи къща от камък и не може вече да носи своята съвременна Ева на ръце – тъй че тя сама трябва да си напише приказка, в която да живее – а когато в ноемврийския студ все пак вкусва една от ашладисаните ябълки – този акт на грехопадението носи не познание, а „първичния почти забравен вкус/ на любовта/ изгонена от рая”. Така старозаветният мит получава своя съвременен прочит: не грешим спрямо бог, а грешим спрямо самите себе си; нашето грехопадение е собственото ни всекидневно битие, в което забравяме празника на живота и градим грозни каменни къщи вместо приказки за обитаване; райската ябълка носи горчилката на онази недовършеност и оскъдност, които ни пречат да бъдем автентични на себе си.

Стиховете на Роза Боянова често играят подобна демитологизираща, размагьосваща функция. Така човекът с ангелския глас от едноименното стихотворение не пее в църковен хор: той е безбожник и бие жена си, която пък му изневерява с глухонемия хлебар. Това драматично разместване на характер и талант, способен да накара цялата природа да се вслуша в неговата песен, звучи в някакъв смисъл светотатствено и предизвиква следните въпроси:

Защо си скрил таланта, Господи,
така дълбоко в гатанката на живота?
Заплаха някаква ли виждаш в тъмната му бездна,
или с греховност те докосват сетивата земни?

Отговор, разбира се, няма. Но задаването на въпроса само е достатъчно: поне като залог за поезия – тъй като тя много повече се състои в намирането на въпроси без отговор, отколкото в сервирането на отговори без въпроси.

Този стил, наситен с иронии дистанции и драматично преобръщане на символи и смисли, е бавно и съзнателно култивиран – за което свидетелстват предишните книги на Роза Боянова. За него не липсват учители – и това е видно от последния триптих в този цикъл, където непрекъснато се изразява томлението към някакъв Томас и зеленото му имение – който в крайна сметка се оказва сър Томас Елиът. Тук четенето на „Четири квартета” и околното бъбрене се наслагват взаимно, за да се стигне до необичайното, но твърде близко до поезията на Елиът обобщение:

Природата навярно така компенсира
глухонямото съзерцание,
пантомимата на растенията,
или други свои грешки.

Могат да се посочат и други подобни примери за изненадваща игра на смислите и крепящите ги образи – от „Джин среща”, в която „модерността на 20-и век” е повяхнала госпожица, приседнала сама на масата за двама, а бъдещето светло е „по-бедно и от речник на тинейджър” – до мотива за двойничеството и „неродената сестра”, която подменя всеки жест на поетесата и я превръща в своя „патерица” – за да се окаже най-сетне, че няма заставане „срещу”, че двойницата „като зад броня” се крие зад очилата на Роза Боянова: една вътрешна разпластеност, откриваема за околните само след преминаването отвъд:

Тя от очилата ми само се плаши,
зад тях като зад броня се крие.
И само когато светът ме напраши
в голите ми очи ще я откриете.

Особен смисъл имат два цикъла – като и двата заслужават внимание. Последният такъв – „Скучни съвести” започва със следното мото: „Като не можеш да се скриеш в пространството, скрий се във времето”. Този цикъл се занимава именно с подобни скривания, с търсене на убежища и процепи между измеренията – един опит, който води до осъзнаване илюзорността на това да намериш убежище въобще – когато и да било, където и да било. Последното, рамкиращо книгата стихотворение, е посветено на поезията като мълчание – на онова постигане на поетичното, което може да се случи само през края – и към което задъхани тичаме, за да видим как „махалото само полита/ към свободата – неизвестното”.

Другият по-особен цикъл се казва „Метеоритен дъжд” и представлява лапидариум – някои от стихотворенията тук са стопроцентови хайку, други не толкова. В този смисъл цикълът е шарен и поетичната енергия избликва именно от контрастните съжителства между различните кратки стихотворения. Примерно от съседството между типично японската чувствителност в:

изтръпна мостът
водно конче кацва
на парапета

и постмодерният парадокс в:

чуваш ли
подтекстът
диктува

Може още много да се говори за спецификата на тези стихотворения, но подобен тип говорене няма как да се побере в един обзорен доклад. Бих искал да кажа нещо за книгата като цяло – нейната стилистична пъстрота е привидна, тъй като отделните цикли и стихотворенията в тях водят помежду си напрегнат диалог – и именно тази интертекстуалност показва колко усилия са хвърлени в композицията на тези – забележете! – чернови. Очевидно Роза Боянова много внимателно е следвала собствения си съвет във финалния стих на „Вторият”: „внимателно подготвяй новата си книга”.

