Сияние с блясък на индиго

Сияние с блясък на индиго

Както в квартал “Цар Симеон”, така и в града като цяло, напоследък все повече и повече се говореше за онези различни от сегашните деца, като ги наричаха деца “индиго” или “кристали”. Разговорите не приличаха на онези, когато жените се събираха на раздумка. За новите деца се говореше не отгоре-отгоре, а съвсем сериозно. Едни от събраните компании просто не искаха да говорят за неща, които не са им известни, но другите, онези, които бяха жадни за такива разговори, не се отказваха. Въпросът за всички беше какви са тези деца, кога ще се родят, какви са по красота и… какво ли не още. Хората се интересуваха откъде ще дойдат, сякаш не знаеха откъде идват децата. Те си представяха като че ли те ще дойдат отнякъде, но къде е това някъде, като че ли никой не знаеше. С една дума питаха кой ще ги “прави”, кой може да ги има и по какво ще се различават децата индиго от децата кристали. Някои дори роби на фантазията си ги представяха някак особени, но главно по техния ръст, красота, пол и какво ли още не.

Седнали на групи по пейките на градинките пред големия жилищен блок те не говореха като преди само за хляба, яденето и пиенето, сякаш бяха го забравили . Пустотата, която цареше пред входа на апартаментите, изчезна. Гълчавата беше толкова голяма, че сравняването й с пчелния кошер беше недостатъчно. Най-сетне един от жителите се оказа твърде активен и обеща на съгражданите си, че ще намери човек, който да изясни нещата, но не каза кога.

– Иване – обърна се към съседа си на първия етаж бай Милан. – Тези деца не са като нашите едно време. Гледаш го човек няма насреща, а ти дава съвет и каквото каже го прави – рече той и разпери ръце в недоумение. – Какви са тези деца, какво е това наше поколение на синовете и дъщерите?

Както си разговаряха до тях се доближиха и други мъже и жени, които вече живееха тук, но много-много не се познаваха. Никой за никого нищо не знаеше. Е, имаше и случаи, когато двама приятели по случайност се заселват да живеят в новия жилищен блок и що-годе имаха какво да си кажат, спомени от миналото. В края на краищата разговорът им се пренесе за децата и главно, че сегашните са по-други от преди пет-шест години. На празното място нямаше нито пейки, нито каквото и да е друго, за да седнат и си поговорят. Когато започна разговора, както обикновено, всеки искаше да каже, че неговото дете проявява някои неща, които ги изненадват откъде ги знаят. Един от групата се явяваше пред тях за първи път. Предварително събраните продължаваха да си говорят, а в същото време всеки гледаше другия някак особено. Имаха основание за това, защото съсредоточени в онова, което си говореха неговите съседи, усещаше че има неща, за които никой не можеше да отговори. Динко – така се казваше този човек, леко се усмихваше и на пръв поглед много добре можеше да се каже, че човекът знае нещо. Искаше да го каже, но се страхуваше дали няма някои да му се надсмеят, ако сподели което знае. От друга страна самият той не беше убеден в тези неща – беше чувал за детето-индиго, но как да го обясни, като онова, което знаеше за него беше недостатъчно и не особено убедително. От кършенето на ръце, от гладене от време на време на брадата си личеше, че иска да каже нещо, но… Иван – този, с когото започна разговора между двамата съседи, не се стърпя и макар че като го гледаше как прецизно е облечен, с вратовръзка, с изгладен панталон, обръснат, а не като него брадясал, изведнъж се обърна към него.

– Тъй като ви гледам – започна бай Иван разговора си – струва ми се, че ще си учен човек, защото…

– Това никой не може да каже кой е по-ученият, защото не се познаваме – отвърна Динко и едва забележимо се усмихна.

– Както и да е, аз така мисля. Смятам, че и другите са на различно мнение като гледаме как сте облечен, как леко се подсмихвате, когато ние говорим, та… Затова мисля, че може би ще ни кажете за онова, което става около нас. По-точно, защо нашите деца, по-точно внучетата ни се струват малко по-различни от нас – къде с мимики, къде с лека усмивка запита той и всички млъкнаха.

– Не мъчете човека, защото… кой знае дали не знае по-малко от нас. Като го гледам как е готов да се обади, ха да каже някоя дума, но все не се решава – добави мъж, облечен в синя престилка и целия опръскан с блажна боя.

