В оная нощ

В оная нощ

И на днешния ден Дафинка направи така, че да отиде при мъжа си Васил – най-работливия, най-способния и добър в селото овчар, когото обичаше твърде много. Най-голямата им семейна връзка беше единственото им дете, Богданчо. По мнението на свекървата всичко в семейството им върви добре, дори виждаше бъдещето красиво с още едно дете и нова къща.

Всичко това много я радваше и все повече и повече и по-добре вършеше работата си като домакиня. Онова, което жена не харесваше и не го приемаше за нормално, беше, че заради стадото си Васил рядко се връщаше у дома, особено при агнилната кампания. И през цялото лято, когато овцете ходеха на паша денонощно. Ставаше така, че не той се връщаше у дома, а Дафинка ходеше при него на седмицата веднъж, да му занесе храна за цяла седмица. Наред с това му носеше и дрехи за преобличане, да си поговорят без някой да ги смущава. Неведнъж, когато тръгваше към кошарата, все си мислеше, че този път може би Васил да поиска не само нея като човек, а и… Но много често както си отиваше, така и се връщаше. Васил, вживял се в това, което върши и на ум не му идваше за нещо друго, освен да говори как върви стадото, какви трудности среща, какво мисли за овцете си в бъдеще. Не че Дафинка не се интересуваше от неговите проблеми, как върши работата си, но младата жена неведнъж си спомня и за другото, онова, което тя получаваше на седмицата най-много един път. Не бяха малко и ония посещения, които започваха и завършваха с кавга, в спорове, но не за друго, а за овцете. За нещо различно от онова, което срещаше при посещението, този път реши да направи всичко, но да се почувства като млада жена и че мъжът й обръща внимание.

Реши го в себе си и започна да изпълнява това, което да го предизвика за онова, което тя желаеше много. Просто искаше да го предизвика с топли думи, за сладки целувки, за… пренасяне в другото царство, с което някои жени не отминаваха деня. Разбира се тя никога не показваше някакво съжаление или да вземе да кори Васил, че не й обръща внимание, но този път… “Ще го накарам” – рече си тя, малко преди да му се усмихне и да му подаде ръка за добре дошла.

На път за кошарата този път не тръгна по черния път, а направо през нивите, по най-късия път. Мечтаеше си за онова, което желаеше и от време на време като че ли разговаряше с мъжа си за детето, което имаха намерение да имат. Неочаквано до такава степен се беше вживяла, че мислеше какво име ще носи втората рожба.

– А, а… момиче ли е, ще бъде на свекървата – рече си тя, но само мърдането на устните човек можеше да допусне, че тя го е решила с някого. – Момче ли е, вече ще е на моя баща – с малко чувство на гордост рече и се усмихна, като си представи колко много ще се радва баща й.

И така унесена в мисли за какво ли не, но само хубави неща, неусетно беше почти в кошарата, когато Васил я видя и още не оставил нещата, които носеше, й рече:

– Давай по-бързо и завърни овцете, защото изтървем ли ги, целият следобед не бихме могли да ги съберем – повтори задачата й, а той хукна към близкия дол, в който течеше малка рекичка, за да не ги изтърве да прескочат реката. – Хайде де, хайде! Пораздвижи тези крака и усили бягането си, за да не изтървем овцете.

От всичко това дотук Дафинка разбра, че отново вятър ще завее мечтата й. Казваше си, че това за нея е мечта и точно затова я болеше ,като виждаше неговото безразличие. Най-после стадото беше прибрано и Дафинка все гледаше към него, та дано срещне погледа му, но всичко отиваше напразно. Когато седнаха един до друг, тя започна да изпълнява това, което беше замислила.

– Нещо ми ухапа крака – като погледна Васил и повдигна полата на крака си почти до коленете.

