Възмездие за греха. Рокадата

Възмездие за греха
Рокадата

Големият залог вече беше факт. Радостта на Момчил нямаше граници. Всяка вечер си пийваше по две-три ракии от радост, че победи брат си, че го склони да направят смяна на жените си. Ако все пак някой разбере всичко това, струва ми се, че ще го помислят за нещо, което не може да бъде. А той чакаше момента, когато ще трябва да разменят жените си.

Петър тъгуваше, мъката, въпреки оправданието си, че прави това за брат си, не можеше да приеме, че постъпва правилно, но… Съгласи се и вече както в живота си нямаше намерение да не изпълни народната поговорка “казана дума – хвърлен камък”. Жена му го виждаше все тъжен, не се хранеше, а като видеше децата си, дошли от училището, все ги прегръщаше и плачеше.

– Петре, какво става с теб, Петре, та като че ли ти се е случило нещо много тежко, лошо…

– Нищо ми няма, скъпа. Така ти се струва. Както виждаш ходя на работа, връщам се, върша всичко, което трябва като мъж в тая къща, в това семейство.

В този ден, когато за кой ли път повтаряше всичко това на жена си, телефонът нервно звънна.

– Аз ще отида – рече жена му, но Петър я скастри, като че ли прави някаква грешка. – Телефонът е мой. Аз ще ти кажа кога можеш да се обаждаш и да ме заместваш.

– Да, слушам ви. Кой е?... Разбрах. Кажи…

– Моля те направи всичко възможно, за да влезе в сила нашия договор.

– Готов съм. Не мога да не помогна на… най-близкия ми човек.

– Да не говориш с брат си? – запита го жена му.

Той само я погледна и с ръка й показа да излезе от стаята. Тя го послуша, както винаги.

– Самото действие ще го направим днес на… пясъка – подсказа Петър, но в момента се сети, че трябва да каже и още доста неща, затова поръча на Бойка да отиде и прибере детето от играта в двора на училището. – Отивай, защото чувам доста викове, кавги – излъга той, защото в това време на училищния двор нямаше нищо. Каза й да замине веднага. Тя го послуша, както винаги.

– Разбра за какво прекъснах, нали?

– Да, да, разбрах. Ти ще дойдеш на плажа с Бойка, а аз ще бъда сам. Срещаме се и се разминаваме като непознати – описваше действията Момчил. – Аз отивам при жена ти. След това ти си отиваш “у вас”, а аз “у нас”. Бойка става моя…

– Как твоя бе? – с уплаха каза Петър и едва се сдържа да не се разплаче.

– Извинявай, извинявай – опита се да скрие иронията Момчил и се поправи. – Смятам, че сме се разбрали – рече брат му и затвори телефона.

Беше късно следобед, когато Петър и Бойка, хванати под ръка, отиваха към плажа. Когато пристигнаха, Петър веднага каза на Бойка, че иска да се поизкъпе, а тя да купи нещо за обяд. Каза й това и се затича към морето. Веднага се хвърли във водата, за да осигури пътя на Момчил, който щом влезе в морето, след известно време, разбира се, да отиде при жена му. Миг преди да се потопи във водата, Петър видя Момчил, облечен в съвсем различни от неговите дрехи. Изтръпна и за да не види какво ще се получи, легна на пясъка поп очи и се разплака като малко дете. Реши да отиде пак във водата. Когато се изправи сълзите течеха по лицето му и без да му мисли се хвърли във водата и заплува нанякъде. Вечерта отиде да спи при жената на Момчил. Когато стихна до входната врата Петър се сети, че Момчил не му даде ключ. Натисна бутона на звънеца. На вратата застана Дочка.

– Абе ти нали имаш ключ – с усмивка рече тя, като забележка, но той не й обърна внимание. Беше решил ад се престори, че не му е добре. Той наистина не се чувстваше добре и искаше веднага да си легна, но се сети, че не знае къде да легне.

– Абе какво става с тебе, мъжо? Ти забрали ли, че у нас всеки си оправя леглото?

– Не ми е добре, Бой… жена – успя набързо да успокои обстановката и каза на Дочка, че ще отида да си глътне хапчето за главоболие. И той тръгна към умивалнята, вместо тоалетната и глътна не аспирин, а валидол, за да се успокои от тази ужасна картина, от онова, което ставаше в момента.

В много по-сложна обстановка беше Момчил. Всяко едно от децата на Петър веднага тръгнаха към него, но едно от децата не възприе баща си, забеляза нещо различно в отношението му. Децата, както баща им беше обещал, почти всяка вечер им носеше някакви сладки неща. Синът на Петър видя още много неща, което не бяха така. първо, както вече казах, не им носеше нещо сладко, второ, че сяда на масата последен, трето, че му каза “юнак” – дума, която не беше чувал. Имаше и други неща, които синчето виждаше и не приемаше. В полунощ Васко – така се казваше синът на Петър – се събуди и неочаквано за всички извика:

– Татко! Искам татко!

– Петре, ела, защото синът ти сякаш не те е видял – с усмивка каза Бойка и целуна синчето си. Мочил веднага се озова на повика на жена си, погледна детето, а то, като че ли някой му беше казал как да отговори.

