Солена целувка

Солена целувка
Симулантката

Авторът на тази книга дълго време се бори със себе си. Все му се искаше да я напише, а не смееше да започне. Причината за това беше дали онова, което ще постави като основна тема, е добро или не. И все пак в края на краищата взе решението си да напише книгата такава, каквато я беше замислил. Твърде много се колебаеше дали заглавието да бъде “Солената целувка”, но в края на мисленето си не можа да намери по-подходящо име и без да се колебае, след като удари с юмрук по масата, започна да пише с голямо желание. Както започна и първия въпрос, който зададе към себе си, беше: дали читателят ще се сети коя е тази целувка, която ще му излезе солена. И…

Хладината след жаркия летен ден постепенно се настаняваше в много добре уредената стая. На подходящо място бяха поставени мушкатото, което много обичаше. Съвсем близо до него имаше няколко кактусови цветя, имената на които не знаеше, защото според него беше женска работа… И какво ли още нямаше в стаята-оазис, сам не знаеше.

– Мисля, че имам основание да я нарека “Солена целувка”, защото напълно разбрах, както казва Марти Ларни, че “целувката е най-добрият начин да спрете фонтана на женското красноречие”.

Доста време размишлява за същността на казаното от тази личност, но достигна до извода, че онова, което казва за любовта, не се събира изцяло в неговото разбиране. Сам се изненада на смелостта си, че може да опонира на такава личност, след като в мислите му се кръстосаха мислите на други хора. Дълго размишлява дали една целувка може да даде началото на “война” или да пробуди надежда за голяма любов. И тук пак като изпратена отнякъде мисъл се сети, че древните неандерталци са я считали като средство за разпознаване.

– Туй пък какво е? – запита се. – Някои казват, че “целувката се е родила през каменния век, когато кожата представлявала достъпен източник на сол. Древните хора периодично са се облизвали и целували…

Разсъждението му продължи доста, докато в един момент, макар и да не беше много сигурен, не прие, че всичко, написано за любовта и целувката, не е абсолютно точно и не се съгласи с определението, че кой каквото е казал за любовта и целувката, е било вярно. Както и да разсъждаваше, грабна химикала и започна да пише. Не бяха минали и десетина минути, откакто химикалът оставяше след себе си следи, прецени, че не тръгна добре и реши да започне работа в следващия ден. Денят, когато отиваше на плажа.

Както винаги и този път отново бяха двамата с жена си, макар че имаха различие кой кое в тези летни дни обича най-много. Жена му отиваше на мястото, определено като “Адамовия плаж”, където жените се събличаха както майка им ги е раждала. Мъжът й не стоеше много във водата. Много обичаше да се разхожда в околността на местността “Германката”. Там си беше определил място, където отиваше и правеше разнообразни упражнения, което според него прави тялото му красиво, снажно и, макар че е малко по-възрастен от тях, получавал младежки черти. Така направи и на този ден. Остави жена си да лежи на пясъка и да отива където иска, а той тръгна по своята стара пътека.

На плажа се озоваха около десет часа. Плажът вече беше завладян от безброй екскурзианти. Реши да спре с упражненията и разходките си, а да седне да си почине, да изгони умората и да погледа морето от високо, както правеше много често. Ако човек го наблюдаваше, щеше да си помисли, че очите му са непрекъснато отворени и не мигва нито секунда. Най-сетне, след като престоя близо час изправен, реши да поседне.

Съвсем неочаквано се загледа в далечната синева на морето. Нямаше навика да се заглежда в жените, които в тази зона идваха съвсем голи. В този момент обърна внимание на жена в пълен морски екип да плува близо до брега. Беше я виждал и друг път, но никога с мъжа си. Няколко добри плувци, вероятно обладани от други и по-точно от сексуални мисли, се въртяха около нея, но тя не им обръщаше внимание. Те плуваха упорито с надеждата да я догонят, но тя сякаш беше не човек, а двукрака морска риба, която увличаше мъжете до такава степен, че ги изморяваше и я оставяха сама. Това ставаше всеки ден.