Мъжът й не обърна ни най-малко внимание на белия й, нормално понадебелял крак. Доближи се до него, като продължаваше да посочва къде я е ухапало “нещо”, но в този момент мъжът й се излегна на гръб и притвори очи. Дафинка се опита да го прегърне, но той строго й рече:

– Ха! Ама ти как я мисли тази работа бе? Какви са тия прегръщания? Засрами се. Покрай кошарата, хе там, по оня път, гдето идва от Дерекьово, минават хора. Ако някой ни види… За тази работа ще мислиш, като си дойда у дома. А сега, вече се видяхме, грабвай си нещата и тръгвай, защото скоро ще притъмнее. Може куче да те срещне, мъж да те изплаши… Хайде. Вземай багажа и тръгвай. Аз малко ще си полегна, докато овцете си починат, защото нощно време ги водя на паша. Много поздрави на мама и на Босилко. Той слуша ли те?

– Слуша бе, слуша детето. Все за тебе говори, все пита кога ще си дойдеш, а ти…

– Тръгваш ли?

Дафинка стана от мястото си, поизпъна сукмана, оправи косата си, после като гледаше мъжа си оправяше гърдите си, да го предизвика, но когато погледна към него, той беше обърнал лицето си на другата страна.

– Ще мина направо през нивите – добави тя, въздъхна няколко пъти и с наведена глава потегли към селото.

Стройната й снага се носеше из избуялите ниви, а косата й, дълга като овча къделя, дълга до петите й, се разпиляваше ту на едната, ту на другата страна. Пазвата й беше тясна да побере женската й гръд. Очите й, свряни в малката падина, за да не ги духа вятърът, овлажняха, като си спомни с какви надежди дойде чак в Дерекьойското ханче, стана й неприятно…

Когато реши да пресече узрялата пшеничена нива се досети, че ще трябва да ходи на воденица с брата на Васил, да мелят брашно. Мисълта за него стана причина да се завърти някаква мисъл, от която изтръпна, пък и страхът идваше не толкова от нейната мисъл, а и самият брат си беше малко от… тия, гдето задяват жените на приятелите си. Много добре си спомни, че нейният девер я поглеждаше винаги с усмивка, винаги намираше причина, за да я хване я за ръка, я да я потупа по кръста и я гледаше винаги малко особено. По погледа му четеше неговите намерения, които истинските мъже не биха посегнали на близките си хора, но той… Стана й неприятно като се сети, че ще пътуват нощно време. Никога не вземаше жена си, а все Дафинка.

На вратата я посрещна майка й.

– Снахо, трябва да се подготвиш, защото ще ходиш на воденица с батко си. Знаеш, че жена му…

Дафинка много добре чу думите на свекървата и разбра, че връщане няма да има. И все пак се опита да каже, че не е права, но свекървата допълни, че отива с него, за да му помогне…

Денят за воденицата не се забави. Гроздан товареше чувалите, но погледът му беше все към Дафинка. Минаваше покрай нея, току я погали, веднъж даже я целуна.

– На батко детето – рече й той.

Дафинка прие това като шеговито подхвърляне, макар да беше готова да реагира, но и този път преглътна обидата му.

– Само гдето си до мене е достатъчно – казваше й винаги, когато тя се опитваше да вземе дори малък чувал. – Остави ти казвам! – като огледа дали майка му не е в двора, добави. – Знай, невесто, ще те нося като крехко агънце…

– Батко, внимавай, защото туй, което правиш, е… твърде много – рече му Дафинка. – Ако те види мъжът ми?

– Кой бе? Батко ли? Дребна риба е той – с усмивка рече Гроздан и й намигна с едното око. Миг след това току я прегърна и целуна.

– Не! Ще те кажа на майка. Как ще правиш така с мене бе?

Свекървата чу някакъв висок говор и излезе на малката тераса.

– За какво викаш, Дафинке?

