Роза Максимова: Стиховете са моята броня, раждат се когато болката е позатихнала

“Преди” Роза Максимова беше едно цвете в саксия, доверчива до наивност, а “след това” – умееща да слуша тишината, в която съм потопена и която крещи оглушително, споделя поетесата. Наскоро излезе от печат третата й книга, в която всъщност има две стихосбирки – “симетрии” и “От двете страни на времето”. Стиховете й са изпълнени с чувства. За тях Роза Максимова казва, че те са нейната броня. Раждат се когато болката й е позатихнала. За първи път дамата, която е позната на читателите с интервютата, които прави с хора на изкуството и с рубриката “Музи”, която поддържа, се съгласи да отговаря на въпрос за в. “Компас”. В това интервю тя е максимално откровена.

------------------

Роза Максимова: Стиховете са моята броня, раждат се когато болката е позатихнала!
(Интервю на Димитър МИШЕВ за в. “Компас “ с автора на “Дъждовна жена”, “В средата на мига”, “Асиметрии” и “От двете страни на времето”)

– “Най-дръзкото предизвикателство е да стоиш на ръба на себе си и да посрещаш челните удари на живота, които разсичат времето на “преди” и “след”. Най-ценното постижение е след това да се изправиш и да продължиш. Изход винаги има!”. Това са ваши думи, поместени в новата ви книга. Кои са най-болезнените дари на съдбата? Каква беше Роза Максимова “преди” и “каква е “след” тях?

– В моя не толкова кратък живот ми се случиха няколко преломни момента, които го обърнаха на 180 градуса – на два пъти. Трябваше да започвам отначало. Мислех си, че няма да мога да се справя, но бях длъжна – заради децата си. А това е много важна отговорност и нямах право да се отпускам. Живият живот си иска своето. Много врати се затвориха тогава пред мен, други се отвориха. Научих се да посрещам загубите. Тогава се потопих в работа, споделях чувствата си в стихове. Всъщност стиховете ми са моята броня. Те се раждат бавно, когато болката вече е изболяна. Или поне позатихнала. “Преди” Роза Максимова беше едно цвете в саксия, доверчива до наивност, а “след това” – умееща да слуша тишината, в която съм потопена и която крещи оглушително.

– Не сте нестинарка, но душата ви по живи въглени минава. Родена сте в слънчева Варна, но в поетичен Бургас сте известна със стихосбирките си “Дъждовна жена” и “В средата на мига”, а на читателите на “Компас” – с интервютата с хора на изкуството и с рубриката “Музи”, която поддържате. Какво бихте добавили за себе си?

– Родена съм във Варна, но до завършване на гимназия живях в Шабла – в най-равното на Добруджа – толкова зелено и равно, че чак очите те заболяват. Може би именно тези необятни простори ме зареждат с енергия за полет, с една по-специфична особеност да възприемам нещата около мен. Това е и най-източната точка – оттук започва България. А северното ни море – то е само за познавачи – почти винаги бушуващо, ревящо, могъщо и диво. С рижи скали, с филиграни от пяна... Много обичам да идвам на този скалист бряг през зимата. Като в храм. Тогава сме само аз и морето. Тогава събирам себе си, пречиствам се. Уталожвам се. И продължавам напред.

– Две в едно – така може да се нарече новата ви книга, в която всъщност има две стихосбирки – “Асиметрии” и “От двете страни на времето”. Как се родиха те и защо ги озаглавихте така?

– Това е най-дълго правената книга. Първо събрах “Асиметрии” – в нея има стихове, писани в един много плодотворен период. Има няколко стихотворения, писани в съавторство с един поет от Червен бряг – Иван Печев. Тогава не се познавахме лично, просто пишехме в един литературен сайт. Но явно сме били на еднаква честота на трептене и се получиха интересни творби. Дори написахме нещо като сценарий за филм – естествено, много кратък, но многословието не ми е присъщо, а и на Иван – също. А после животът ми се обърна на 180 градуса, около мен заваляха отсъствията на най-близките ми хора, а на небето се появиха две нови звезди... Дойдоха още няколко стихотворения – някои от тях влязоха в “Асиметрии”, а други останаха за следваща книга. По технически причини не можах да издам “Асиметрии” и тя много дълго и търпеливо чака да се появи на бял свят. Когато се събраха стихотворения за още една книга, реших да обединя двете книги в едно тяло.

В тези стихове няма метафори, няма поанти, няма велики умозаключения и постулати. Има една точна фотография на чувствата ми в момента, когато съм ги писала. Заглавието на първата книга “Асиметрии” го предложи редакторката ми Калина Тельянова. То е взето от едно стихотворение, в което всеки стих започва с “А”. Харесва ми – обичам асиметричността. Второто заглавие пак е стих. А картината на Румен Статков на корицата много точно илюстрира двете страни на времето.

