Възмездие за греха. Големият залог

Възмездие за греха
Големият залог

От раждането на двамата близнаци Момчил и Петър минаха години. Раснаха и пораснаха. Родителите им се радваха на тяхната красота. Това беше много силно в сърцето на жената на терзията бай Димо от с. Обнова. Бащата имаше чувството, че те ще станат великани. Когато станаха на десетина години започнаха да му помагат, макар че неговият занаят не ги привличаше особено много. В замяна на това бързо започнаха да шият и мъжки, и женски дрехи. Баща им се отнасяше към тях като чорбаджия. Върнеха ли се от училище, научили и не научили уроците си, баща им ги прибираше в шивачницата, а той тръгваше на лов. В същото време бащата упражняваше голям контрол върху онова, което правеха. Изискваше синовете си да работят с цел да ги подготви за свои заместници, но в този стремеж ги тормозеше много и ги накара да не харесат терзийския занаят.

– Не мога повече така. Нашите съученици вече имат приятелки, а ние? Право да ти кажа, Петре, намислил съм нещо, но мисля, че няма да се съгласиш…

– Да избягаме ли искаш? – рече Петър.

– Аз съм готов да направя това. Право да ти кажа, бях се подготвил да избягам сам, но съжалих мама, защото знам колко трудно и тежко ще го преживее. Искам да ти кажа, като ги гледам, слушам разговорите между тях, като че ли всичко е на място, но в отношенията с нас е малко свиреп – каза Момчил.

В края на краищата двамата близнака стиснаха ръце и се подготвиха да избягат. Багажа си поставиха на тайно място, а вечерта обещаха на баща си, че на следващия ден ще изпълнят неговите задачи.

– Ако не свършите работата, бъдете сигурни, че ще получите това, което ви се полага – като махаше с показалеца нареждаше бащата.

Двамата братя изчакаха с вълнение и трепет нощта. Петър даже се разплака, защото беше по-чувствителен, но после се разплака и Момчил. Знаеха, че тази нощ няма да забравят през целия си живот – тежка, пълна с мъка и тъга, обаче към родното село, към майка си и баща си също. Малко след полунощ те поеха своя жизнен път.

Морският бряг ги посрещна дружелюбно. Доста време постояха на брега, за да се уверят, че за първи път виждат морето и около него толкова много хора. На другия ден, хванати за ръка, постъпиха на работа в тухларница. Проявиха се като добри работници и ги поставяха на все по-хубава работа, отговорна и им заплащаха повече. Близнаците бяха винаги заедно. Петър проявяваше много любов към морето и самия град, в който се застояха. Така бързо се запозна с много хора и главно млади момичета.

– Ако аз ви кажа, че се казвам Петър, вие ще кажете ли собственото си име? – съвсем неочаквано за момичето я запита Петър.

– Наричай ме Бойка – рече момичето.

– Ето това е име – възкликна и се усмихна Петър.

Доближи се до нея и подаде ръка. Сразен от хубавите очи той се почувства като пленник на това женско създание, която сякаш е родена в морето. Въпреки че за първи път се виждат, започнаха да играят федербал. Така Петър стана приятел с момичето и нейните приятелки. Всичките момичета харесаха Петър и все пак се питаше с коя да завърже по-здраво приятелство и любовна връзка. Питаше се с коя да тръгне по море – Петя, Бойка или Гергана. В следващия момент сам си рече.

– Аз вече я залюбих – ставаше дума за Бойка.

Една сутрин, когато тичаха край морето като някакви упражнения, именно в тази утрин те се целунаха за първи път, за да се обичат цял живот. Беше му малко неудобно, но сподели с брат си за любовта си и че макар все още толкова бързо, му каза, че ще се ожени за нея. На другата сутрин Момчил изчезна. Петър положи много усилия, за да разбере къде и при кого е отишъл, но всичко беше напразно. Сякаш в земята потъна – говореше на себе си Петър и продължаваше да се вглежда във всеки човек по улицата към морето.

Както по-късно научи Петър, Момчил също си е намерил момиче на име Дочка. не чакал много и бързо се озовал в дома на приятелката си и предложил на родителите й да се оженят. Привечер, когато Момчил напуснал дома на приятелката си, тя казала на родителите си:

– Не мога да ви обясня как стана всичко това, майко. Към себе си ме привлече с хубавите си очи, черна като нощта коса… Обичам го, майко. Моля те поговори с татко и уважете моето желание – рече на майка си и я прегърна. – От тази обич, майко, като че ли страдам, защото го обичам.

– Ти казваш, че обичаш Момчил, но би ли могла да кажеш и да ме убедиш в това? Не забравяй, че за да обичаш, това означава всичко у себе си да превърнеш в любов. Питам те готова ли си да живееш с Момчил, като имам предвид, че го познаваш твърде малко.

– Сигурно ще живеем добре – отвърна Дочка. – Момчил е в ума и сърцето ми – добави момичето.

Минаха няколко месеца откакто Момчил и Дочка се запознаха. Бяха все заедно, дори Момчил спеше у тях. На пръв поглед взаимоотношенията бяха добри. Особено след първия, втория, та и третия месец. Майката, когато съседките я питаха как е живота на младите, тя винаги отговаряше с усмивка, защото пред нея наистина всичко беше добре. Работата е там, че колкото повече наближаваше сватбата, толкова започнаха да се проявяват недостатъчно добрите взаимоотношения между младите. Тези неща Дочка споделяше с майка си – че е видяла много отрицателни неща в Момчил.