Снахата не й отговори, а заплака. На въпроса на свекървата, какво й има, тя й отговори, че нещо й било влязло в очите. От направеното дотук дойде до извода, че Гроздан, който искаше да се ожени за нея, но тя предпочете брат му, ще направи нещо. Не смееше да сподели това с някого.

Когато всичко беше натоварено в каруцата, свекървата излезе да ги изпрати. Колкото и да не й се вярваше, че Гроздан няма да направи нещо непозволено, съмнението й остана. Здрачът падаше упорито, когато конете потеглиха. Тъмнината все повече и повече покриваше ниви и поля, гори и безброй храсти. Тъкмо когато влязоха в гората, Гроздан спря каруцата. Подвоуми се какво да каже, но загрижено каза, че има някаква повреда в колата. Помоли снахата да дойде при него и да му помогне да отстрани повредата. Още не беше й поставил въпроса за какво става дума, Гроздан я пое от каруцата и веднага реши да я повали. Дафинка правеше усилия да се освободи от него, даже се опита да вика за помощ, но той така здраво я беше хванал, че на мига я събори на земята и най-вулгарно свърши онова, което искаше. Дафинка се разплака, а той най-нахално, с иронична усмивка, й говореше, че е много добра като жена, че умее да прави това-онова както трябва. Дафинка направи опит да избяга, да се върне назад, но страхът от неизвестното и тъмнината я плашеше. Продължиха пътя си към воденицата.

Една вечер, когато Васил си беше у дома, неочаквано за всички Гроздан пристигна. Без да видят другите, тя го предупреди да се върне, но той не изпълни желанието й. Личеше, че беше пийнал. Опита се още веднъж да го върне, но той не я чуваше. Заплаши го, че ще вика, а той й рече:

– Когато трябваше да викаш, мълчеше, нали? Аааа, хубавица с хубавица – рече и посегна да я целуне, но се подхлъзна на стълбата и падна. Дафинка използва падането да избяга, но не успя.

– Водя ви друг гостенин – каза Дафинка, за да успокои обстановката и съмненията.

– Гостенин? – запита Васил.

– Брат ти. Брат ти идва – отвърна на мъжа си.

Още не седнал на масата каза, че мезето не било хубаво и е много малко. Пожела дори да отиде у тях да вземе нещо, но Васил не му позволи. Беше започнало да вали. В този момент Гроздан вдигна чашката за наздраве.

– Наздраве, братко, от здраве да не се отървеш и все овцете да пасеш! Да ти е жива и здрава жената! Ама жена имаш! Всякакви работи върши и то… както трябва.

При тези думи на Гроздан Дафинка се изплаши. Стори й се, че ще падне на земята. Прилоша й. Васил не забеляза това, но усети, че брат му иска да каже нещо. За да го принуди да говори, наля му вино. Наля го и го подкани да пие. В думите му забеляза много неща. Приказките на Гроздан все повече и повече доказваха онова, в което брат му се съмняваше. Няколко пъти свива до болка юмрука си, готов да го стовари върху брат си, но не посмя. Разсъждаваше, че той е направил нещо. Майка им слушаше всичко и беше забравила Дафинка. Приказката й беше за двамата й сина, които според нея щеше да се сбият. Всичко в главата й беше объркано и не можеше да определи защо Васил е толкова свиреп. Снахата не поглеждаше свекървата и не вземаше участие в разговора. Бурята се засилваше не само навън, а и в самата стая.

– Оставил си овцете и си се върнал да проверяваш булчето си. Где ти е акъла да я хванеш бе. Жената е повече от лисица – рече Гроздан и се вгледа в Дафинка.

Отново й намигна, макар че тя не го поглеждаше. Васил видя и това.

– А на тебе – обърна се към брат си – кой ти дава право да говориш за чуждите жени? – ядосано му отвърна Васил.

В отговор на това той изпрати жена си да го изпрати у тях. Тя прие веднага да изпълни неговото желание, защото имаше намерение да го ликвидира на изход от външната врата. На стълбите Гроздан отново се опита да прегърне Дафинка.

