Разбира се

Разбира се, северноамериканската администрация не можа да бъде отклонена от нейния план да нападне Ирак. “Бандата на четворката (Bush, Cheney, Rumsfeld и президентската съветничка Condoleeza) беше премного задължена на своите предизборни спонсори и бивши работодатели от тексаската петролна индустрия. След като милиардитежкият проект “Буш – нашият президент” успя само с напъни и благодарение на съдебната отстъпчивост, трябваше да поеме и грижата, вложеният капитал да се върне с печалба в джобовете на спонсорите. Хватката за иракския петрол и за новия ред на Средния изток са гарантите за рентабилността на иракската война.

Разбира се, че иракският военен поход на САЩ не можеше да бъде спрян. Защото съотношението на силите между подпалвачите на войни и противниците на войната беше неравно. Един световен ред, който не е изграден демократично, гласът на световната общност като съюз на държави, правителства и народни маси важи по-малко, отколкото волята на най-мощната военна сила в света. Неправдата на по-силния се оказва по-силна от нормативната сила на правото – във всеки случай толкова дълго и дотогава, докато и най-силният режим не бъде възпрян за военни действия от собствения си народ. Този път до това не се стигна, въпреки едно много активно антивоенно движение в САЩ и с подкрепата на един исторически безпримерен “Интернационал на мира”.

Разбира се, военно също не можа да бъде отблъснато антимеждународноправното нападение, защото неравенството във въоръжението беше много голямо. То стана накрая още по-голямо поради ООН-оръжейния инспекционен режим, който от декември 2002 година разпорежда за разоръжаването на Ирак. Една почти абсурдна международноправна ситуация: държава, която бива заплашвана милитаристично от друга държава, превъзхождаща я по въоръжение, бива принуждавана да продължи разоръжаването си, докато потенциалният нападател може да разполага с военната си машинария на предна линия! Технологичното превъзходство на военния съюз САЩ и Англия беше така смачкващо, че още в началото беше въпрос на време, кога ще се сгромоляса иракската противоотбрана.

Разбира се, че и от възвестената “прецизионна война” пак нищо не излезе. “Обезглавяването” на Саддамовия режим беше придружено и от погрешни удари по собствените части, както и от многобройни бомбандировки на цивилни обекти. Трябва само да си представим какво могат да причинят 15 хиляди “прецизионни бомби”, 8 хиляди неуправляеми взривни тела и кръгло 800 “Томахавк”-и, които при около 30 хиляди въздушни нападения са изсипани върху Ирак.

Една международна изследователска група под ръководството на Марк Херолд стига до резултата, че до 15 април са загинали между 1878 и 2325 цивилни лица. Останалите материални щети от войната според предпазливи оценки възлизат на над 100 милиарда долара.

Разбира се, че “победителите” няма да се оттеглят от заробената страна или дори да предоставят съдбините на страната в ръцете на иракския народ. От американска гледна точка, демокрация в Ирак означава най-малкото предоставяне на повече военни бази. Дългосрочно американско военно присъствие в Ирак в комбинация с американски части в Афганистан, ще изплете мрежа около Иран, писа “Ню Йорк Таймс” за плановете на Пентагона по време на великденските празници.

Разбира се, че с Ирак се започва трансформация на онази глобална стратегия на САЩ, която държи под око контрола над най-важните енергийни ресурси на света, както и военното и политическо върховенство над всички конкуренти. Обявената от Буш перманентна “война срещу тероризма” на 11 септември 2001 година в близко време ще направи престой в Иран, за да затвори своевременно празнината към Афганистан.

Разбира се, някое правителство на антивоенна коалиция ще направи някакси своя мир с “победителите”. Спорът около опортюнството срещу войната скоро ще бъде погребан, погледът ще бъде твърдо отправен към бъдещето, респективно към Хиндукуш като метафора за участието на ГФР-военни контингенти по всички части на света.

Разбира се, че движението за мир ще направи всичко възможно с една целенасочена разяснителна работа да сложи кръст на такива подтиснически постижения. Англоамериканската победа над Ирак ще допринесе за засилване на противниците на северноамериканския империализъм по целия свят. “ИНТЕРНАЦИОНАЛЪТ НА МИРА” този път не можа да се наложи, срещу диктатурата на войната, обаче, се превърна в ГЛОБАЛНА СИЛА.

