Сатанизъм... или време за нормалност

Изследването „Сатанизъм unlimited. Самоунищожението на бялата раса“ е първа самостоятелна книга на Иван Спирдонов, ако изключим съавторството му в книгата с още по-интригуващо заглавие „Дефицит от ключово знание за реиндустриализация в икономиката на знанието“ от 2014 г. Авторът е историк, икономист, енциклопедист; активен участник в студентските протести от 1990 – 1991 г. в родния му град В. Търново; журналист, бивш политик от СДС, зам.-областен управител, бизнесмен.

Няколко думи за предродилните мъки на този труд. Идеята за книгата отлежава в съзнанието на автора доста години, а неговите радикални обществено-политически идеи, познати на мнозина от десетилетия, но днес, избистрени, узрели и допълнени от житейския му път (повече от пет десетилетия, преминали през два обществени строя – социализъм и неолиберализъм) и натрупаните впечатления от топоси и хора (в България, но и почти цяла Европа) и прочетени книги (впечатляващо е тяхното количество и качество, за което можем да съдим само по „Избраната библиография“ в края на изследването), можем да проследим в книгата. И това, разбира се, не е всичко. Тук лабораторно можем да включим редица негови публикации в интернет пространството, както и в личния му блог. Започната през 2014 г., с известно прекъсване през 2016 г., когато майка му почива, книгата е готова през 2018 г.

Жанрово не можем да я причислим към чисто научните съчинения, макар че основното в нея са именно научните търсения и позовавания, прецизния научен апарат; в структурата й от 6 части има т.нар. „буферни“ текстове, които леко публицистично „дописват“ основния текст и внасят личен момент, оценка, несъгласие, друга гледна точка, прибавят към него императив (категоричен) на човек с идейна позиция. Именно отстояването на позицията е нещото, което ценя лично в това изследване; и именно отсъствието на позиция в текстовете и поведението на днешния български интелектуалец (доколкото това понятие е вече актуално тук и не е амортизирано, в дефлация, вървящо с представките квази- и псевдо-) не одобрявам. Но това е друга тема. По-важна от изследователската позиция ми се струва образователната – с какво и как едно научно изследване, поднесено в тази форма, формира влияние върху начина, по който човек мисли, чувства и действа. В случая това е формулирано просто и ясно: „Приемам написването на този текст като личен ангажимент към бъдещето на децата ми и на всички бели деца“. Бих допълнил, че този ангажимент е прицелен (таргетиран) към доста обществени групи, неговият социален спектър е пределно широк и това е лесно обяснимо с поставените глобални проблеми в труда, подложени на дисекция, анализ и безкомпромисна оценка. Не всички от бъдещите читатели ще бъдат съгласни с едни или други крайни оценки, и именно тук тя е уязвима, но не това е целта на книгата. Без кухо морализаторстване и празен патриотизъм, авторът подлага на критика немалка част от съвременните обществени идеи и гради своите оценки и изводи след обстоен научен анализ, подкрепен с многобройни конкретни примери и доказателства. И да добавим – това е едно ярко антиманипулативно съчинение. Важно достойнство на книгата е нейната честност към читателя: „Всичко, написано тук, е лично мое мнение“. Но също и личния избор да откажеш различни неща – политиката, обществения живот, икономическата въртележка (дори цигарите, бих добавил, телевизията), участието в химеричния „бунт на масите“, проповядван от някои млади интелектуалци, – за да достигне до извода, че книгата като образователен и интелектуален продукт има достатъчно потенциал да въздейства върху съзнанието на човека, да опита да го спаси. В своето уводно „Ad hominem“ авторът отказва и позициите на съдник, следовател и прокурор (защото „има само един Съдник и Той не обитава никоя съдебна палата“); той пледира да не бъде упрекван в расизъм, хомофобия, антисемитизъм, ревизионизъм или обикновено „хейтърство“ към групи от хора или отделни личности; не е против съвременните технологии или частната собственост; не признава и не вярва в теориите за световната конспирация; той е притеснен от „пътя, по който се движим“. Път, който ни води до един нещастен хоризонт, лишен от нормалност, бъдеще, белязано от Сананизъм unlimited и унижена/унищожена бяла раса, от тотална деструкция. Дали е добър прорицател? Мисля, донякъде. Защото има още много неща да свърши, ние самите да свършим. Например да пусне продължението на този труд – „Оптимизъм unlimited – десатанизация, новите Нюрнбергски процеси, политиката на осемте „Д“ и триумфът на Отитопия“, както и малък (образователно-критически) вариант идеята за трансхуманизма, нещо като „Постмодерното, обяснено за деца“ на Жан-Франсоа Лиотар. Не бих казал, че това е песимизъм, преливащ в оптимизъм. Но кой да ти каже, освен авторът...