– Утре сутринта… щом мъжът ти замине за овцете… Ти знаеш къде ще те чакам. Само да си забравила – предупреди я и отново направи опит за целувка, но не успя. Удари я с ръка по задника.

Побиха я тръпки. Боже мой, защо Васко изпрати мен? Защо не дойде да ме спаси от… и се обърна назад. Имаше намерение да извика мъжа си, но видя, че той е до нея. Отново по тялото й полазиха тръпки и като го прегърна, на която прегръдка Васил не отговори, а се върна обратно.

Когато Гроздан затвори вратата, тогава започнаха събитията. Свекървата веднага се опита да предприеме нещо, но синът й я предупреди да ги остави. Майката го послуша, но наостри слуха си да чуе какво става по стълбите.

– Никога няма да й простя – рече Васил. – Няма да й простя за нищо на света.

Вън бурята се усилваше все повече и повече. Баба Стефка не чуваше нищо, освен разговора между снахата и синът й. Когато най-сетне Дафинка се върна, баба Стефка седна в тяхната стая, зари лицето си и зарида. Очакваше да започне най-страшното. Сълзите й не капеха, а се стичаха една след друга като дъждовните капки на прозореца. Така плачеше и Дафинка. Нямаше право да иска извинение от когото и да било. пък и защо ще искам прошка? Студени тръпки обливаха тялото й, обливаше я пот. Нещо влезе в главата й. Стана, леко отвори вратата и застана в коридора да чуе разговора между свекървата и Васко.

– Никаква прошка, мамо – чу думите на Васил.

В същото време се чу гласът на Богданчо, който спеше в другата стая.

– Милото ми дете. Ще отида да го видя за последен път.

Беше решила да се трови. Отвори стаята му. Детето кротко спеше. Наведе се над него, за да го целуне, но сълзите заляха лицето му. Богданчо се поразмърда, протегна ръчичка, за да я прегърна.

– Не съм виновна, детето ми. Това казвам само на тебе, защото знам, че ти ще ме разбереш. Спи, спи, детето ми. След малко и аз ще заспя завинаги. Гледай да не грешиш, а сгрешиш ли, веднага сподели грешката си. Прости ми, детето ми… Впрочем, защо чакам? Време нямам. Сбогом, Богданчо, детето ми, което толкова много обичам – рече Дафинка и отиде в хамбара.

Бързо намери онова, което търсеше.

От стаята, в която бяха Васил и майка му, долетя шум от счупване на изтървано шише. Васил скочи веднага.

– Дай свещ, мамо. В хамбара има човек – добави и видя Дафинка. – Какво търсиш тук?

Тя не можа да отговори нищо. Васил видя шишенцето от кезап. Идваше му с един замах да я събори, да я хвърли през прозореца.

– Пи ли от това чудо? Казвай или… Кажи истината! – още по-строго я запита Васил.

– По-кротко, Василе. По-кротко, нали виждаш колко е разтревожена.

– Ти, майко, си иди в стаята. Всичко останало остави на мен…

Какво ли е направил Васил след това, трудно беше да се разбере. Майка му предполагаше, че ще я убие, но не можа да познае. Той я изнесе на дръвника в най-силния дъжд.

Нощта преваляше. Дафина лежеше на дръвника, Васил държеше брадвата в ръцете си и… Изглежда и неговото съзнание се помрачи и й нареди да пее, докато е още жива.

– Не мога…

– Пей! Пей песента, която пееше по жътва и плачеше…

Дафинка видя вдигнатата над нея брадва и викна:

– Засяла съм нива със просо,
но бик се просто научи,
просото ни често пасеше.
Кажи ми, мамо, кажи ми,
нивата ли да си ожъна
или бика да убия…

Остави Дафинка сама и отиде към мястото, където щеше да дойде брат му. Дали е дошъл, никой не знаеше. Само Бог видя всичко и…