“Center for Responsive Politics”, писателя Greg Palast, списание “Granma Internacional”. Rue Cassini 8, 14 – парижки Arrondossiment, Humanite, вестник La Rive Gauche, Spiegel, San Jose Mercury, издателство Springer, вестник Morgen Post, от City Council, Holiday Inn Motel, Manger-Hay-Adas-Hotel, Тежък случай James Cason, фондация National Cubano-Americana, Solidaire, “Brothers to the Rescue” , “CUBASI”, венецуелската петролна компания PDVSA, Cedric Edwords от New Orledns, най-добрия щанд на изложбата: “ALEMANIO, “Solidaritatsdlenst-internatial, списание на SODI – “SODI! – Report”, Bill McGrath., Morris Goins.
(Превод: д-р Рачо Рачев)

---------------------

Коментар на преводача

Смятам да дам някои пояснения и да направя допълнения във връзка с интересната статия на немския автор. Тя е полезна и поучителна за всички, които още следят събитията и съчувстват на достигналата 50-годишния си юбилей КУБИНСКА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА РЕПУБЛИКА. Преди да цитира посланията на Фидел Кастро, авторът информира, че 80-годишният юбилей на водача на Кубинската революция идва точно след претърпяна тежка операция, но кубинското правителство решава да го чества като покани и гости от цял свят. Обаче, Фидел Кастро помолил честването на рожденния му ден да бъде отложено за 10 декември 2006 г. Защо? Но преди това искам да кажа каква информация получавах от нашата преса. Разбира се, тя се базираше на данните от западните медии. От техните данни лъхаше омразата на североамериканския империализъм. Като описват колко тежка е била операцията и съобщават подробно за причината на заболяването – рак на червата, внушават, че Фидел е безнадеждно болен и не го чака нищо друго освен смърт. За мен тя е омраза на безсилие, прилича ми на съскане на отровна змия, която със съскането си ужасява и парализира жертвата си. Не, прилича по-скоро на Давид и Голиат, но тук новият Голиат съска, защото цели 50 години /половин век!/ не можа да глътне новия Давид.

Сега, защо Фидел е помолил да бъде отложено честването на рожденния му ден: на 26 юли 1953 г. Фидел Кастро заедно с група верни съмишленици младежи-революционери нападат казармата Монкада в гр. Сантяго де Куба. Въпреки, че претърпяват неуспех, 26 ЮЛИ става НОВ ЕТАП В ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА НА КУБИНСКИЯ НАРОД. На 10 декември 1956 г. Фидел Кастро с група кубински патриоти, ръководени от него, десантира с моторната лодка “ГРАНМА” на плажа Лос Колорадас /провинция Ориенте/ и в планината Сиера Маестра организират въоръжената борба срещу диктаторския военен режим на Батиста, която се разпространява по цялата територия на Куба. В резултат на успехите на въстаническата армия и с подкрепата на целия народ, диктатурата на Батиста пада / 1-ви януари 1959 г./. Създадено е първото революционно правителство с министър-председател Фидел Кастро. В Куба всяка година 26 юли се чества като рожден ден на Революцията, след неуспешния опит за превземане казармата Монкада /1953 г./. Тогава Фидел е бил на 27 години. Десантът на плажа в Лас Колорадас на 10 декември 1956 г. бележи началото на въоръжената борба срещу военната диктатура на Батиста, която завършва с победа на Революцията, а на 10 декември 2006 г. отбеляза своя 50 годишен юбилей. Ето защо Фидел Кастро е пожелал неговият рожден ден да бъде честван именно на тази дата. Авторът на статията е напълно прав и точен за Фидел Кастро. Вярно, водачът на Кубинската революция, без притеснение, можем да сравним с водача на Октомврийската революция. Фидел Кастро е с изключителни способности на държавен и партиен водач от нашето време. Спокойно бих казал, че малцина политически и държавни дейци могат да се радват на такава здрава връзка с народа и такава обич, каквато не само кубинците му даряват. Посланията на Фидел Кастро, които авторът цитира, са послания-завещания на един изключително способен, мъдър, далновиден политик, държавник и от висша степен партиен ръководител.