Другата и може би по-важна стихосбирка в тазгодишното поетическо роене е „12 часа Санторини” на Бина Калс. Тя също говори с нови усети и интуиции и изрича своите слова с автентична плътност и аромат – поради което също има шансове да надскочи регионалния си хоризонт. За разлика от Роза Боянова обаче, Бина Калс е избрала друга стратегия: тя универсализира дълбоко вкоренения в бургаската поезия усет за морето, вниква в интуициите на крайбрежния човек, гради своя метафоричен свят в светлите тонове на Средиземноморието, вмества го в една медитеранска чувствителност, която ни кара да усетим Бургас в едно пространство с гръцките и средиземноморски брегове. Бих искал да подчертая това различие в тези две иначе равностойни по своите качества книги: „Чернови на млечен път” на Роза Боянова биха могли да бъдат написани където и да е, докато „12 часа Санторини” на Бина Калс е категорична рожба на морето и на специфичната духовност, породена вероятно от широкия хоризонт пред очите и душите на обитаващите морския бряг – тази изначално гранична територия.

И тук – както в стиховете на Роза Боянова, има позовавания, скрити цитати, посвещения и митологеми, които позволяват да дешифрираме примерите, следвани от поетесата. Ще срещнем посвещения на Йосиф Бродски, зад стиховете в „Имена на април” ще се мерне фигурата на Елиът, но най-важно е посвещението на Георгиос Сеферис, а щедрата метафорика на цялата книга просто диша с тържествените ритми на Одисеяс Елитис. Наистина, гръцкото тук е в изобилие, вероятно и биографично обусловено – самите стихове сякаш са острови в дългото пътуване на една междукултурна одисея. Бургас и бургаското обаче несъмнено присъстват: те са отправна точка и едновременно с това Итака на поетичното плаване – но постигнатите метафорично територии са всъщност и разширения, те са малки колонии на българската поезия по медитеранските брегове – и именно в това си качество приобщават българската поетична чувствителност към голямо и прочуто поетично семейство на Средиземноморието: защото едни и същи вълни мият бреговете ни тук и там – отвъд Босфора – и един и същ вятър издува нашите платна.

„Търсенето струва повече от намирането” – гласи един стих от „Фарът и Одисей”. „12 часа Санторини” е хроника на поетичните търсения, които преизговарят крайбрежния свят с нова интонация, с нови усети и прозрения. И най-вече – с ново око – „Окото на юга” – както е озаглавено едно нейно стихотворение. Това око помни и знае – то може да си спомни местоименията на звездите и може да открие съкровеното в простора и доверието във вдишвания въздух:

Разбираме се с тези брегове,
че чак сълзата ми засяда
в безбрежното око на юга,
по укрепени такелажи на блеснали мачти
с въздуха се срещаме,
взаимно се изпълваме с доверие.

Този юг е магичното пространство в поезията на Бина Калс. Това е територията, в която метафизичното се призовава като „Лична връзка” – както е кръстено едно от стихотворенията й – пространството, в което е възможно „да схванеш архитектониката на света/ от небесните балкони на поезията.”

Какви са параметрите на това поетично светоусещане, проектирано върху митичния юг на Бина Калс? Преди всичко няма нищо линейно в него: всичко съсъществува, всичко се наслагва в едно богато и неизбродимо всеобщо пространство, което обхваща и живота, и поезията – и свода на душата като тяхна обща стряха. В това пространство не може да се живее по правила и закони – там можеш само да блуждаеш, следвайки знаците на звездите: „блуждаеща планета е умът ми/ и само знак от звездния атлас ми стига/ за да държа душа и тяло заедно”. Същевременно този юг е и територията, която не само просветлява и окръгля човешкия свят, но и проблематизира неговото ставане – или – както е казано в „На Георгиус Сеферис”:

От висящите градини на юга,
отрупани с плодов, сладки от любов,
оставяш място за въпроси
в общата теория на света.

Всъщност това е и основното усилие във всяка поезия: изграждане на поетична парадигма, която позволява да бъде пренареден и преназован светът, да бъде усетен по нов начин и със скрити, неподозирани преди сетива – като чрез това назозаване вместим останалите без отговор въпроси и неразрешените, а често и неразрешими проблеми на човешкото битие. В този смисъл стиховете на Бина Калс преобразяват, но и проблематизират реалното. Те са оптиката, през която можем да видим “виденията на гранита” и да проникнем в “укрепленията на съня”; те са знаците, с които бележим разширените пространства и птичите криле; но те са и огледалото за обратно виждане, чрез което обглеждаме миналото и търсим неговите проекции в днешното все по-разроено, все по-разпиляващо се време. Такива стихове проблематизират, те внасят драматични акценти дори в баналното ежедневие, придават на обичайните жестове съдбовен смисъл. Точно такава проблематизация е видна в „Препоръчително към Господ”, „Имената на април”, „Генезис”, „Белота” и ред други стихотворения – групирани предимно към края на стихосбирката. Те играят много специфична функция в нейното структуриране – и са нещо като топоси на конкретното в маранята от наслагващи се усети и видения сред замайващата атмосфера на юга.

