След десет години

Беше си дал дума. В мига, когато Ваня с пренебрежително присвиване на устни, му отказа танц. Това беше единственото, което се беше осмелил да поиска от нея за тези пет години в английската гимназия, докато учеха заедно. Да танцува с него на бала. Но тя му отказа. Смяташе, че е под нейното достойнство, да му обръща внимание. Той го знаеше. Никога не се осмели да и́ намекне за чувствата си. Искаше само един танц на сбогуване. Тя щеше да отиде да учи в чужбина, или най-малкото в столицата. Нямаше да може да я вижда повече. Мечтаеше да потанцува с нея и да я подържи в обятията си. Но тя направи гримаса, обърна глава и му отказа. В този миг разбитото му сърце се сви, изсъхна и той си даде дума да забогатее, да има само най-доброто в живота си, а след десет години, Ваня да е тази, която го кани на танц. Защото всички от класа си обещаха след десет години да се съберат отново през май.

* * *

Седеше в скъпия бар, пиеше специалното си питие, което му поднасяха веднага, щом се появеше и гледаше бодигарда си, който стоеше прав недалеч от него, но дискретно, като декорация, слят с интериора, независимо от тежкото си мускулесто тяло.

Нямаше настроение. Беше разпоредил никой да не го безпокои. В една от фабриките му, счетоводителят беше ги сътворил такива! Още не можеше да повярва, че е починал внезапно от инфаркт и оставил пълна бъркотия. Не му стигаха тази неприятности, но на всичкото отгоре беше изгонил поредната си любовница. Без причина, просто от раздразнение. А не обичаше проститутки. Сега го очакваше поредната самотна и празна вечер.

В бара влязоха шумна група от силиконови мацки и мускулести пичове и той съвсем се вкисна. В това заведение му харесваше задушевната атмосфера и тихата музика, а гостите обикновено не се набиваха на очи. Хладината и полумрака му се отразяваха добре след дългия работен ден. А сега, навлеци! След малко пианистът зад рояла стана и взе микрофона. Обяви с развълнуван глас, че гостенка на бара е прочутата фолкпевица Елия и няма нищо против да изпее една песен на присъстващите. Ясно, силиконките бяха фолкпевици. Май я беше чувал тази Елия. Всички бяха еднакви и пееха по един и същи начин. Момичето, което застана на бара и взе микрофона беше с дълга черна коса и красиво бяло лице. Тялото и́ изглеждаше много тънко и някак изящно. Още преди да запее, той махна на сервитьора, за да плати и излезе, защото не можеше да си позволи да слуша чалга.

Но тя запя и го порази топлият завладяващ глас. Песента се състоеше от прости послания, но мелодията и гласът бяха страхотни. Сервитьорът се приближи, а той моментално смени намеренията си:

– Сама ли е певицата или с гадже? – попита.

– Не сте ли чели вестници? Елия се раздели с приятеля си. Тук е с обща компания!

– А колко и́ е тарифата, за да седне на моята маса, знаеш ли?

Беше тъмно, но забеляза, че сервилният келнер се изчерви.

– Тя е от нашия град, не знаете ли, че няма тарифа и не прави такива работи!

– Какви работи? Просто искам да седне при мене да се запозная с нея! – досадата му растеше.

– Ще я попитам, но не споменавайте за никакви пари, защото ще я обидите!

Някой от съседното сепаре изшътка, защото искаше да слуша песента. Всички в бара бяха млъкнали и всяко шушукане дразнеше.

Боже мой какво преклонение имаха тези хора пред фолкпевиците! Стана му неприятно. Май щеше да смени бара. Но забеляза бармана, който повика обслужващия го сервитьор. След това отнякъде изникна салонният управител и се доближи до него.

– Господине, вие сте наш добър клиент и макар, че не ни влиза в задълженията, изпълнихме молбата ви, след малко прекрасната Елия ще седне на вашата маса, за да се запознаете.

Вече му изглеждаше нелепа идеята, но момичето се появи с ослепителна усмивка на лицето.

– Искали сте да се запознаете с мене?

Той стана, покани я да седне и каза простичко:

– Имате много хубав глас, а и сте от нашия град. Реших, че си заслужава да се познаваме!

– А вие сте? – тя се усмихваше, но големите и́ светли очи го гледаха внимателно.

– Аз съм Евгений Бороджиев, редовен клиент на бара.

– Собственикът на бонбонените фабрики, ли?

– Да, обичате ли шоколад?