Аз помня 50-те години на 20-ти век, когато неговото име се появи на световната сцена. Тогава бях в 40-те си години, офицер от медицинската служба, началник отделение във военна болница и дълги години партиен секретар. Като такъв отговарях и за партийно-политическата и просветна работа, разбира се съвместно със заместник-началника по политическата част, офицер с партийно-академично образование. Материалите в предвидената програма за текущата политико-просветна учебна година се изучаваха съответно в три групи: санитари, среден медицински персонал и лекари, аптекари, зъболекари. Във всички групи имаше партийни и безпартийни участващи. Политическите събития в Куба събуждаха голям интерес. Най-вече в групата на висшия медицински персонал. Участниците, както казах, бяха партийни и безпартийни, хора не само с висока обща култура, но и с достатъчна политическа култура /ВСИЧКИ!/, така че, след занятията по политическа подготовка винаги възникваха въпроси, а “какво става в Куба?” Нашите офицери, партийни и безпартийни бяха не само хора с висока обща култура /един от тях свиреше на фагот-началник на аптеката. Друг офицер, началник на лабораторията – майстор цигулар – и двамата имаха разрешение от началника на болницата /с удоволствие ще кажа името му, тогава подполковник д-р Ервин Марек/ да участват в репетициите на местния традиционен музикален оркестър и да концертират в устройваните концерти в града/. Интересът към събитията в Куба се проявяваше най-вече, когато имахме политически занятия с групата на вишистите. Възникваха въпроси и спорове: какво всъщност е станало, обичаен “преврат” /най-често военен/ или някаква “революция”, необичайна за латиноамериканските държави според общоизвестното мнение? При всяко политическо занятие с групата на офицерите, политическият офицер и партийният секретар /аз-с малка буква!/ бяхме задължени да присъстваме на занятията. Естествено, трябваше да отговаряме на зададените въпроси. Това беше задължение както на политическия офицер, така и на партийния секретар. Получи се така, че нашите мнения се разминаваха. Обясненията на политическия офицер съвпадаха с доводите и мненията на участниците. Моето мнение бе различно от общото. То беше: В Куба се извършва не “обичайният преврат” за смяна на един политически режим с друг, а една промяна, която говори не за обичайна правителствена промяна в Средна, както и в Южна Америка, а за една победа /за първи път!/ на обединени усилия с всенародно участие в тази борба срещу диктатурата на Батиста. Моите аргументи: Във вестник “Работническо дело” прочетох, че кореспондент на вестник от САЩ е интервюирал Фидел КАстро. На въпроса след като е спечелил властта, какво ще бъде отношението му към комунистите, отговорът му е бил: “Зависи от тяхното отношение”. Дали кореспондентът е останал доволен от отговора на Фидел и дали е успял да разбере каквото иска, не мога да кажа. За мен, обаче, бе ясно, че господарите на американския кореспондент са искали от него да получи информация в каква посока е политическият компас на този водач на революционното движение 26 ЮЛИ, успял да организира и изгради бойна организация /всъщност партизанска армия/, която срива един жесток военен режим, взема властта като създава комитети на движението 26 юли в цялата страна. Вярно, мина известно време, през което не бе много ясно какъв точно е характерът и същността, обществено-политическата програма на движението 26 ЮЛИ. Едно бе ясно: създадените революционни комитети укрепват новата власт, Фидел Кастро е признат, обичан и подкрепян от народните маси. Аз продължавах да отстоявам моето мнение, че това не е обичайният преврат за Латинска Америка, а революция, която смущава досегашните североамерикански господари на Куба. Въпросът на кореспондента на САЩ какво е отношението на Фидел към комунистите съвсем не е случаен. Тайните служби положително са имали сведения, че в борбата на Фидел Кастро са участвали и комунисти. В нашата преса нямаше никаква информация нито за кубинска комунистическа партия, нито за участието на нейни членове. Поне аз не бях срещал такава, но за мен бе ясно, че САЩ за първи път преживяват такава политическа промяна в подвластния им досега остров, за първи път не са успели те да дърпат конците. За това време, когато нямаше достатъчна информация за Куба, излезе от печат една книга от военния писател Иван Аржентински под заглавие “Зеленият остров”. Авторът пише увлекателно и подробно за обществено-политическото развитие в Куба. От неговия разказ читателят разбира много по-добре, отколкото от ежедневната преса, какво става в Куба, какво е революционното движение на Фидел Кастро 26 ЮЛИ и какво е отношението му към комунистите, от което се интересуват най-вече тайните служби на САЩ. Ще цитирам от книгата /репортаж/ на Аржентински: “На едно съвещание на Фидел с революционния комитет, на което Аржентински присъства като кореспондент на социалистическия лагер, се разискват неотложните ежедневни задачи на революцията. Правят се различни предложения, Фидел изслушва внимателно всички и последно задава въпрос: “А какво предлагат комунистите?” Като изслушал предложението им, Фидел казал: “Много добро предложение, нека да го гласуваме и приемем.” Ето какво е било истинското отношение на Фидел към комунистите. Отговорът му на въпроса на американския журналист-разузнавач е бил отговор като на един опитен дипломат, че отношението му към комунистите ще зависи и от отношението, което те покажат към неговото движение 26 ЮЛИ. За мен, разбира се и за интересуващите се читатели, бе ясно, че Фидел е уважавал и ценял комунистите като политически съюзници, които са участвали заедно с него във въоръжената борба срещу Батиста. Много по-късно това не само се потвърди, но става нещо много по-забележително: става сливане на движението 26 ЮЛИ с Комунистическата партия, а нейният генерален секретар Блас Рока възлага лично на Фидел Кастро ръководството на ПАРТИЯТА. Тази стъпка на Блас Рока не говори за някакъв съюзен политически жест, а за политическата му оценка и характеристика за Фидел, за голямата му далновидност, прозорливост в дадено време да възложи ръководството на комунистическата партия. Защо? Защото е виждал в лицето на Фидел Кастро смелия, надарен с извънредни способности и качества революционер, успял да събере народните сили в такъв юмрук, който повали в последния рунд с нокаут протежето на САЩ-империалистите – военния диктатор Батиста. Виждал е в негово лице народния трибун, предан и верен на народното дело, който ще проведе социалнообществените промени за добруването на кубинския народ, ще води успешно борбата за един по-добър, по-справедлив обществен строй. Фидел Кастро оправда доверието и очакванията на Блас Рока. Той също заслужава голямо уважение и признание, защото е спечелил Фидел не за член на кубинската Комунистическа партия, а за неин генерален секретар. И ДВАМАТА СА ПРИМЕР ЗА ПОДРАЖАНИЕ В КОМУНИСТИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ! Да допуснем само за момент какво щеше да е развитието, ако Блас Рока беше проявил вождизъм, което не е рядкост в политическия живот!?