– Ама аз искам татко Петьо…

– Че това съм аз – отвърна Момчил. Бойка допълни, че това е баща му, но то отново рече:

– Не, не, искам татко – каза отново детето и повтори този въпрос няколко пъти. Това притесни Момчил. Видя се в безизходица, но веднага разбра, че децата виждат нещо различно от истинския баща. И самата Бойка виждаше различие в поведението на мнимия Петър, но не се задълбочаваше. Когато си легнаха, страстите на Момчил отново го завладяха. Бойка за него беше чуждата жена. Страстта му премина всякакви граници. Това увлече и Бойка, защото имаше повече от месец, откакто с Петър не бяха се отдавали на секс и когато действието завърши, та изрази своето учудване, че не може да си спомни кога друг път с такава страст е правел секса нейният мъж.

– Мъжо, откъде тази страст у теб? – запита го Бойка, погали го по лицето. – Направи ми впечатление и това необикновено целуване, тази непозната досега любовна игра…

– Момчил се опита да каже, че винаги е бил такъв, но Бойка беше по-доказателствена.

– Тази вечер беше незаменим. Стори ми се, че изживяваме първата вечер от медения месец. И все пак не мога да си обясня защо това… което пъхаше и друг път, е по-дълго и по… дебело?

Момчил не отговори, направи се на заспал. Всеки ден от влизането в новия си дом за него беше изпитание. Мислеше, че това е жена му. Той не се съобразяваше, че всичко това е само за един месец. Ръководеше се и от това, че трябва да привлече към себе си и синчето. С тази цел му купи колело, но Васко не се зарадва, не му благодари, не му казваше татко. Бойка видя безразличието на детето си, равнодушието му към подаръка. Укоряваше го и сестра му, че не се радва на такъв подарък и че не благодари на баща си. А Момчил разчиташе твърде много на този подарък. Така или иначе чрез Васко започнаха да се разкриват още неща, които Васко не възприемаше и се достигна до там, че Петър потъси Момчил, но на телефона се обади Васко.

– Кого търсите? – запита детето.

– Момчил.

– Моят баща се казва Петър. Аз съм синът му Васко…

В това време със скорост на подгонен вълк влезе новият баща на Васко, който грабна слушалката от ръката на детето.

– Слизай долу – заповяда му и продължи разговора с Петър. – Виж както, твоята няма да стане. Не приемам твоята молба да прекратим нещата, защото те сега започват – горделиво, строго отвърна на Петър Момчил.

– Казахме, че казана дума хвърлен камък. Месецът вече изтече. Време е, пък и както научавам, нещата в твоя дом са много лоши.

– Не се грижи за моя дом и моето семейство. Не се притеснявай.

– Твоето семейство? – сепна се като чу тези думи Петър, но оня вече беше затворил телефона.

Породилото се съмнение у Васко, че това не е баща му, се увеличаваше. “Боже, прости ми – говореше на себе си то, – тук има нещо, което не е както трябва” – разсъждаваше и все му се искаше да сподели с някого това, което мисли. Страхуваше се от всеки. След много и дълго умуване, реши да сподели онова, което мисли, със сестра си. Очакванията му, че тя ще го разбере, не се оправдаха изцяло. Васко й пусна записи на разговори по телефона, които Момчил е водел с Петър. Сестра му го обвиняваше, че не е прав да вини така баща си, но след редица наблюдения и доказани факти, тя направи извода пред брат си, че “нашият баща не е нашия”. В същото време колкото повече времето минаваше и срокът на залога отминаваше, толкова повече Момчил не искаше и дума да става да се сложи край на играта. Момчил не споменаваше нищо за срока, за клетвата. Петър се чувстваше безсилен в името на брат си да развали семейството си и търпеше. Не спираше да настоява и от напрежението, от изживяването на направеното добро, Петър получи инсулт.

Това беше новата радост за Момчил. Получи отново удар и доказателства, че той не е бащата на Васко. В отговор на това Момчил му рече:

– Проклет си като майка си.

– Не майка. Ти си абсолютно лош. Не те обичам откакто си дошъл в нашия дом, защото не си моя татко.

Думите, казани от Васко, бяха гръм върху него, плесница от великан. Но въпреки многото проблеми синът на Петър не престана и нощем, и денем да търси баща си. Не друг. Истинският, който го е отгледал, хранил и обличал. Много страшни, много изживявания имаше Васко. Страдаше много и струваше му се, че двойникът на истинския му баща, ако има лесно, ще го смаже, ще го изгони от дома, но не смееше. Точно това караше Васко да си мисли все повече и повече, че това не е истинския му баща. Момчил искаше, казано с две думи, да го ликвидира, ако не в истинския смисъл на тази дума, то поне да го изпрати някъде и да не се върне. Разбрал всичко това Васко работеше упорито по доказателствата, макар и по детски, но сподели не само със сестра си, че това не е истинският им баща, а и с майка си. Тя обаче не го възприе. Дори го ругаеше от време на време, но в края на краищата, кой е прав, кой е виновен за станалото, ще каже “Съдът на времето” – там е краят на “Възмездие за греха”.