Рила – чар и магия

Рила – чар и магия

Рила – чаровницата планина, която винаги вълнува душата ми до безграничност, като първа любов, като чудно вино... Планината, в която чувствам божията сила и закрила. Толкова много магия има тук!

Тръгваме от комплекс Мальовица утринта на 27 август 2005 г. Прекрасен летен ден. Още не стигнали хижата усещаме приветливата прегръдка на планината. Сякаш съм на прага на бащиния дом и всеки момент очаквам да зърна най-топлите очи. Планината е моя дом. Тук мога да намеря всичко, което съм изгубила някога, да открия душата си и да обичам, обичам... тази красота.

 Потегляме към върха. Той е пред нас и ни зове. Отляво остават Злия зъб и Орловец. Не можем да се наситим да пием от студената планинска вода, а потоците примамливо бълбукат и закачливо флиртуват с камъчетата. Тази безумно красива през лятото долина може да бъде безкрайно опасна през зимата. Изпълвам се със страхопочитание четейки паметните плочи в долината. По пътя нагоре стигаме красивите Еленски езера. Изумрудено бистри – очите на планината. Бял воал се извива и притулва върха. Преспите сняг се сливат с мъглата.

Няколко крачки и спираш за миг, налагаш волята си и продължаваш. Раницата все повече и повече тежи, но ето го върха! Снимаме се с българското знаме, поставяме своите късчета скала на каменните пирамиди и продължаваме пътя си по билото през върховете Голям и Малък Мраморец. Първите минути на спускане от Мальовица денят сякаш предвещава мъгла, но ето че попадаме в “страната на чудесата”. Чародей с вълшебна ръка отмята белите воали и ни открива гледки – точно пред нас хоризонтът се показва слънчев и ясен, а зад нас отново се спускат декорите, като на представление. Истинско чудо, истински небесен фестивал. Едва ли мога да опиша цялата любов, с която съм обляна. Неземна приказка... и тишина. Чуват се само звънчетата на дивите коне и веселите възгласи на мен и моя спътник. В долината като истинско бижу се е сгушил Рилския манастир. Изкачване, слизане, изкачване, слизане, отново усилия на волята и ето ни на Додов връх. Тук срещаме първите туристи, тръгнали за Мальовица. Денят преваля, а пред тях има толкова много път! Пред нас също. След кратка почивка, забравили умората в нозете си, почти се затичваме, за да видим Урдиния циркус. Когато за пръв път го видях преди години се влюбих в това място. Толкова примамливо трептяха езерата на слънчевата светлина, сякаш бяха от злато. Стадо сърни и елени с великолепни скокове се спускаше по склона. Сега очаквах отново да зърна това, но магията на планината е, че винаги е различна.

От пропастта отново се стелеше загадъчна бяла мъгла. Когато почти стигаме края на циркуса някакъв вътрешен глас ми казва че ще ми се сбъдне и това желание. Като вълшебство, за миг само, пелената се вдига и пред нас се разстила омайната красота на Урдините езера, ревниво пазени от погледите ни. Пенлив водопад дава началото на Урдина река. Отново се движим по билото към Раздела. Склоновете, подредени като ветрило надничат зад небесна порта. Слънцето сипе щедро последните си лъчи, а езерата и хижите в долината блестят ослепително. Още миг и Седемте Рилски езера са пред нас, като на длан. Пътеката се губи от погледа, денят си отива, а между нас и хижата стои дълбока пропаст. В такива моменти разбирам колко велик е Творецът и колко малки сме ние, неговите създания. Отправям молитва и си спомням прекрасния библейски стих: “И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло, защото Ти си с мене”. Това ми дава сили.

Намираме пътеката, тя минава през всичките седем езера. Вече сме до “Окото”, върховете са се отразили в него като в огромно огледало. Едно камъче се търкулва по сипея и за миг нарушава безупречно кристалния образ.

“Сълзата” ме кара да се разплача от радост. Стигаме до “Трилистника” и съм смаяна от красотата на лилиите, толкова изящни и крехки. На млечната светлина между деня и нощта ми приличат на малки принцеси.

Като поредното чудо на този ден – комина на хижата пуши. Като в бащин дом, а... наровете сякаш са пухкави кралски легла. Заспиваме в “Седемте езера”.

На следващия ден утрото ни посреща свежо като дете.

Слънчеви зайчета пъргаво ни приканят да излезем на вън и видим езерото. О, колко поразително е то! Голям пасаж от рибки се извива във водата, току под нозете ми, тъй че да напомни името на езерото “Рибно”. Душата ми ликува, иска ми се да полетя. Намираме нови приятели и тръгваме заедно. Поемаме към Харамията. Пътеката е отрупана с боровинки и като палави лакомници изпоцапваме лицата си. Старата хижа става все по-малка, а на хоризонта се откриват все нови и нови планински ридове. Така изпълнени с енергия и весели се качваме на върха. Гледката от Харамията е съвършена. Малкото местенце на върха е точно за нас четиримата приятели. Завъртам се няколко пъти в кръг и цялата картина се прелива в божествено творение. Езера, върхове, скали, небе – мигом затанцуват. Не ми се тръгва от този рай...