– В това жестоко време залятата от чалга и простотия наша държава изяжда крилата на хората от рода на “хвърчащите хора”. Така наричаше творците поетът Валери Петров. Заради болезнения преход към нещото, наречено демокрация, има художници, които се превръщат в клошари или в алкохолици, за да оцелеят. Вие как се спасявате от мисълта да не избягате от циганията при дъщеря си в Америка?

– Всеки си има свой начин за справяне (или несправяне) с болката, аз съм издигнала около себе си един много висок и дебел зид, зад който няма чалга (в най-широк смисъл чалгата, която прониква в ценностите и в начина на живот). Около мен има наистина само “хвърчащи хора”, с другите нямам допирни точки. По никакъв начин не се вписвам сред тях, а и те не ми липсват.

А що се отнася до дъщеря ми, която живее в Америка – тя избра да живее там, там учи, реализира се добре професионално. Смятам да й отида на гости, но не зная точно кога. Но за малко – Америка не е моето място.

– Асимилирам с болка абсурдната асиметрия на останалите атоми любов. Това е част от едно ваше стихотворение, поместено в (Не)докоснати мълчания на “Асиметрии”. Сега си спомням едно хубаво определение за любовта от “Камасутра”. Мъдрите индийци я определят като съчетание от три влечения – на душата, разума и тялото. Влечението на душите – ражда дружбата, на – умовете – уважението, на телата – желанието, а хармоничното съчетание между тях – любовта. За асиметрия не може и да става въпрос, но поетичната ви аура е изградена от останали атоми любов. Разкажете за любовта на живота си и за това, което ви вдъхновява!

– Да, любовта е висша хармония на тези три влечения. Но понякога Бог нарушава тази хармония, като ни праща изпитания и ние трябва да се справим с тези изпитания. В това се състои смисълът на живота – да посрещаме изпитанията смело и с достойнство, да се борим и след това да продължаваме напред.

Любовта на живота ми беше и е съпругът ми, който си отиде много рано от този свят, но любовта все още е жива – към децата ми, които макар че живеят далече от мен, са винаги до мен и изпълват живота ми със смисъл.

– Много са тъжни стиховете ви, посветени на Людмил. Споделяте обаче, че ви окрилява както някога. Имате ли чувството понякога, че мостовете между световете падат и той е до вас и ви дава сили?

– Това чувство е постоянно. Аз го усещам във всеки един миг до мен. Когато ми е много трудно, се моля на него. Людмил беше най-добрият ми приятел.

– “Владея в съвършенство
изкуството да правя грешки.
Забърквам се
в неприятни истории,
надлъгвам се със себе си,
крещя и споря
с вятърни мелници...”
Това е вашата “Способност”. Всички владеем това “ваше” изкуство, но навярно за читателите ни ще е любопитно да научат в какви каши се забърквате. Коя е най-голямата ви грешка?

– Всички владеем това изкуство, така е. Моята способност е да си обещавам, че няма да правя повече грешки, но някак си отново правя такива... Понякога с пълното съзнание, че е грешка... Може би това идва от мекушавостта ми, от това да не обидя човека отсреща поемам някакви рискове за самата мен... Правя грешки и си нося последствията... Никога не ми се е разминавало... Но това беше преди време. Сега не правя толкова много грешки – не че съм помъдряла кой знае колко, но просто съм се затворила и не допускам почти никого в моето лично пространство. Кашите, в които съм се забърквала, са най-вече от лично естество.

– А кой е най-приятният Ви спомен?

– Приятните спомени съм ги заключила в едно чекмедже в душата си. От време на време си припомням по-скоро неприятните, анализирам, опитвам се да разбера къде съм сгрешила, защо съм постъпила така... Доста съм самокритична, не се самозалъгвам, не се щадя, “до кокал режа”, както казвам в едно стихотворение.

– “Животът ми след мен се влачи като блудница преди разсъмване...”, споделяте в друго ваше стихотворение и добавяте: “От утре нищо няма да е същото. А днес – е време за разплащане”. Бардът Ивайло Диманов пък обича да пее “Животът, простете, е стара и дрипава к...а, а аз съм случаен клиент в долнопробен мотел. Ще легна и тоя път с нея, макар че не струва...”. Кой е най-големият длъжник на вашата “блудница” и не ви ли се иска понякога да си легнете с друга, т.е. да се преродите в друг свят и друго време с по-леки кармични задължения?

– Всеки носи своя кръст, чуждият не е по-лек. От себе си не можеш да избягаш. А и трябва ли? Опитът за бягство от себе си е всъщност опит за бягство от отговорност. Трябва да живеем тук и сега и да вземаме възможно най-правилните решения – колкото и трудни да са те. Не мисля, че някой ми е длъжен с нещо. Ако всеки е почтен и отговорен, животът ни би бил по-чист, по-лесен и по-достоен.

– Кое е най-важното, което бихте искала да кажете на читателите?

– Да посрещат смело челните удари на живота и да имат силата да се изправят и да продължат нататък. Изход винаги има!

(Интервюто е публикувано в “Бургас+Арт”)

------------------