Ще имам и попътни ветрове...

Песента “Бургаски вечери”, по текст на Иван Ванев и музика на Иван Коларов, отдавна е хит не само за вечния град край морето. Когато тя зазвучи в хоризонтите на безкрая, млади и стари усещат в гърдите си яркоцветни неувяхващи чувства: на радост от даровете на живота; на доброта, споделена любов и красота, усещане за вечност и благодарност, че ни има. Във въздуха се понася упойващият аромат на сол и водорасли, а гальовният бриз с целувка отмахва бръчките от челата ни и нашепва, че утрешният ден вече ни очаква с първите топли зари на слънцето...

За авторът на хитовите слова, обаче, утрешният ден отдавна е само спомен, както и той самият в тленното си съществуване. Биографията му е толкова делнична и обикновена, че се побира само в няколко сухи реда. Защото не е покорявал далечни планети, нито е бил на легендарната Атлантида, а не е беседвал и с Омир, на върха на Парнас, за ползата от редакционните хонорари. Иван Ников Иванов – Ванев, (6.02.1938 – 25.12.2007), е роден в с. Кирово, община Средец. От малък остава сирак, не помни майка си. Завършва Икономическия техникум в Бургас и иска да продължи по специалността си във Варна, но поради липса на средства е принуден да прекъсне следването. После? Черноработник из бургаските предприятия за насъщния и тук там: в сп. “Родна реч”, вестник “Черноморски фронт”, алманах “Море” – по някоя публикация. И тъничката стихосбирка “Бургаски вечери”, излязла сякаш по случайност и претърпяла две издания. В послеслова към второто издание, ИК “АПО-7”, Бургас, 1999-та, поетът Янаки Петров споделя: “Иван е блъскан, блъскан от живота мъж, запазил добротата си и своя мек характер. Ръцете му са грапави от труд и в тях писалката се чувства някак неуютно... Помня как написа тези стихове. Взе си отпуск от завода (мисля, че и тогава работеше в Кораборемонтния), купи си тетрадка и молив и седна пред паметника на Пушкин в Морската градина. На пейката пред този паметник той пребивава десет-двайсет дни. Оставах с впечатление, че понякога дори нощува там. А може и да е нощувал, защото често беше безквартирен.” Иначе, както е отбелязвано в разните отчети, за приноса си към Бургас Ванев е удостоен да бъде сред неговите почетни граждани. И вече “оквартирен”, в свое интервю за столичен вестник как живее, авторът споделя: “Ами как, както повечето българи. Със съпругата ми живеем в панелен апартамент. Получаваме по една малка пенсия. Общо взето, животът е труден. Парите стигат за храна, но не и за парното и тока.” И така – до неизбежния финал...

Иван Ванев принадлежи към плеядата автори от “периферията”. Наистина, през целия си объхтан живот той не шуми около себе си. Не остава, за разлика от други, потресен от собствената си значимост. Нито му хрумва да омае с лириката си София и света. Има само потребността да споделя със сивите човеци тихото си предчувствие за отлитащата младост и как изгревите над морето не ще свършат с нас. Как до него по улиците, след тежкия делник, крачи благодатната умора и му влива сили за утре. И колко обича страната си и синия си град:

От бронзовия залез на Бургас
последната цигара ще запаля
и с мидена черупка върху пясъка
ще пиша: “Твойто име е България!”
“Твоето име”

При всеки творец, както при всеки от нас, простосмъртните, неочаквано в мислите идва равносметката. За едни – какво са спечелили и натрупали. За други – красивите мигове, докоснали ни някога с ласкаво крило. За поета Ванев това е заминаването от реалния свят в загатнатия митологизъм на морската стихия и поредното връщане-прераждане. С плаха надежда споменът за него да трае поне колкото времето между две вълни, целуващи пясъчните устни на брега. Скромен до болка, авторът търси уединение сред хората с подобна нему съдба. Защото там, сред общия пулс на социалната низина, се таи откровеното разбиране за човечност. Там проблясват интимните повеи на любовта; разтварят страниците си грубо, но вярно формулираните скрижали за добро и зло, за стойностно и непотребно, за фалша и искреността. Посланията в шепата завещани ни стихове на Иван Ванев са толкова “обикновени”, че трудно могат да бъдат изтрити от паметта на мислещия читател. Ще ги оприлича на хляба и виното, положени в жертвен дар пред разпятието на личната ни орис. На битието, което извървяваме с мисия да бъдем полезни на околните и на идните поколения, или в празно мърморене, че не сме оценени по достойнство. Да, това е нещо като кръстопът, посоката на който всеки избира сам. Съжалявам само, че не те познавах приживе, поете! Е, писано ни е все някога да се срещнем – някъде, в други измерения. А дотогава, бъди с нас духом във вечните “Бургаски вечери” – и нека не забравяме, че именно ти ни остави “своята синя, добра тишина!”.

-------------