Веднъж Генади, така се казваше любимецът на упражненията край морето, застана в самия край на неголямата скала “Германката” и отново видя жената, която плуваше все на едно и също място. Той не й обръщаше никакво внимание, защото не го съблазняваше. Жени в този вид имаше колкото искаш, но Генади се загледа в нея. Обърна внимание на хубавото й тяло, доброто й и майсторско плуване като плувец от класа. Въпреки известното безразличие, което проявяваше към нея, изведнъж, сам не разбра откъде и защо, му се прояви желанието да отиде до нея и да се състезават като плувци. Наред с това се появи и друго желание, макар да го изгони бързо от мислите си. Жена му беше много хубава, десетина години по-млада от него, а детето им беше така хубаво и добро, и не искаше да разваля семейството си. За да прогони сексуалните си мисли, той спря да наблюдава “делфина” – така наричаше непознатата жена, и на момента отново седна на малкото възвишение, най-близо до морето.

– А? Какво става с тази жена? – запита се и продължаваше да гледа натам, където “делфинът” като че ли се давеше.

Поразтърка очи, за да се убеди, че наистина я вижда и не се излъга. Той едва виждаше ръцете й. От време на време се показваше главата й и в този шепот на вълните до него достигна вик за помощ.

– Дави се! – рече изведнъж Генади и като видя още веднъж позата на удавника, без да губи време, скочи от скалата от височина близо четири-пет метра. – Дали ще успея да я спася? – питаше се Генади, убеден, че непознатата жена се дави.

Още не достигнал морето махаше с ръце, като че ли плува към нея. Спасителят плуваше към удавника, макар и уморен, и с известни болки от скока, но не спираше. Решението му с цената на всичко да помогне на удавника го съпровождаше непрекъснато. Болката в стомаха, която се появи още при скока, като че ли се потули някъде. Нищо друго не го занимаваше. Не отклоняваше мислите си за спасението на жената, която се дави. Няколко вълни го удариха в лицето, но поглъщаше водата и… Беше вече до давещата се, която отиваше към дъното. Хвана я за ръцете, напрегна се и я сложи на раменете си. Не срещна особени трудности. Стори му се дори, че тя на моменти плуваше с него. В този момент, колкото и да мислеше за удавницата, видя хубавото й тяло, бюста с две големи полукафяви ябълки и в крайна сметка видя сините й очи, които го гледаха като златни отломки на стара реликва. Стори му се, че тя умира. Сърцето му удряше като на подплашен от вълк човек. В стремежа си да разбере дали диша докосна устните й. Направи това, но след минута го повтори.

Сложи тялото на пясъка, после я взе в ръцете си през кръста, както се прави на удавник, за да изхвърли водата, и срещна погледа й. Добре е – рече си спасителят и продължи да й прави движения като на удавник. Прецени, че се чувства по-добре и я сложи на пясъка по гръб.

– Как сте, госпожо? – запита я спасителят и я погали по лицето с лек слънчев загар.

– Амииии… Дишам – отвърна тя, но така свободно и без капка уплаха.

В този момент Генади не сваляше очи от нея. Разбра, че е спасил не удавник, а жена, жадна за онова, което й липсваше. Удавничката поиска Генади да масажира гърба й, защото е чувствала, че мускулите й треперят. По време на изпълнението на нейното желание спасителят я масажираше навсякъде, допрян до хубавите й крака. Направи му впечатление лекото й дихание, като на човек, който изпитва удоволствие. В един момент Генади забрави за спасението. У него се появи желание за секс. Не издържаше на всичко, което виждаше по нея.

– Какво работите?

– Треньорка в големия градски басейн.