„Убеден съм – пише Иван Спирдонов, – че единствената сила, която може да спаси белия човек, е познанието“. Епистемологически, границите на това изследване върху глобалната ненормалност, в която сме затворени, обхващат огромен идеен и темпорален периметър и той лесно може да бъде илюстриран от заглавията на отделните глави: „Въпроси и отговори“ (около заглавието, темата на това изследване), „Деструкция – Overkill“, „Сатанизъм в действие“, „Британоварваризъм“, Подготовка за щурма“, „Моите визии и желани ревизии“. Вече споменахме, че между отделните глави се вмъкват буферни текстове от типа: „Характеристика и анализ на явлението „Глобален бял простак“, „Демографският ужас: буквалното унищожаване на бялата раса“, „Краят на историята?“, „Обобщение на визията за близкия Апокалипсис“. Те, както споменахме, дописват и допълват основната тема, внасят елемент на публицистичен патос и лична оценка. Авторът прави още в края на своето „Въведение“ на книгата едно важно уточнение: „Тук използвам много специфични понятия – пандемониум, британоварваризъм, естествен ред, семейство, мъж, жена, фатална неизбежност, вяра, свобода, сизифи, педераст, негър, хюбрис, трансхуманизъм, сингуларност, инцитат и т.н. Точният им смисъл ще намерите в края на книгата. Препоръчвам да го прегледате още преди да сте „навлезли“ в текста, защото съм вложил мое разбиране и за някои познати, общоприети обозначения или термини“. Необходимо уточнение за радетелите на „политическата коректност“; но и инцитати, сизифовци и под., против които този текст е насочен.

Книгата завършва с много личния текст „Нашата борба“ (аналогията с „Моята борба“ на Хитлер от 1926 г. е нерелевантна). Той е оптимистичен, въпреки песимизма на цялата книга. Борбата против сатанизма и продалите се на Мамон трябва да започне не от върховете, а отдолу – от дома, семейството, рода, работното място, приятелите. Второ – борбата и промяната трябва да стане първо в главите и душите ни (тук, естествено е и образованието, възпитанието в семейството, масмедиите, особено интернет и телевизиите). Трето – „време е отново да си върнем „големите разкази“ (тези, уточнява авторът, за испанските реконкистадори и конкистадори, за войните на княз Тервел, на Карл Мартел, Юлий Цезар или Ричард Лъвското сърце, за казаците на Ермак от XVI в., за пионерите на прериите през XIX в., френските колонизатори на Африка; но също и „големите разкази“ за вяра, семейство, род, родина, нация, религия...). Накратко – борба апостолска, мисионерска, с бавни резултати, насочена към тържеството на нормалността и бъдещото оцеляване на „белия човек“, свързана с вярата и силната национална държава.

Въпреки черногледството, в гл. „Британоварваризъм“ („Вместо епилог“) откриваме светлинка в тунела: и в Британоварвария имало нормални и „светли“ люде – Томас Мор, Уилям Шекспир, Джон Милтън, Чарлс Дикенс, Хърбърт Уелс; но също и Джон Мейнард Кейнс, Хенри Форд, Александър Бел, Джеймс Уат, Майкъл Крайтън, Джек Лондон, Марк Твен, Ридли Скот, Ърнест Хемингуей, Рей Бредбъри, Ноам Чомски (сп. автора Хомский), Оливър Стоун, Джеймс Камерън и мн. др.

„Сатанизъм...“ е изключителна книга, поради глобалния си (небългарски) поглед високо отгоре върху съвременните обществени проблеми в света; тя е книга, която дексриптира действителността, задава въпроси, но дава и отговори, надежда. Дисидентът Чомски казва просто (но не в тази книга): „Искам да държа отворени очите на обществото, защото едно приспано общество е само мечта за демагозите“.

Иван Спирдонов обича Майкъл Крайтън, цитира го нееднократно, но завършва с думите на друг велик пророк – Михаил Булгаков: „Всичко накрая се оправя. Така е изграден светът“. Също и Рей Бредбъри: „Има по-лоши престъпления от изгарянето на книги. Едно от тях е да не ги четеш“. Всъщност финалните думи на тази книга са Молитвата към честния Кръст Господен – сакрални думи – почит към най-успешния проект на човечеството досега.

------------
Иван Спирдонов. Сатанизъм unlimited. Самоунищожението на бялата раса. Велико Търново: Фабер, 2018, 383 с.
------------