Стоянка Грудова: Рибата ме описва точно

След дългогодишно въздържане да публикува своя поезия за възрастни, в края 2012 година Стоянка Грудова ни възнагради за търпеливото чакане със стихосбирката “Аз рибата”, която бе отличена с престижната годишна литературна награда за поезия на Община Бургас – плакет “Христо Фотев”. Стоянка Грудова настройва фино инструментите – наблюдава отблизо и отдалеч, без да се загуби, с деликатна опитност достига сърцевини, а нейните “несбъднати светци” са образи на надеждата par excellence.

Разбира се, рибата! Тя познава дълбочините, в които плува поезията на Стоянка Грудова. Катерина Стойкова-Клемър, редактор на “Аз рибата”, я определя като “книга смирена, разбрала колко огромно е знанието и колко много имаме да научим, и колко много работа ни е останала да свършим върху себе си”.

Бих добавила – от вода и вяра е майсторена. И тези вяра и дълбочина могат да бъдат усетени в думите на Стоянка Грудова в интервюто на Елка Василева.

---------------

Стоянка Грудова: Рибата ме описва точно!
Едно интервю на Елка Василева със Стоянка Грудова

– Как би се описала Стоянка Грудова сама?

– Самопознавам се чрез безпощаден самоанализ, уча се на универсална любов и мисленето ми е основно агрегатно състояние. Не понасям рутината, ограниченията и предразсъдъците. Децата са в центъра на моя живот.

– Как се откри като поет?

– Откриха ме приятелите, редакторите, читателите. Ако трябваше сама да се откривам, можеше и да не ми се случи. Самооценката ми се развива бавно.

– Кое те кара да посягаш към листа? Кога твориш?

– Пиша, когато ме прихване – като нестинарите. Губя усещане за външния свят, пренасям се в други времена и пространства. Един през друг в главата ми просветват образи, звучат думи, валят значения..., докато се наредят в завършен смисъл. Това може да ме споходи по всяко време на денонощието, дори насън. Трябва нещо да ме провокира: някакъв проблем на човешкото съществуване, неяснота във връзките и взаимоотношенията между нещата или някаква скрита закономерност в живота.

– Кои са първите ти учители по поезия?

Първият беше един странен и ексцентричен учител по руски език в Бургас – Петър Петров – талантлив поет, тънък познавач на руската класическа литература и вдъхновен преводач на съвременна руска (тогава съветска) поезия. Бяхме в неговия литературен кръжок “Владимир Маяковски” с Паруш Парушев, Деньо Денев и още неколцина ученици и студенти, които пишеха и рецитираха поезия. Още тогава ми се струваше, че е малко луд, но пък – много красиво луд! С всички съвременни поети беше ял, пил и пребил. Разказваше ни от първо лице за техните известни и неизвестни любови, за творческите им лутания и трагичните им запои. Непрекъснато ни вкарваше в своя романтичен театър, от който се връщах вкъщи и аз не съвсем на себе си. С червен химикал драскаше по стиховете ми и ако не харесваше нещо, го късаше със замах и го хвърляше над главата ми. От него научих, че трябва непрестанно да се уча – от всички добри поети! – на точен и образен език, на широта на мисленето и висота на чувствата. Тотално ни е лъгал за много неща, но относно творчеството, от него съм чула истини, които ми служат и до днес.

Нататък вече сама си търсех учители. Не мога да ги изброя, защото се уча и досега. Школувала съм в българския и руския класически стих, вниквала съм в архитектониката на свободния западен стих, влияла съм се от хуманизма на поетите между двете световни войни, увличали са ме кратките източни форми, сега съм привлечена от духовната метафоричност на полската поезия и накрая да кажа, че всеки ден откривам по някой млад български поет, от когото мога все още много, много да се уча...

– Какво те зарежда, за да твориш?

– Събития, разговори, впечатления, идеи от прочетеното, радостта, че животът не спира да се обновява...

– Повече като че ли творчеството ти е насочено към децата... Има ли някаква конкретна причина за това?

– Детето в мен е по-добрата ми половина. Детската ми почуда от света е основен цвят в емоциите ми. Но повече съм писала стихове за възрастни. Само когато изживявах период на обърканост и нямах идея как да се справя с възрастния си живот, минах на резервен ход – назад и навътре в детството. Там беше вечността и доброто беше достъпно – на една усмивка разстояние. Разбира се, и конкретна причина имаше – раждането на новите малки човечета във фамилията! Беше изключително зареждащо.