Дали от думите на последния, който се обади, Динко се стресна и за да не падне авторитетът му, започна:

– С две думи ще ви кажа, че много отдавна, вероятно ако не от седемдесетте години учените са изненадани от проучванията на сегашните деца, които се раждат в близките години. Наричат ги деца-индиго.

– А? Туй пък що да е? – избърза бай Иван и веднага помоли и другите, които се изненадаха от това име, да спрат да говорят, за да чуят какво ще каже ученият за него – така го нарече, защото не знаеше името му.

– Този цвят, по името на изследователите, е цвят на индиго. Това поне знаете какво означава. Този син цвят са забелязали в цвета на аурата на децата. След няколко опита, които правят, установяват, че тези деца осъзнават, че са по-различни от досегашните.

– Какво бе? Да не вземат да кажат, че това са извънземни? Ако това е вярно, значи ние не сме бащите им, а някои… кой знае от къде – рече един от станалата двойно по-голяма група хора. Бяха дошли даже някои жени.

– Не, не. Не така стои въпросът, но общият извод е, че тези деца са особени, специални. наричат ги “деца на светлината”, определят ги като силно сензитивни, че те се съмняват в истината на онова, което им казват учители, лекари, родители. Не са извънземни. Те идват при нас по силата на еволюцията. Идват, за да ни спасят – така пише в доста литератури и то не от нещо друго, а от самите нас. Изобщо, така както аз го разбирам, това е човекът на новата епоха, на новото време, ако щете го наречете, но са различни по съвест, по знания от нашите деца, които сме имали досега. Става дума за синове, дъщери. Ето защо винаги когато става въпрос за това явление в природата в живота на хората непрекъснато се говори за ново поколение. И на мен ми е чудно, много неща не мога да си обясня, осъзная, но вярвам на факта, че в клетката на ДНК има нещо ново, непознато за нас, обикновените хора. Не мога да приема също така и твърдението, че тези деца никога няма да боледуват.

– Мойто внуче както е болно… Не знам как да повярвам на всичко това.

– Щом е така, значи то не е от децата на новата епоха. В света те са не повече от един процент от населението на земята.

Въпросите към учения бяха толкова разнообразни, толкова много време отне на всички, че от терасите на някои апартаменти се чуваха гласовете на жени, които викаха мъжете си, но никой не им обръщаше внимание. В същото време отделени в групи по някакъв техен показател децата правеха нещо, играеха различни игри. Когато ученият забеляза това, съвсем внимателно им каза да се обърнат към групите деца и техните игри и да кажат виждат ли някаква разлика в поведението на децата. Като по команда всички обърнаха поглед към тях. Всеки търсеше своето и като на смях всеки казваше, че неговото дете все още не е от новата епоха.

– Ето на, вижте го – обади се Иван. – Всички си играят, а той ходи да им събаря пирамидите, които са направили другите. Не, моето внуче не е от тези нови деца, а от обикновените.

В един момент, когато на няколко места децата се скараха, ученият накара събеседниците си да обърнат внимание към групата от две-три деца, които не се смущаваха от нищо. Строяха някакъв манастир или нещо друго, но така бяха съсредоточени, че човек може само да им завиди. В този смисъл им посочи и някои деца, които с нищо не се занимаваха, а просто бездействаха и не изживяваха онова, което изживяват дошлите от света на светлината.

– Това са децата от миналата епоха. А виждате ли онези две деца, които се сбиха? Виждате ли ги?

– Да, да. Знам ги. С едното дете колко трудности срещаха родителите му, защото нито слуша, нито има добра дисциплина, нито в училище има добро поведение и знание – добави съседът им. – Оня ден дори ми се наложи да му дърпам ухото. На моя опит да му помогна да не прави бели и да се разбере с приятелчетата си, то дори ме обиди, като ми каза няколко лоши думи.

– Не, не. Това дете не е от новите, които вече завладяват планетата. И трябва да знаеш, че има и по-големи деца, дошли от светлината, които всъщност се борят да застанат начело на света, планетата и отношенията между хората. Виждаш ли най-крайната люлка до оградата на градината, до люлката?

– Да, да. И какво?

– Другарчето на облеченото в зелената блузка дете падна. Виждаш ли приятелчето му как се грижи за него? В повечето деца това го няма. Новите деца, за които сега говорим, имат голямо усещане да лекуват хората. Ако тръгнете с група деца на разходка в гората вие веднага ще разберете кое от тези деца е от децата-индиго или кристалните, защото докато другите тичат безразборно, е вярно че това е разходка, но специалните веднага започват да разглеждат различните растения, треви, цветове и се радват на това, което виждат.

