Пролет пукна

Пролет пукна

... Водата с чародейни водоскоци
потича като бисерна сълза...
Ухай на пролет, хиляди потоци
обливат разсънената земя.

Пролетта е като милувка, като нежно пробуждане, когато след дълъг сън виждаш утрото закачливо как наднича в стъклата. Почерпил сили от Майката земя се радваш на слънцето, на топлия полъх на вятъра и пиеш живителния сок на младостта.

Всичко се събужда за живот. Дърветата се отърсват от зимния студ и разтварят крехки зелени пъпчици. Капчуците пеят с най-тънките акорди. Дворовете се покриват с кокичета, а по поляните грейват минзухари. Гнездата отново оживяват от шумната гълчава на птичките, които не смогват да разкажат за дългия си полет над чужди земи.

Щастливи, че са у дома, белокрилите щъркели чевръсто гласят домовете си. Сякаш вълшебник-резбар с чудното си длето вае облаците – бели и пухкави като бабини кадели, а художник с нежно-сини и бледо-розови краски е изрисувал постелята на изгрева. Слънцето като топла пита наднича зад хоризонта и ухае на хляб и пълни нощви. Планините се обличат в зелена премяна, а водопадите са буйни и необуздани като диви коне. Горите – величествени и горди като от Каравеловия стих “Хубава си моя горо, миришеш на младост...”.

От чешмите непрестанно тече вода, както казва мой приятел: “Злато тече от чешмите ни!” Пленителна е България!

Пролет е, душата ми запява. Сред този хвалебствен химн на природата мислите ми незнайно защо се пренасят във времето на дедите ни. Може би защото до болка обичам това време, сякаш в предишен живот съм живяла в него.

Вървя по калдъръмените улички, старите дървени порти ме приканват да надникна в дворовете с бухлатите чемшири. Утро е, петлите пеят, а момите сръчно метат мегданите. На просторите белеят кенарени ризи и пъстро-тъкани губери. Дългокоса девойка пъргаво тича с менци за вода. Звънкият й смях се сипе като ситен дъждец. На извора я чака влюбен момък. Миг на щастие...

Възторжено забива камбаната, сякаш за да предизвести раждането на един прекрасен ден. По нивите и пасищата, покрити със свежа зеленина кипи живот. Овчарите са извели стадата на паша. Малки агънца, козлета и кончета весело тичат до майките си. Орачите са впрегнали плуговете си, а чернозема диша из под стъпките им. Цялата земя пее и танцува под нежния полъх на Южняка. Така вървейки замечтана, не усещам как е дошла пладнина. Селцето сякаш опустява. От някъде вятърът довява хубава българска песен. Нозете ми сами ме повеждат натам. Звук на гайди и кавал насищат въздуха с неповторимо очарование. Почти тичешком стигам селския мегдан. Какво виждат очите ми – кръшни хора се вият. Стари и млади са се хванали на хорото и пъргаво играят. Същите тези лица, които цял ден срещах по нивите и градините, забравили за грижи и неволи, рипат с буйни сърца. Всички в красиви премени – жените с везани фустани, мъжете с потури и шаячни елеци. Грижливо низани шарки по ризите покриват силните им мишци. Колко трепет и старание са вплетени в шевиците – пъстри като цветовете на дъгата. Хващам се на хорото. От всякъде виждам усмивки и одобрителни погледи.

Изведнъж музиката стихва и се чуват тъпани. Дървената порта се отваря и влизат невястата и момъкът – младоженците. Очите ми се изпълват с радостни сълзи. Та това са същата дългокоса девойка и нейният възлюбен, които срещнах на зарана при извора. Косата и е хваната в коило и цялата е обкичена с цветя. Медни накити красят бялата и шия, а челото и покриват златни монети. Роклята й – по-красива не съм и сънувала. Сякаш на снагата си е понесла пролетта. Милувидната и усмивка е нежна като майска роза, погледа й – бистър като планински извор. Зад нея в бели премени крачат девойки, понесли на ръце младоженския чеиз. Момъкът – напет и строен жадно напива менчето й. Та нали най-красивата девойка от селото е вече негова невяста. Цялата равнина отново затанцува под ритъма на писаните гайди. Така чак до свечеряване.

Чувствам се омаяна и нямам сила да си тръгна от това кътче, за да се върна в пулса на големия град. Очите ми се пълнят с красота. Пия вино от кръвта на залеза – благоуханно, нежно, дъхаво и се опивам със любов.

Тайничко си пожелавам – дано съхраним и запазим миналото – нашето, българското, с исконните му традиции и обичаи, защото то е непреходно. По-ценно от старо злато – то е нашата идентичност и цена пред света.

Събужда ме звукът на стария градски часовник, сякаш за да върне времето. Поглеждам през прозореца и усмивка огрява лицето ми. Два бели щъркела са свили гнездо на часовниковата кула. От стари времена тези красиви птици са символ на надеждата. Птичките чирикат някак по-весело днес, а и слънцето сякаш е спряло, за да види и огрее тази красота. Парковете са пълни с хора, а малчуганите са нагиздени и облечени като малки дами и господа. В ръчиците си стискат върбови клонки и цветя. Днес е Цветница – прекрасен празник, съхранил традициите и символите от времето на дедите ни. Усмихвайки се влизам в църквата. На прага ме посрещат девойки в български носии. В косите им са вплетени венци, а на ръцете си носят пити хляб – символ на плодородие и добруване. В църквата е пълно с хора, всеки е запалил свещица. Щастлива съм, че сме запазили обичаите и символите си като народ. Обичам тези символи, защото са красиви! Това е надеждата за хубаво бъдеще.