Бих желал да приключа с два цитата от статии на двама автори от месечника “Rotfuchs”, бр.110, март 2007 г.:

Уводна статия на гл. редактор д-р Клаус Щайнигер “СЕМЕТО, КОЕТО КАСТРО ПОСЯ, ТО ПОНИКНА”:

“Куба устоя на всички щурмови атаки, заплахи, тежести и обременявания. Това е основание за законна гордост не само за нейния храбър народ, а има и историческо значение за революционния процес от континентален и световен мащаб. 80-годишният Фидел Кастро, чиято роля в Латинска Америка можем да сравним, без фалшиво извисяване, спокойно със световната тежест на Ленин, днес той има право да направи равносметка, че РЕВОЛЮЦИОННОТО СЕМЕ, КОЕТО ТОЙ И НЕГОВИТЕ ДРУГАРИ СА ПОСЯЛИ, СЕ ХВАНА И ЗАПОЧНА ДА РАСТЕ.”

Специално интервю с ЕГОН КРЕНЦ / след Ерих Хонекер последният председател на Държавния съвет –ГДР и на Единната германска социалистическа партия/. Интервюто води гл. редактор д-р Клаус Щайнигер. Публикувано е в същия брой на месечното списание “Rotfuchs”, стр.3 под заглавие “НИЕ СТОИМ ТВЪРДО НА СТРАНАТА НА КУБА”.

Сега един от въпросите: “Буржоазни медии говорят и пишат за края на “ЕРАТА НА КАСТРО” ...

Отговор: “Това, което буржоазните медии наричат “ера на Кастро”, в действителност е успешно изминатият път на Куба от поробена към свободна и социалистическа страна, който път е създаден повече от половин век от Фидел Кастро. Досега той преживя девет САЩ-президента, които с помощта на техните тайни служби искаха да го убият. Неговата личност и неговите идеи ще определят също и бъдещата политика на Куба. Кастро и Куба са символи. Раул /братът на Фидел/ неотдавна каза, че Фидел като личност е незаменим. Обаче, има ПАРТИЯ, която действа колективно. В тази изповед се съдържа дори и убеждението, че постиженията на революцията не подлежат на разпределение. Аз видях и преживях една страна, в която въпреки грижите и тревогите за здравословното състояние на Фидел, има оптимистично спокойствие на населението. Това говори за политическа стабилност.”

Аз нямам нищо какво повече да прибавя. Смятам, че всичко е от ясно по-ясно.

Автор: д-р Рачо Рачев