Реквием за облака

Реквием за облака

На Йовчо Петков, разстрелян през 1942 г.

Подгонен не от вятъра, а може би
от своето призвание да носи дъжд,
той тръгна потъмнял и разтревожен,
готов да се изсипе изведнъж.

Небето бе от кремък и по него
звънтяха твърдо стъпките му – мълнии.
Една дълбока тишина полегна,
която никой не смути задълго.

Но трясна изстрел изведнъж и тихо
отпусна рамо той и полетя към бездната...
Не, не заплака! И не се усмихна.
Валеше дъжд и просто беше весело.

Валеше дъжд, а облакът издъхваше,
отдаден на треви и на дървета.
Бе весело – там, зад дъгата кървава,
внезапно просветляваше небето.

-------------

Публ. в “Поети, влюбени в морето”, Антология поезия, Бургас, 2010.

-------------