Спасителят веднага направи извода, че тя не се е давила, а просто е искала да го предизвика. В това той особено бързо се ориентира. В момента масажираше бедрата й над коленете. После плъзна ръцете си по посока към гърдите и я хвана през кръста. Разбра, че на такава жена трябва да се отмъсти за онова, което изживя, и… С целувката си тя го прелъсти силно и му рече:

– Решихте се най-сетне. Дълго време ви наблюдавам. Харесах едрото ти снажно тяло. Приличаш на моя мъж, но ние нямаме деца. Не исках да го напусна, защото е много добър, мил, кротък. Грижи се за мен като малко момиче. Правим секс, но дете все не идва. Дълго време търсех красивия и способен мъж. Оказа се ти. Плувала съм много близо до теб. Няма да забравя случая, когато се срещнахме на дъното миналия петък…

Генади отново я сложи в обятията си, гмурнаха се във водата и там, сред гальовните морски вълни, на около тридесет метра от брега, където скалите бяха като закрилници, за втори път се пренесоха в онова изживяване, което симулантката изживяваше с мъжа си… Повторението й даде кураж, че може да е забременяла. В края на секса, тя се отдели от Генади и заплува към вътрешността. На около двадесет метра от него вдигна ръка за довиждане и заплува бързо, сякаш беше на състезание.

– Все едно нищо не е било – обърна се към Генади. – Не ти знам името, не ти казах моето. Казах ти моята цел. Бъде щастлив – рече и изчезна във водите.

Накъде потегли, къде ще се покаже, спасителят нито можеше да предположи, нито понечи да я настигне. В замяна на всичко това той усети, че в главата му, в сърцето му се заражда любов.

– Симулантка си ти! – рече колкото сили имаше, но тя едва ли го чу, защото още не беше се появила откакто се разделиха…

На следващия ден и още колко след случилото се Генади все бродеше по възвишението на “Германката” с цел да я види, ако все пак дойде, да се запознаят. Много пъти припозна не една и две жени, а много, но щом успееше да се добере до някоя, се връщаше, отказваше се. Неговата безименка, непозната и симулантка не се появи. Дни наред заставаше на входа на плажа и то от ранни зори, но…

Доста време Генади живееше с това, което беше преживял в оня ден и все мечтаеше и все очакваше, че нещо ще се случи и ще се видят. Дойда и времето, когато я забрави. Синът му Симо порасна и дойде време за женитба. Не веднъж и два пъти майка и татко му напомняха за това, докато един ден синът им каза, че иска да се жени. Имал си момиче, много я обичал…

– Ами все пак запознай и нас с твоето решение и с нейните родители – предложи баща му.

Подкрепи го и майка му.

– Има ли име избраницата ти?

– Поля се казва. Живее в западния квартал.

– Ами какъв е проблема да се съберем и се видим кой кой е – с радост и вълнение каза бащата.

Близо седмица у дома на Симо се говореше само за това. Кога да се срещнат, в кой дом и какво ли още не. В края на краищата определиха сбирката да е в дома на Симо.

Беше неделен ден. В дома на Симо кипеше подготовка. Той знаеше кой ще дойде. Вълнението на всички беше голямо. Привечер, когато здрачът вече разперваше криле, на вратата у Симо се почука. Всички скочиха на крака. Идваха сватовете. На вратата застана Генади.

– А? Само това ли са сватовете? – рече Генади.

Позна своята симулантка и съпруга й. Генади подаде ръка за добре дошли, опита се да бъде весел, но споменът му за оная среща в морето протече като филм.

– Та… Добре дошли – рече жена му и ги посрещна с широка усмивка.

Генади вече мислеше за станалото. Всъщност излиза, че брат и сестра се венчават. Симулантката пребледня, не намери сили в себе си и се прегърна със сватята.

Когато авторът достигна дотук, реши да не бърза да пише книгата, но веднага в главата му беше всичко онова, което се беше случило.

– Брат и сестра. Че как е възможно да се женят? Законът не позволява това – рече си, но леко се усмихна и рече на себе си. – До края на книгата има събития – рече като се усмихна и остави писалката.