– Много време мина между втората и третата ти поетични книга за пораснали. Какво наложи това своеобразно “мълчание”?

– Преминах през катарзис. Промених погледа си към света и към самата себе си. Пресях ценностите, заради които си заслужава да се живее. Повярвах в Бог и открих неизчерпаем източник на любов и душевна сила. Докато траеше всичко това, написаното не ме удовлетворяваше. Трябваха ми нови форми, нов език, нови внушения. Сякаш съм се събудила от кома. Уж съм същата, но не съвсем...

– А защо “Аз рибата”?

– Това заглавие дали не беше сто и първото... Най-накрая го изведох от едно от последните написани стихотворения. Допадна веднага и на мен, и на редактора ми Катерина Стойкова, както и на други колеги, с които го споделих. Рибата е преди всичко символ на Христовата вяра и на християнската любов и саможертва. Тя е мълчаливо живеене в дълбочина. Но в анекдотичен смисъл рибата може да означава наивност, че дори и глупост. И понеже се усещам именно такава амалгама от значения, реших, че рибата ме описва точно...

– Имаш ли усещането, че в днешно време хората нямат потребност от поезия? Или по-скоро е обратното?

– По-скоро е обратното. Животът е цикличен и привидно някои от неговите форми умират през определено време. Сега ни се струва, че потребността от поезия едва ли не умира. Но не е така. У хората винаги съществува една константна жажда за красота и словесна истинност. И тази жажда търси да се изрази. Поезия се чете и се пише днес повече от всякога. Младите знаят повече тайни за творческото писане, отколкото знаехме ние на тяхната възраст. Поезията е най-достъпният жанр. Днес всеки, на когото му се пише, може да го прави – без непременна нужда от редактор, без чакане по опашки в издателства, без ничие благоволение или разрешение. Колкото до четенето, наблюдавам в интернет бум на поетичен фолклор. Харесани творби без посочен автор се носят от стена на стена във фейсбук и хората се поздравяват, обясняват се в любов, правят прокламации, призовават за социална справедливост и национално достойнство, късат тънките струни в душата на милосърдните благотворители, препоръчват стихчета и песнички за дечицата си... О, пише се и се чете – и още как!

– Кое ти дава основание за оптимизъм?

– Осъзнаването на промяната като атрибут на битието. Раждането на децата. Идеализмът на младите. Вярата!

– Темите ти... Хората имат очи, но много често гледат, а не виждат... Кое е най-важното – да видиш, или да покажеш?

– Най-важното е първо да видиш. И ако имаш дарба, после да го покажеш. Макар че вижда този, който е склонен да търси. Нетърсещият само се гъделичка с дарбата си.

Темите ми се въртят общо взето около природата на човека и целта на живота. Тежки теми, а времето вече ме притиска. Тече обратното броене.

– Какво те радва и какво те гневи?

– Радва ме всичко младо, добро и красиво. Гневи ме лъжата и несправедливото обвинение.

– Мислиш ли, че изкуството може да промени света наистина?

– Ако само е забавляващо – не. Може единствено да облекчи товара от неговото понасяне. Но ако е заредено с творчески идеи, изкуството може да индуцира в хората мощна обновителна сила.

– С какво трябва да се сбогуваме?

– Като хора? Налага се да се сбогуваме с убеждението, че с всяко знание стъпваме все по-здраво на земята. Напротив. Колкото повече знаем, толкова повече се отделяме от твърдите устои. Зад нас, пред нас, около нас е океан от информация, в която трябва да се научим да плуваме без страх, че може да се удавим.

Също ще се наложи да се сбогуваме с представата, че сме отделни и анонимни. Но това – по-късно.

– Какво от живота си би променила, ако имаше възможност?

– Бих се върнала в младото си време, за да науча няколко езика. Бих се занимавала успоредно с музика, рисуване и режисура. Бих пътувала по света.

– От какво не би се отказала за нищо на света?

– От децата си! На нищо друго не държа до тази висока степен.

– Най-голямата ти болка?

– Че не съм била истински синовна.

– Най-голямата ти радост?

– Да ми са здрави и добри децата!

– Най-голямото ти желание?

– Да си отида без болка.

– Следващата книга?

– Може би за деца – с весели стихотворения и гатанки. Може би за възрастни – пак с поезия или с нещо утилитарно.

– Как виждаш литературен Бургас утре?

– Млад. С умножени таланти. Със столично самочувствие.

---------------

Публ. в “Но поезия”.

---------------