– Обичам, затова се съгласих да се запознаем. Защото вашите бонбони са част от моя живот. Много важна и приятна част. Понякога ставам нощем да си хапна един бонбон – тя си признаваше, че са и́ казали кой е.

Когато сподели коя марка обича най-много, той я покани да разгледа фабриката, където ги произвеждат. Оказа се, че Елия ще поостане в града, за да си почине при родителите си. Имаше възможност и желание да види производството.

* * *

Заведе я в близкото градче, където беше фабриката. Тя веднага схвана, че той има проблеми със счетоводството, когато го видя как товари два лаптопа и купища папки, за да ги занесе в къщи и да се заеме лично. Елия следваше задочно икономика и някак естествено се включи да му помага. Не можеше да разбере останалите четири служителки в счетоводния отдел какво точно вършат, както и защо той сам трябва да се оправя, но му помогна. Беше много организирана и умът и́ сечеше като бръснач. Оправиха бъркотиите. Той обеща да се разплати с бонбони.

Не я докосна и дори не намекна за някакви намерения. Когато тя след две седмици се прибра в столицата, се разделиха като добри приятели. Скоро започваше голямото лятно турне на фолка.

* * *

Вече в целия град се говореше, че фолкпевицата Елия е новата му любовница. Това го устройваше напълно.

Обади се на частната детективска агенция, която му докладваше за основните събития в живота на Ваня.

– Има ли някакви новости?

– Не, господин Бороджиев, госпожата както преди живее със съпруга си и двете си кучета. Работи като учителка по български език в една столична гимназия, а мъжът и́ е адвокат на свободна практика. Живеят в апартамент под наем в Красно село, както преди.

– А какви вестници четат?

– Госпожата си купува редовно най-четения жълт вестник, а съпругът не обича вестници.

– Появили ли са се деца?

– Не, господине, щях веднага да ви се обадя, ако госпожата беше бременна!

– Добре, благодаря, ще ви изпратя хонорара както обикновено!

“Значи така, Генчо, време е да платиш една статия в жълтия вестник!” Майка му го наричаше Генчо, и той си се наричаше така, макар че не даваше на никой да се обръща към него по този начин. Евгений беше за другите! Веднага се разпореди и в злободневния продаващ се като топъл хляб, клюкарски вестник се появи голяма статия за новата любов на певицата Елия с преуспелия, богат бизнесмен, царя на шоколада – Евгений Бороджиев.

* * *

На другия ден му се обади Елия от град, където в момента изнасяха концерт. Извиняваше му се, че са публикували заради нея такава клевета в жълтия вестник.

– Няма какво да се извиняваш! – сряза я той. – За мене е голямо ласкателство това, което са написали!

– Как така, не се ли сърдиш, че замесват името ти с една фолкпевица? Останах с впечатлението, че това е под достойнството ти!

– Това е донякъде вярно, защото някои твои колежки със слаби гласчета минават през доста спални, за да станат известни, но не важи за тебе, така че смятам въпросът за приключен.

– Откъде знаеш, че не важи за мене?

– Пееш като ангел, а този бизнес се върти от добри бизнесмени, сигурен съм, че те са заинтересованата страна. А две седмици заедно правихме сметки, не помниш ли? Имах възможност да те опозная!

– Благодаря за бонбоните и шоколадите, които ми пращаш. Май това са най-добре платените ми две седмици досега!

Тя започна да се шегува, минаха на общи теми и си обещаха да се срещнат, когато турнето пристигне в техния град.

* * *

Беше му се обадила, че ще дойде да се видят, но когато застана в късния час на нощта на вратата, просто огря като ангел всичките му сетива.

– Елия – посрещна я, – понякога не мога да повярвам, че действително съществуваш от плът и кръв!

На лицето и́ пробяга някаква блажена гримаса, която беше сянка на усмивка, но не можеше да скрие колко изопнато и напрегнато е то.

– Май не е добра идея да идвам посред нощ в апартамента ти!

– Защо, нали живеем заедно? – засмя се той – Всички знаят, само ти не си научила още. Време е да нахраним папараците!

– Какво искаш да кажеш?

Тя вече седеше на огромния диван, покрит с изкуствена кожа от бял тигър. Все още беше някак напрегната.

– Купих апартамент в столицата. Каня те най-официално да живеем заедно!

– Господин Бороджиев, какви ги говорите?! – миловидното бяло лице беше се зачервило и очите и́ гледаха встрани.

– Няма какво да минаваш на “вие”, малка госпожице! Викай ми Генчо. Само майка ми ме нарича така. Не приемам отказ. Ще опитаме. Ако не се получи ще се разделим.