Между тези топоси е и Бургас – в едноименното стихотворение. Смятам го за важно, дори за центриращо метафоричната плът на цялата книга. Ако южняшкото наслагване на усети, отблясъци и видения се е превърнало в поетично битие, то Бургас е първопричината за това – и е отправната точка, от която поетесата тръгва в своя прочит на съществуващото. Пробудата означава „да се събудиш в стихове за този град” и да извървиш пътя си на инициация – до поетите, „които крепостни стени събориха/ само с миражите на сърцето”. Паметта за тези поети извежда в друго съществуване:

Свързване на пясък, съзвездия, вода,
а любовта в очакване на непрежалим Аргос
през счупени мачти да те разпознава.

Това съществуване е обитаемо, то е обживяното „тук” на Бина Калс. Това е територията на насъщната свобода, на възможността „да бъда себе си/ в единство на невидими сияния”. Това е и територията на детството, отворено за пророчествата на слънце и звезди – предрекли едно абстрактно бъдеще, „което по белите листа сега се движи/ и оре земята на сърцето”. Склонен съм да мисля, че тъкмо тази територия на свободата, съвпадаща географски с Бургас, е основната опора за особената поетика на „12 часа Санторини”. Тя ни помага да прозрем своята същност и „да се огледаме с очите на водата”, както ни съветва авторката в последното стихотворение. Тя помага и в устояването, в мисията да бъдеш самотен пазач на фар, „дори когато няма море/ дори когато няма изобщо фар” – както завършва „Фарът и Одисей” – който впрочем е и скритият герой в нейните стихове. Тази свобода е разпознаваема – и бих казал, че стиховете й не просто изговарят – те звучат: като звън на изпъната струна или плисък на вълна в скалните подмоли на брега. Точно това отзвучаване през пространството на видяното и въображаемото, през интуициите и усетите бележи нейния поетичен успех, точно то я откроява на иначе впечатляващия фон от поетични постижения, събрани между кориците на бургаските поети от тази не особено поетична година.

И накрая бих искал да кажа няколко думи и за двете всеобщи стрехи, които приютяват Бургаската поезия през изминалите 12 месеца: “Алманах Бургас, 2011” – и антологията “Поети, влюбени в морето” – издадена в самия край на 2010 г. и поради това останала извън обсега на миналогодишния критически прочит. Алманахът е събрал между своите страници поезията и прозата на Бургас – очевидно е желанието да бъде направена една представителна извадка, която да обхване и различните поетични поколения – от тези, които вече не са между нас, през утвърдените автори и младите гласове – до детското литературно студио “Златни перца” на Калина Тельянова. За мен най-интересни в този алманах са младите гласове – на поети като Виктория Гоцева, Радостина Атанасова, Иван Брегов, Анамария Коева и още неколцина – те са поетичното бъдеще на Бургас, залог за удържането на традициите в тази поезия, писана от вятъра и вълните.

Докато алманахът има относително рутинен вид, антологията, съставена от Роза Боянова и Иван Сухиванов, издава вкус и усет за поезията – и поне по мое мнение е една от най-успешните регионални антологии, правени през последните две десетилетия. В своите уводни думи съставителите обясняват, че са следвали “високите художествени критерии, завещани ни чрез поезията на Христо Фотев”, но също и личния си естетически вкус – като нямат претенции за пълна изчерпателност и всеобхватност. С пълно право – антологията е лично дело – и пази Боже от антологии, които искат да включат всеки, който пише стихове. Бих искал да ги поздравя – сред влюбените в морето поети има много убедителни автори, а между кориците на антологията рядко ще срещнем слаби стихотворения. Освен всичко подборът е направен така, че просто усещаме дъха на морето в тези страници – и виждаме поезията, реализирана със специфичната крайбрежна сетивност, характерна за поетите от Бургас. Резултатът е един панорамен поглед, обхващащ 66 автора – и стихове, в които звучат в течение на шест десетилетия от бургаското битие. Тук можем да открием не само бургаските традиции в поезията от Христо Фотев насам – но и техните перспективи. И отново на най-младите поети принадлежат някои от най-добрите попадения – особено в стиховете на Виктория Гоцева, Иван Брегов, Стоян Тодоров и Михаил Пеев.

В заключение искам да благодаря на всички, които ми изпратиха своите книги за този преглед. Прочитането и осмислянето на толкова поезия накуп е усилие, но е и удоволствие. Бих добавил – не само удоволствие, но и успокоение. То ми показва усилието да се поддържа поетичното съществуване въпреки днешната чалгаджийски времена, доказва ми, че съществува мрежа от хора, за които словото е по-важно от хладилника, а разговорът със себе си – по-насъщен от безмозъчното телевизионно бърборене. Казват, че Бургас бил най-уредения български град. Вие сте тези, които се грижите тази уреденост да има още едно измерение – духовното. А това – надявам се тези думи да не прозвучат пресилено – е свята мисия.