– Абе вие знаете ли, че моят внук, детето на сина ми, откакто баба му се разболя, не се отделя от нея. Дали е от новите деца?

Това не само изненада дядото, ами веднага обясни, че оня ден, когато ходили в аптеката за лекарство, той настоял, че е по-добре за болестта на баба му да не вземат тези лекарства, а да го заведе в гората и щял да намери такава трева, такива билки, които за нула време ще я излекуват.

– Отказах му. Дори му казах да не се занимава с глупости, защото не може да познае кое е пшеница и кое ечемик. Погледна ме някак особено. По очите му познах, че ми се разсърди, защото не съм му вярвал. Един ден реших да изпълня желанието му. Не можах да издържа на неговата молба да отидем в полето, за да търсим билка, която ще вдигне баба му от леглото…

– Абе то твоя внук, като че ли е учен. До такава степен ли знае нещата? Че той е едва на десетина години! Поне така го виждам и ще познава и ще знае кое е билка и кое трева за добитъка – на края се изсмя един родител в потвърждение на мнението, че това е невъзможно.

Дядото, въпреки думите и на някои други, успя да ги привлече да го слушат какво е станало по-нататък.

– Щом излязохме в открито поле, а на около километър от нас започваше гората. Внукът ми изпадна във възторг. Аз просто не можех да го стигна, нито можех да вървя след него, защото имаше моменти, когато се връщаше назад до половината извървян път и все търсеше нещо. Не го питах какво точно търсим, но все не можеше да намери някаква билка, по-точно както ми каза по-нататък, търсел една специална дива пшеница, която се нарича лимец. Към всичко това добави, че тази пшеница била уникално средство срещу грипа, от което според него боледува баба му. И че от хляба на тази дива пшеница са се хранели египетските фараони, даже и Христос се е хранел от лимеца. По едно време, ама беше на около петдесет метра от мен, чух гласа му и го видях как бяга към мен с високо вдигната ръка, в която държеше някаква зеленина и викаше: намерих го, намерих го, дядо…

– Какво намери бе, хлапе такова, та ме караш да стоя като войник на пост да не се загубиш? – с тези думи го посрещнах и взех това, което носеше. Поогледах го, видях го че прилича на пшеница, ама за мен това беше чист боклук, някаква дива трева. И му казах, че досега не съм видял някой да се лекува с такъв треволяк.

– Ти винаги не вярваш, но не си прав. Това е оня лимец, за който вчера си говорихме с теб. Той може да се ползва като голи семена, олющени семена и брашно от олющените. Ти, дядо, нали вярваш в Бога?

Не бях подготвен какво да му отговоря, но малко се поколебах и закъснях с отговора си, защото в известна степен разбрах, че детето знае много неща, макар в същото време да си мислех, кой пък е успял досега да му каже всичко това. В крайна сметка се съгласих, че вярвам за децата-индиго, ама не чак толкова.

– Виж какво, дядо. Човек вярва или не вярва. Ти все отбягваш от категоричните отговори. И знаеш ли защо е така? Така е, защото много неща не знаеш, а аз ги знам.

Тук вече не изтърпях и го запитах:

– А на тебе кой ти каза тези неща бе, хлапак?

Отново го обидих. Той ме погледна, леко се усмихна и без да приеме обидата, защото ми знаеше мурафетите и като предложи да седнем и да си починем, започна да ми разказва, че лимецът е пшеница, която се отглежда много лесно, че вирее и на най-неплодородна почва.

– Ти знаеш ли, дядо, че водата от варен лимец спасява хора, оставени без надежда от лекарите, че не могат да лекуват зрението им. Те намират тази пшеница и стават други хора и по мисъл, и проглеждат отново. Аз наистина не съм вкусил хляб от лимец, но с теб можем да съберем из нашите поля такава пшеница и… Искам да я видя на нашата маса, когато се храним. И знаеш ли – рече ми накрая, малко преди да станем и да търсим други билки, – лимецът, както казват някои учени, е “храна на старостта”.

– Виж ти какви деца ни идват! – обади се един. – Право да ви кажа не ми се вярва – отсече новият оратор.