– И защо да го правим?

– Спокойно, наел съм прислужница, готвачка, всичко. Ти ще ми бъдеш само любовница!

Думите му изплющяха като камшик в душата и́. Тя млъкна и сведе надолу поглед.

– Босите ти крака изглеждат много сексапилно в тези бежови сандали. Облечена си с голям вкус! А и господ ти е дал много. Като изваяна си! Ще платя да ти сложат малко силикон в циците, съвсем малко и ще станеш самото съвършенство.

Не можеше да спре сълзите си от обида. Евгени не я докосна. Не каза нищо повече. Чакаше. Сякаш мина цяла вечност. Постепенно Елия се оборави и сама не повярва какво му каза тихичко:

– Добре!

Той стана, пое я на ръце и я отнесе в огромната си спалня, цялата в бяло. Беше се подготвил. Имаше шампанско, и всевъзможни шоколадови лакомства с бял кокос, каквито тя обичаше много. Обсипа я с нежност и ласки. Елия откакто го срещна, беше копняла за тях.

* * *

Евгений идваше редовно в столицата. Предлагаше на Елия всичко, което пожелаеше. Беше щедър и досетлив. Въпреки огромната си заетост с бизнеса, винаги удържаше обещанията си и се съобразяваше с нейното време. От музикалната компания бяха много хаотични, непрекъснато променяха ангажиментите и́, но той нито веднаж не се оплака. Вестниците бяха пълни се техни снимки и това не го дразнеше. Напротив, устройваше го.

Вече валеше сняг. Наближаваше Коледа. Бяха се качили на Витоша – имаше хубава снежна покривка, а те обичаха ските. Пиеха горещ чай в хижата, когато той забеляза влюбения и́ поглед. Намръщи се.

– Не се самозабравяй! Знаеш, че обичам друга жена, нали?

Елия се усмихна благо и отвърна без да се смущава:

– Зная, не се притеснявай, когато ми кажеш, ще се оттегля.

Той се зарадва, че тя го приема леко. Добави:

– Ще прехвърля апартамента на твое име!

Очите и́ моментално се напълниха със сълзи и тя опъна устни, за да скрие обидата.

– За какво ми е апартамента ти!

– Как за какво, за да си имаш жилище в столицата! – той беше убеден, че нейният курназлък е глупав.

– Но аз си имам жилище тук!

– Имаш ли? Не си ми казвала! В кой квартал?

– В Бояна! – Той я гледаше неразбиращо. – Имам къща.

– Ама баба ти и дядо ти тук ли живеят? – той не допускаше тя да има личен имот.

– Генчо, аз съм Кошничарова! Когато дойдох преди три години да следвам в столицата ми купиха нова къща в Бояна!

– Чакай от тези Кошничарови, дето получиха най-пълна реституция на имотите си ли?

– Да от тях!

– И какви ти се падат?

– Родители! Те са ми родители, а аз съм единствената им дъщеря!

Тя го казваше с примирение. Беше изпила чая си.

– А защо си фолкпевица? – той продължаваше с неадекватното си поведение.

– Защото имам ангелски глас, не помниш ли, ти ми го каза!

Той не искаше да се издаде колко конфузно се чувства. Беше следил всяка стъпка на Ваня вече близо десет години, но не си направи труда да разбере поне кое е семейството на Елия. Видя едно такси да спира пред хижата. Веднага скочи и каза:

– Ти се попързаляй още малко и слез с лифта, аз ще хвана такси, за да не закъснея за летище в този сняг.

Качи се и потегли, без да погледне дори назад.

Служебната командировка в Германия мина като насън. Както и да го погледнеше, излизаше, че Елия е по-богата и няма друга разумна причина да е с него, освен че го обича. Внезапно животът му се беше усложнил. Прибра се направо в родния си град. От готвачката в апартамента в столицата разбра по телефона, че Елия се беше изнесла. Не смееше да и́ се обади. Тя също не му звънеше. Така май съвсем естествено щеше да се оправят нещата. Отначало имаше много работа и си въобрази, че всичко е наред. Наближаваше Нова година. Най-тежки бяха сутрините. Беше придобил навик докато пие кафето си и преглежда вестниците да звъни на Ели, независимо къде се намира.

