Руска

Мисълта за любимото му ядене леко застърга стомаха. Да е гладен – не е, закуси само преди два часа. Явор обаче така умее да описва, че сякаш виждаш пред себе си накамарената чиния и нямаш търпение да се заровиш сред хрупкавото, ситно нарязано кисело зеле, за да откриеш мръвките прясно свинско. “Баджанакът докара и винце, знаеш я гъмзата му, ела в неделя на обед. Вземи и някой приятел, жена ми като сготви, цяла застава може да нахрани, няма да става зян яденето.”

Хубаво. Ще дойде, как няма да дойде. И приятел ще доведе. Приятели бол. А мераклии за “свинско и винско” – колкото искаш. Неделя е вдругиден, трябва да помисли кого да покани.

Тръгна към тънкото пищене, долитащо от кухнята. Не се научи да пие мляко от кутия и това си е. Съвсем друго е да излива на нарочно тънка струйка в млековара току-що купеното от Мильо Казиченския мляко, издоено само преди час. Жена му, лека й пръст, беше изнамерила съдинката в “Хиляда и една стоки” – да вари мляко и кремчета за Яворчо. Опасно е да се купува мляко от улицата. Тия да ги разправят на старата му шапка. Мильовият обор свети като аптека – когато и да се отбие там на път към вилата, винаги го намира изринат и измит. Само по лекия дъх на тор се познава, че е кравешко, а не човешко жилище. А като свариш млякото както си трябва, да ти попищи млековарът поне пет минути – какви бактерии, какви пет лева...

Стъклени топчета заподскачаха по вита циментова стълба. Анести натисна зеленото копче на нокиата.

– Хелоу! Какво се сети така по никое време?

Чу доволния ситен смях – “ех-ех-ех-ех”. Лесно беше да изгони вечните кисели бръчки от Чочовата физиономия. Само да подметне за любимата му Америка.

– Нали сме петък, ден на майстора. Ти приключи ли, бе, майсторе? Що не повика някой да го направи, ти да си седиш като бос. Не се научи да правиш като хората, мама му да ...

– За другия балкон ще викам, бе, Американец. Сега тоя искам да си го измажа сам. Повече него ползвам – ако стане нещо, да знам, че аз съм си виновен, да не ругая чуждите хора.

– Ти да си беше направил и сам дограмата. – Подигравателно подсвирване от оперирания ларинкс маркира прехода към деловия въпрос. – Хайде, ако си свършил, да ходим в капанчето. Другите вече второ уиски жулят.

Уиски. Да, бе. Уискито в “Последното добро място” го зареждат само заради Чочо Американеца, най-постоянния клиент. Другите от тайфата жулят ракийка. Със салатка. Той нека си гризе фъстъците. Ако може да ги дъвче.

Анести погледна към прясно остъкления кухненски балкон. Може да остави мазането. Утре сутрин пак. Ако сега не отиде на сбирката, Чочо има да му хъхри на главата цяла вечер по телефона.

– А, хубаво, че се сетих. Чочо, ти нали обичаш свинско със зеле?

Колеблив миг мълчание отсреща.

– Ами ям. Що?

– Синът ме кани в неделя, каза и приятел да доведа. Искаш ли да дойдеш? И винце има, знаеш я онази гъмза.

– Дето ме черпи... ъ-ъ... – Тънко равномерно вдих-издих, вдих-издих. – Преди шест седмици?

Точно така. По-миналия месец стана виното на Герасим.

– Да, тогава.

– Ми що не... Окей, ще дойда.

– Хубаво. Айде, след малко идвам в “Мястото”.

– Няма по-хубаво от движението, Аньо! За-пом-ни!

Категорично изсвирване подчертава всяка сричка.

Нямам нужда от поученията ти. И аз до моя шести етаж се качвам без асансьора, декларация съм подписал за пред входа. Не е само заради спестената такса. Ами ти с това дишане закъде се силиш? По-бързо да стигнеш до Бързата помощ ли? Избелялата Чочова бейзболка го предшества с две стъпала.

– Докучанови. Боже, какво име – примижава Американеца срещу табелка върху лакирана релефна дървесина. – Вратата си сменили, а фамилията...

Беззвучна въздишка. Може би трябваше да помисли една секунда, преди да му каже за поканата от Явор.

– Стигнахме, Чочо. Ето тук, лявата врата.

– А, и вашите са си сменили вратата. Хубаво, хуба...

Очите изпод козирката на “Ню Йорк Никс” се вкопчиха в табелката.

– Руска.

Пръстът на Анести спря на сантиметър от бутона.

– Ка...

– Руска!

Американеца се давеше.

– Какво ти стана, Чочо? Лошо ли ти е?

– Повдига ми се от руско. Повдига...

Думата се замота в яката, чупната а ла Елвис Пресли. Дълъг лигав шлейф след отдалечаващия се стар кожух.

Нещо избухна в мозъка на Анести. “Руска и Явор Фотеви”. Руска – и руско?... Храчка в чинията.

Пръстът му още трепереше, когато натисна бутона. Отвътре изтичаха малки крачета.

– Дядо!

– Сега, Цветенце, сега ще дойда. Кажи на мама и татко, че съм тук. Само да сляза за малко, че имаше някаква бележка на входа, не се сетих да я прочета.

Четири етажа надолу и четири нагоре. Достатъчно е. И да диша равномерно. Някой е изръсил нещо. Май лични документи.

Анести доближи черното калъфче към очите си. Надменната физиономия на Чочо Американеца. И отдясно: “Чародей Никитов Синицин”.