– Да не съм те чула, че е лош – предупреди майка й. – Много пъти те питах за какво ли не, ти отговаряше, че мреш от любов. Сега?...

– Най-важното, мамо, е, че се опитва при всички случаи да ме командва като войник от първа рота – така обичаше да се шегува Дочка. – Иска винаги да става само това, което той каже. Не разговаря с мен, че ще направи това или онова.

Единственото, което я караше все пак да не се отказва от него, въпреки близката сватба, беше нейната обич, в която се кълнеше пред майка си и баща си. Тук, когато каза всичко на майка си, тя сподели, че се страхува от него и никога не може да каже и най-малкото различно от неговото мнение.

Времето течеше, както водата от постоянен извор. Така и живота на двамата братя продължаваше и в най-общ смисъл на думата мислеха един за друг. И единият, и другият си спомняха за последните дни, когато напуснаха село Обнова. Лошото, онова което правеше впечатление, беше, че никога не се обаждаха за едно или друго. Не се знаеха, поне за Петър това беше така, къде живее Момчил. Петър не спираше да прави опити, за да го разбере къде е, но все не успяваше. Опита се да намери Момчил дори с полицията, но… и това не помогна.

В един неделен ден рано сутринта телефонът на Петър звънна. Той не чака втори звън, защото този телефон не се е чул с месеци и допусна дали това не е брат му. Само гдето не се затича, като че ли някой ще му вземе телефона.

– Да се обадя аз? – запита Бойка и непрекъснато гледаше изражението на лицето му. – Ще кажа който и да е, че те няма.

– А, не, не мога да лъжа – отвърна й Петър и й каза да не пуска никой да влиза отвън. – Кой е? – като взе слушалката и я сложи на ухото си запита Петър.

– Ще ти кажа кой съм, но когато разговаряш с мен, не споменавай моето има.

– Момчиле, ти ли си бе?

– Казах ти не споменавай името ми, а ти още в самото начало сгреши.

– Радвам се, братко, че те чувам…

– Кой е? – запита жена му и понеже Петър винаги отговаряше на Бойка, и този път й отговори. – Брат ми! – рече й и в този момент брат му почти му изкрещя.

– Шшшът! – чу Петър гласа на брат си от отсрещната страна. – Искам да се срещна с теб по спешност. Много си ми необходим. Вярно е, че не сме се виждали толкова години, но трябва да помогнеш. Това искам да стане още тази вечер – категорично дори думите на брат му прозвучаха като заповед.

– Това е най-лесното, братко. Къде, кога, в колко часа? Кое? А, да, разбрах. Добре, тръгвам веднага.

Щом привърши разговора с брат си, Бойка съвсем кротко и уважително го запита за какво става дума.

– Брат ми иска да се срещне с мен и то още тази вечер – обясни й и я предупреди на никого да не дава отговор къде и защо е там. Бойка живееше с неговите задачи, работа и затова съвсем приятелски му каза да не се тревожи и да внимава за какво го вика.

Голямото кафене на ул. “Ботева” почти беше препълнено. Поколеба се дали да остане в приземния салон или да се качи на втория етаж, но в крайна сметка реши да отиде горе, където едно че беше по-тихо и друго, че има по-малко хора. Само докато да се качи на втория етаж, млада хубава сервитьорка се оказа при него.

– Какво ще обичате?

– Водка “Смирнов”.

– Малка, голяма? – като се усмихна запита сервитьорката.

– Разбира се, че голяма – също с усмивка отвърна Петър. – Донесете ми и един портокалов сок.

Сервитьорката енергично заслиза по стълбите и щом стигна до колежките си на барплота, започна да дава поръчката си. В това време входната врата на заведението се отвори. Сервитьорката се изненада като видя образа на посетителя на втория етаж и…

– Този пък кога излезе?

– Защо? – запита я бармана.

– Ами аз го оставих в сепарето на втория етаж – отвърна му младото момиче. – Кога е излязъл?

– Да не би да си го припознала? – запита отново бармана.

– Как ще го припозная? Поръча си водка и го оставих горе. Кога е слязъл, нямам представа. Дрехите, обувките, лицето, също и ризата са неговите.

Момчил, както правят обикновено новодошлите, отиде при бармана и запита има ли някой горе, защото не можа да види брат си Петър.

– Ами само вие бяхте – като го гледаше изумена отговори сервитьорката.

– Не, не, аз не съм бил там. Сега идвам – каза той и леко се усмихна. – Ясно. Брат ми е дошъл преди мене…

– Боже мой, аз знам, че близнаците си приличат, ама… такова нещо не съм срещала.

– Не се притеснявайте. Тук няма никаква мистерия. Повторете поръчката на брат ми, но безалкохолното да бъде “кола” – добави новодошлия и тръгна нагоре.

Барманът, за да се убеди, че това са двама различни клиенти, тръгна след него, за да се убеди в истината. Сервитьорката носеше поръчката си. Изненада се като вида две едни и същи лица.

– Боже мой, ами кой поръча колата, кой Смирновата ракия?

Момичето се обърка. Момчил разбра това, леко й се усмихна и каза да остави всичко на масата, а те двамата ще се разберат. След кратката “неразбория” сервитьорката спокойно заслиза по стълбите и повече от двадесет минути обясняваше на другите какво е изживяла и разбраха, че това са двама братя близнаци.

– Е, как така братко Момчиле, се сети за мен? Толкова време мълча и изведнъж… Имаш проблем? Кажи какви са те, защото аз нямам такива.

– Имам проблеми с жената. Не ме слуша, не работи както трябва.