В сянката на злото

В сянката на злото
Божествения

Откакто свят светува доброто и злото вървят заедно – ръка за ръка – също като близнаци. Но няма човек, който да не знае, че тези два елемента от живота на хората са винаги в борба за надмощие. Независимо от това бай Николай, живущ в градския квартал “Райско село”, го наричат “Божествения”, заради неговата доброта и саможертва в името на другите. Той е човек, който уважава другите. при това човек, който уважава всеки – от най-малкия до най-големия. Имаше особено отношение към децата. Видеше ли малко човече винаги ще го спре, ще го заговори. В замяна на това и децата го обичаха като баща, като дядо. Все намираха какво да го питат и разговаряха с него часове.

Сам знаеше, че е доста възрастен, но след пенсионирането си реши да направи пътешествие из страната, като отиде на гости на бивши другари от казармата, от студентските години и всички останали, които знае и познава. В деня, в който трябваше да замине, почти всички, които живееха във входа, където живееше и той, пък и други познати, дойдоха да го изпратят, сякаш отиваше войник. Изненада се наистина, но спря пред входа, поизгледа всичките и като се усмихна им рече:

– Какво правите бе, хора? Изпращате ме като че ли няма да се върна. Що за хора сте се събрали? Бай Стою от съседния блок щом е дошъл, работата е ясна. Ясна е дотолкова, че ще ви липсвам – завърши Божествения.

– Какво правим, какво не правим, важното е да се върнеш жив и здрав и много-много да не се бавиш тук и там, а да се върнеш по-бързо – рече му съседката Калина, – та да помагаш, когато правим туршията, слагаме зелето…

– Ще изпълня желанието ти, съседке, ама чак толкова няма да бързам. Приятелите ми са много, пък и тези исторически места отнемат много време…

– Николай – съвсем неочаквано се обади баба Каля. – И всичко да запомниш, че като се върнеш да има какво да ни разказваш – поръча му и му пожела приятен път.

Купето на влака, в което нашият пътник се настани, беше препълнено. Никого не познаваше, но веднага разбра, че стари и млади спорят за ревността. Божествения седна на мястото и послуша, без да взема отношение, но още веднъж, за кой ли път потвърди мнението си, че злото е винаги до нас.

– Ревността, драги ми Калчо – обади се седящия до вратата пътник, – не е нищо друго, освен прекалено чувство, че твоята любима и жена е твоя собственост, че никой не може да я погледне, да й се усмихне. Това е чувство, което те кара да мислиш, че притежаваш предмет, пари или нещо друго. И че те са само твои и никому другиго.

Спорът между съпътниците достигна своя апогей, разгара си. Божествения продължаваше да се ослушва. Искаше му се да чуе добре тяхното разбиране за ревността и да намери удобен момент кога да вземе отношение. Разбира се той не проявяваше претенции, че това, което ще каже, е негово, но беше уверен в ревността, това лудо чувство, както го наричат поетите и писателите, изписали много страници. Искаше да им обърне внимание, че много от написаното за ревността е напито с кръв, от кръвта на млади момичета и момчета. В този момент се сети, че колкото и да говори ревността си остава чувство, което не прощава на никого.

Както се беше унесъл в същността на ревността, влакът навлезе в тунел. Точно в този момент Николай реши да се включи, за да избегне неудобството.

– Когато бях в девети клас имахме няколко момичета, не повече от две-три, които привличаха вниманието на всички момчета. Спомням си, че най-хубавата беше Севда. Надминаваше другите момичета не само по красота, но и по доброта, снага, лице. Тя нямаше друг израз на вътрешната си доброта, освен да се усмихва, да гледа хората с доброта и откровеност. Очите й светеха като шлифован диамант, откъдето излизаха огнени лъчи. Погледнеше ли те, смятай, че си неин пленник, че цялата се превръща в усмивка. Голяма красота – потвърди тази оценка бай Николай. – Голяма красота. За да бъдем забелязани от нея,всеки от нас се докарваше с най-хубавото, което имаше. Става дума за панталон, риза, шапка… Севда хареса най-много Сашо. Беше тихо, скромно момче, малко свенливо, но тя го хареса. Когато не беше при нас, ние всички се питахме какво пък толкова му е харесала, но тя не се отказваше от него.