Тази сутрин беше много потискаща. Навън валеше мокър сняг и духаше силен вятър. През прозорците не се виждаше почти нищо. Кафето нещо не му се услаждаше. Посегна към жълтия вестник. На цяла цветна страница имаше снимки на прочутата фолкпевица Елия. Пишеше, че се е разделила с шоколадовия бос и сега я ухажва прочутият млад актьор, който снима в момента в Лондон. Момчето беше красиво и чаровно и седеше срещу неговата Ели като че ли в някаква кафе-сладкарница или нещо подобно. Снимката не беше много ясна, все пак папараците дебнеха момента.

Евгений вдигна мобилния:

– Как си Ели? Събудих ли те?

– Добро утро. Снощи имах участие, но вече съм будна – тя млъкна.

– Ще си дойдеш ли за Нова година?

– Да, още за Коледа! Винаги я празнувам заедно с родителите си!

– А къде ще празнуваш Нова година?

– Не съм решила още!

– Искаш ли да отидем някъде на юг, или някъде на север?

– Ох, много ми е трудно така сънена да ти дам някакъв отговор!

– Утре ще идвам в София, ще имаш ли време да се видим?

– Ами добре, обади ми се като пристигнеш!

“Какво правиш Генчо?” – беше първата му мисъл като затвори мобилния. После работата го погълна.

* * *

Сдобриха се. Нова година изкараха в голям ресторант на брега на родното Черно море. Елия повече не се премести в апартамента му в София, но когато той пристигаше, тя преспиваше при него. Всичко влезе в старото си русло. Прочутият актьор все още я ухажваше и вестниците пишеха все за тях. После един изявен футболист си опита късмета. Ако човек вярваше на жълтите вестници, певицата Елия сменяше любовниците си като носни кърпички. Тя понякога се смееше на глас, като четеше поредната статия, а той въобще не обръщаше внимание.

Беше му заявила, че през май ще отсъства. Ще ходи в Щатите на гости при приятелка. Изтегли си изпитите, за да приключи сесията и замина още в края на април.

* * *

По време на Празниците на писмеността през май, организираха срещата на випуска – десет години от завършването на Английската гимназия. Евгений беше един от главните организатори. Бяха поканени всички в най-скъпия и стилен ресторант в града. Дойдоха много съученици от техния клас. Когато Ваня пристигна, той отиде да я поздрави. Тя присвиваше престорено тънко гласа си като едно време, само че някак не и́ отиваше вече. Беше облечена в пъстър костюм, готова конфекция. Всъщност и́ стоеше добре, тя си беше все така слабичка и стройна, но някак прическата и́ беше прекалено лакирана или кой знае какво, но не можа да усети тръпката. През цялата вечер Ваня кокетничеше със съучениците като едно време, но вече не и́ обръщаха същото внимание. Хвалеше се с високия пост на съпруга си в столичния градски съд. Той знаеше, че не е истина. Тя била заместник директорка на най-голямата гимназия и я канели за директор на Испанската, но се колебаела дали да приеме. В момента щяла да издава стихосбирка. Всичко, което говореше, беше измислица. Не го учудваше, но се шокира като установи, че съучениците му посрещаха думите и́ със снизходителни усмивки. Те също не и́ вярваха!

Един синеок и висок негов съученик, плейбой от най-харесваните, оплешивял и наедрял му се оплака, че не го оставяла на мира.

– Ега ти гербовата марка! Навремето я чуках на един купон и сега все мене хваща за канарче да и́ слушам глупостите! Не се вижда каква овехтяла даскалица е станала!

– Чакай, чакай тя не беше ли влюбена в Борис, дето стана филмов режисьор? – Евгений се опитваше да изглежда равнодушен и незаинтересован.

– Да, великият отличник Борис! Оказал се гей, ама кой ти знаеше тогава!

Разговорът тръгна в друга посока и съученикът му съвсем забрави за Ваня, тяхната досадна съученичка.

Евгений си тръгна рано от купона. Извини се, че на другия ден още сутринта трябва да пътува в командировка.

* * *

Не можа да заспи цяла нощ. Стана рано и потегли за столицата с голямата си черна, висока класа кола. Сам. Беше топъл майски ден и се шофираше лесно. Не се отби в апартамента си. Отиде право в Бояна. Детективът му беше дал адреса на Елия. Влезе в добре поддържания двор, където цъфтяха рози и звънна на вратата. Тя му отвори и прехапа устни.

– Вие нямахте ли среща на випуска, снощи?

– А ти не беше ли на гости в Маями?

После я държа в прегръдката си дълго.

Скритият в храстите папарак се разпсува без да го е грижа дали ще го чуят:

– Поне да беше я целунал бе, келеш, сега само гърба ти ли ще дам на вестника!

Но те влязоха и вратата хлопна.