– Вярвате или не вярвате, аз се изненадах и от онова, което ми каза внукът ми за много други билки. Непрекъснато говореше и не го прекъсвах, но никога не се поколеба, когато определяше коя билка каква е и най-важното беше, че знаеше за какво се използва и за какви болести. Аз съм болен от диабет, бабата май и тя отива натам, а той през цялото време ми говореше за какви ли не билки и как трябва да се използват. Направи ми силно впечатление, че зелето е полезно само когато се използва прясно, а не в кисело състояние, както и карфиолът. Ето на, вижте само пред нашите жилища колко много бреза има, а ние не знаем нищо за нея. Моят индигар – така го нарече дядото, защото не намери друга дума в речника си – ми каза неща, които човек може да използва за лечение. За черния дроб, например, препоръчва брезата – листата и пъпките й. Трудно ми е да ви дам начина как може от тях да се приготви лекарство, но взе ми акъл с разкази за билките и лечението с тях. Нито веднъж не ми спомена за някакво лекарство от аптеката. Хванах се за главата, право да ви кажа, и стигам до убеждението и започвам да вярвам, след като чухме и учения човек при нас, че природата наистина лекува. Ние малко знаем за това, което ми разказа внукът ми. Когато обходихме поне пет-шест декара поле, събра толкова билки, които ние определяме като треволяци, а те просто могат да лекуват деветдесет вида болести. В края на краищата го запитах лекар ли смята да става, а той ми отвърна, че с това, което знам за билките не ми е нужно да уча за лекар, защото самата природа ни дава всичко – отвърна ми детето и извика от радост, че е намерил билката живовляк. След малко, че е намерил радика. Чудя се и се мая кой му дава тези знания. Така беше в началото, когато за нищо не му вярвах, но след тази разходка се уверих, че новите деца идват с много големи знания и започнах да вярвам, че наистина са особени, нови деца.

Дядото запали поредната цигара, въздъхна, сякаш беше копал лозе и завърши с изненадите си:

– Пенчо, Пенчо – рече на стоящия до него старец. – Отиваме си ние, отиваме си – като се усмихна и срещна погледа на съседа си.

– Комшу, а знае ли нещо как се лекува главоболие?

– Добре че ме подсети. Когато сядахме да почиваме, той не спираше да приказва за билките и как се използват, но в един момент, ей така, без да искам, закачих с нокътя си една от брадавиците на ръката си. Извиках от болка. Всички сме имали такива брадавици, но винаги търсим лекарство за тях, а не използваме каквито и да са билки. Като извиках детето трепна и веднага ме запита за какво става дума. Като видя как кръвта залива ръката ми и как охкам от болка, ме обвини, че не съм му казал до момента.

– Е? И какво? И това ли можеш да лекуваш? Лекувал съм ги знаеш ли колко пъти и с какво не съм ги лекувал. Не оздравяват бе. Не оздравяват и особено като ги закача, болките стават нетърпими – рекох му.

– Защо не ми каза досега бе, дядо, защо? Лек има! Най-лесно е с готварска сол.

– Тук вече не позна. Ти знаеш ли какво значи това да сложиш готварска сол върху тази груба кожа?

– Ще сложиш върху ръката си – впрочем като се върнем веднага ще я направим. Ще превържеш ръката с мокра кърпа и… на сутринта брадавицата ще я няма.

– Слушай, не си играй с дядо си. Разбрах, че знаеш много, но брадавицата, драги, не е като да те ухапе пчела – исках да го накарам да се откаже от намерението си, но той ми повтори как да направя това със сол.

Вечерта я превързах, а на сутринта видях какво е станало. За няколко дни ръката ми се изчисти без да усетя каквито и да са болки. Реших да дам на внука някоя по-голяма пара и наистина я подадох за благодарност, но той ме погледна и като че ли от сърцето му излязоха думите “лечението, дадено от Бог, не трябва да се заплаща”. Отсече ме и не взе почерпката.

Когато се върнахме вкъщи, той върза всички билки на малки снопчета. След като бабата видя и се убеди, че брадавиците ми бяха изчезнали, побърза да целуне внучето си и като дете се оплака, че много я боли глава.

– Може да не те боли глава, може, но ще правиш това, което ти кажа – с усмивка блага и сърдечна отвърна внучето. Бабата го целуна и му обеща награда да му купи колело.

– Ти пак може да ми купиш колело, но и на тебе искам да кажа бабо, че онова, което ти е дал Бог, никога не се заплаща, никога за него не се дават пари.

Мъжете като че ли се забравиха, хайде да кажем, увлякоха, но когато слънцето вече с мъка прокарваше лъчите на залеза, ту от едната, ту от другата тераса се чуваха виковете на жените – няма ли най-сетне да се върнат у дома. Мъжете се направиха, че не чуват, но постепенно един след друг всеки се прибра у дома си.