Със Сашо живеехме в една квартира, а тя идваше у нас и тогава, когато него го нямаше. Лягаше на леглото, караше ме да я разтривам, особено предната гръдна част, раменете, бедрата и… Усещах, че се влюбвам в нея, а не исках да вредя на щастието на приятеля си. Топлите й чувства към мен достигнаха дотам, че тя ме целуваше пред Сашо като добре дошъл. Почувствах се неудобно, но тя приемаше всичко за нормално. От квартирата до тях я изпращах най-често аз, държейки се за ръце, а когато сядахме, тя искаше да седне в скута ми. Не можах да оценя поведението й, но имах чувството, че вече няма да изтърпя. За да покрия, да премахна тези сексуални чувства, аз си мислех, че е леко момиче. В отделни моменти у мен се пораждаше завист и затова се борех с моите лоши помисли. Според мен Сашо ревнуваше нейното отношение към мен, но подтискаше ревността си, не й казваше нищо. С поведението си той доказваше, че у него няма ревност, но излезе, че това не е истина. Когато един ден през зимата трябваше да я изпратя до тях, беше много студено. Когато тръгнахме, момичето ме прегърна и скри главата си в дрехите ми. Приятелят ми пребледня и на влизане блъсна силно вратата.

– Как изтрая да не я…

– Много трудно. Появи ми се такава мисъл, но верен на доброто… В тогавашната зима, както вечерта ме беше прегърнала, сподели, че Сашо ме ревнува. Не вярвах много, но ми каза, че дори искал да направи така, че когато тя я няма в квартирата и той самия да ме взриви. Така че, ревността е голямо зло и трябва човек да се пази от него, защото тя има голяма сила.

На излизане на влака от тунела, всички от купето заръкопляскаха като награда на Божествения. Взеха си довиждане и слязоха от влака. Само Николай остана в купето. Мисли, мисли върху това, което говореше със своите съпътници, но повтори предишната си мисъл, че с ревността винаги върви дявола и ни кара да грешим.

Преживяното във влака развълнува доста силно Божествения. Реши, където и да отиде, ако нещо не му се случи от рода на ревността, да иска някои да му разкажат, къде какво е станало. Това пътешествие прие след като се озова в селото на най-големия си приятел. Дали защото много говореха за ревността и по-точно за дявола, още в първите минути неговият приятел му разказа какво се случило през миналата зима. Потвърди думите на Божествения, своето становище, че с нас върви злото и доброто, но не винаги добре виждаме нещата. В разходката си из България Божествения постепенно дойде до убеждението, че е по-добре да слуша като му разказват и много-много да не взема участие. Така и направи. Когато влезе във влака от гр. Сандански за София и оттам за Бургас, мислено си спомни онова, което беше видял и обещал да разкаже на тези, които го изпращаха. Както седеше до прозореца, загледан в планината и всичко наоколо, успя да разкаже на себе си за случая и по този начин да разкаже на своите любимци.  С тази си мечта, с това пренесение сред своите приятели, влакът стигна в Карнобат. Съобщиха, че има повреда и всички пътници ще трябва да пренощуват в този град. Божествения се затюхка какво да прави, а знае, че всички от входа и околните жилищни блокове, близките и познатите го чакат тази вечер. Тази вечер трябваше да разкаже какво е видял и как се е срещнал с Дявола и Доброто.

Какво да прави, не мисли много. Нарами съвсем леката си раница и забърза към пътя за Бургас. Стигна за около час. Застана на пътя и на всеки автомобил в посока към областния град вдигаше ръка, да го вземат, ако има място в колата, но всичко отиде на вятъра. Беше се отчаял, но като видя “Москвича” и вдигна ръка, той спря до него.

– За Бургас отивам. За къде си ти? – запита шофьора. – Ако…

– За града съм – рече радостен Николай.

– Качвай се, много бързам – добави добрият човек и потегли.

– Да знаеш аз колко много бързам – добави Божествения, а после го помоли да кара по-бавно. Няколко пъти повтори, че ако много бързаш може и последен да стигнеш.

Разговорът течеше съвсем обикновено. Посмяха се за това-онова, и тъкмо в началото на града шофьорът се сети да го пита къде е ходил.

Божествения се усмихна и му каза, че вече е късно да му разказва за онова, което търсеше, а именно, че ние хората сме все в борба с доброто и злото, с Дявола и Доброто.

– Много благодаря. Дължи ти някакви пари, нали?

– Прибери парите, човече. Доброто не се купува. То се прави. Само тогава човек получава добрина от Бога – рече шофьорът, усмихна се и вдигна ръка за довиждане.

Когато най-сетне пътешественикът, търсачът на доброто и злото пристигна до дома си, всички пейки и тревисти места бяха заети с хора, които чакаха техния приятел, Божествения, както го наричаха. Като ги видя колко народ бе събран, той се хвана за главата, а хората станаха прави и започнаха да му ръкопляскат, близките до него се ръкуваха.

– Какво правите бе, хора? – рече им той с широка приятелска усмивка. – Та вие като че ли ме посрещате като се връщам от фронта – добави той и седна на подготвеното за него място.

– Малко закъсня, нека мина от нас – обади се председателят на входа, където живееше Николай. – Казвай сега какво си видял, какво си чул, та някой ден и ние да направим като теб.

– С две думи мога да ви кажа, че да се срещаш с познати и непознати хора, това е прекрасно. Убедих се, че ние хората наистина се намираме под сянката на злото, че то седи до нас, но ние не го познаваме и много често изпадаме в неговото владение. Побеждава ни. Човешката цивилизация се намира вече в ерата на Водолея – ера, в която ще тържествува духовната същност на човека, макар че никой не може да каже дали ще изчезне едното от цялото, за да възтържествува другото. Е, разбирам, че много-много не ви е познато какво означава това, но в течение на разказа смятам, че на всеки всичко ще стане ясно.

– Почвай, почвай, защото както си сладкодумец, ще ни накараш да заспим – обади се пак първият посрещач.

– Прав си – рече пътешественикът. – Понеже нещата са много, тази вечер ще ви прочета заглавията на всичко онова, което съм преживял и съм събрал ей в този бележник, който съм озаглавил “В сянката на злото”. От всичките тези случки ние ще достигнем до извода, че доброто и злото са в едно взаимодействие и в една истинска духовна борба. Слушайте сега заглавията и всяка вечер, като ви разказвам какво съм преживял, сами ще се убедите, че доброто и злото са ръка за ръка и сабя срещу сабя:

– Ревността – ръжда на живота.

– Жажда за мъст.

– Сълзите на Босилка.

– Гръм ме удари.

– Цикламата.

– Бабини деветини.

– Черното мънисто.

– Прости ми, Боже, проклех ги.

– И синовете проклинат.

– Похвалила се Тодора.

– За Коткина Тодора ли става дума бе, Николай? Ние нея си я знаем, така че може този въпрос да го отминем – обади се един от задната редица.

Божествения само се засмя и добави, че не се отнася за нашата Тодора, а за друга жена.

– Прости ми, Боже, грешен съм.

– Случка в хотела.

– Синеоките девадаси.

– Червената маска.

– Злобата – ръжда на духа.

– Не пожелавай.

– Самопроклятие.

– Прокълнатото яйце.

– Не се заричай.

– Любов за двама.

– Заклинанието.

– Хляб на топчета и питки.

– Злото имане.

– Дневникът на Теда.

– Загадката на пръстена.

– Огледалото – тайнствен свят.

– Ето това съм написал в бележника си, но много-много няма да му мисля и ще я дам в издателството, да я издадат, да ви раздам по една от книгите, та когато ги прочетете, да разберете какво е Николай видял. Всичко, което трябваше да ви го кажа, ще е написано в тази книга. Четете го, ама както трябва, а не да се карате с жена си или с децата си. Всичко написано ще ви каже какво е това да живееш под сянката на злото и да се пазиш от него.