За Чухов и Чехов – накратко

Той пише кратки романи, кратки разкази, кратки стихове, но биографията му не е никак кратка. Както и списъкът с награди впрочем. Защото в един полувековен отрязък от време има място за много неща – за музика, стихове, разкази, за много емоции, за много размисли и наблюдения, изразени с точни и мъдри думи. Гениалният разказвач Чехов казва: “Езикът трябва да е прост и изящен”. Прав е Чехов. Прав е и Чухов, защото неотклонно следва това правило. “Краткостта е сестра на таланта” – твърди Чехов. Чухов със своите кратки творби и дълъг списък с произведения и награди го доказва.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Петър Чухов: Писането е един вид изследване на света.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Вашето творчество е доста разнообразно като жанрове – хайку, стихотворения, прозаични миниатюри, пиеси. Разкажете ни, моля, за този ваш словесен “букет” – кога какво пишете?

– Хайку пиша обикновено когато съм навън и внезапно пред очите ми попадне нещо любопитно – уж обикновено, но всъщност криещо зад фасадата на ежедневното някаква странност, която разрушава привидната баналност на съществуването. Стихотворенията се появяват често в полусън, сутрин, преди пълното събуждане или вечер, преди заспиване. Понякога и на маса – пред бира и по време на раздумка с приятели. Прозата – по време на пътуване или пред компютъра. Единствената “истинска” пиеса пък съм писал в съавторство – в съботни следобедни часове с чай и коняк.

– Освен познавач на душата, сте и любител на играта на думи. В последната ви книга “Достатъчно дълго” имате пиесказ и разказеса. Каква е разликата?

– Пиесказът е по-кратък, рязък и по-близък до драмата. Вероятно би могъл да се постави на сцена. Разказесата прилича на жена – по-бъбрива, разлята, неопределена. Би могла да стане на филм, в театъра трудно ще намери място.

– Оценявам тънкото ви чувство за хумор, но в “Достатъчно дълго” аз видях и не толкова хумористични мисли. Например конферансието казва: “Лесно е да си фокусник,/ трудно е да си заек/”. Ако приемем, че заекът е илюзия, защо тя да е по-трудна? Не е ли обратно в живота?

– Трудно е именно когато ти самият си илюзия на самия себе си. И когато го осъзнаеш. Предопределеността на съществуването ни не изглежда безспорна, нито окончателна, но всъщност това е само защото успяваме да не мислим за нея.

– Разкажете ни за любовта си към японската поезия хайку. Как я открихте?

– Винаги съм се стремял към възможно най-краткия израз на това, което искам да кажа. След като случайно ми попадна една книжка с превод на японска класическа хайку поезия някъде през 80-те години на 20 век, започнах да се интересувам по-сериозно от този жанр и да търся както художествени, така и критически текстове, основно на английски, тъй като на български нямаше почти нищо. Постепенно се запознах с доста автори на хайку от различни части на света, с някои станахме близки приятели и така хайку се превърна за мен в ежедневие.

– Кратките литературни творби според мен са висша форма на творчеството, защото с много малко думи се казват много неща и в това е майсторството на един автор. При вас кратките форми преобладават. Кое е най-дългото произведение, което сте написали?

– Това е романът ми “Снежни човеци”, той не е особено дълъг за този жанр, около 100 страници текст, включващ хайку, кратки фрагменти, дори нещо като сентенции. Калейдоскоп, зад който прозира желанието за игра като противоотрова на порастването – това неизбежно движение към смъртта.

– Хайку е много кратка форма, бих казала “фотографско” запечатване на даден момент от действителността, мимолетно чувство, миг от сезон. За какво си струва да се пише? Има ли разлика в темите в хайку поезията ви и в другите ви творби?

– Струва си да се пише за всичко, което на човек наистина му е интересно – писането е един вид изследване на света. Не бих казал, че има разлика в темите, но начинът на изразяване е различен.

– Оригиналното японско хайку има доста строги правила, едно от които е например ограничението на сричките във всеки един от трите стиха – 5-7-5, и в това се състои и уникалността на тази поезия. В съвременния език възможно ли е това да се спазва и не губи ли от това тази така изящна поетична форма?

– Както има класически и свободен стих, така има класическо и съвременно (свободно) хайку. Броят на сричките е една от най-маловажните особености в съвременното хайку. Важен е духът на тази поезия, а той днес се съхранява посредством други (неформални) изразни средства. – Има ли тайна в писането на хайку? – Основното според мен е да бъдеш естествен и да не натрапваш своето (всемогъщо и вездесъщо) присъствие на читателя. По-скоро писането на хайку е покана за съавторство.

– Направете подарък на читателите на в. “Компас” – творби от новата ви книга например.

– С удоволствие!

---------------

Покой

Чета. Седнал на стола. С гръб към вратата. С лице към прозореца. Вратата е затворена. Прозорецът също. Само книгата пред мен е разтворена. И все пак става течение. Защо? – не мога да разбера. Изведнъж си давам сметка – очите ми също са отворени. Затварям ги и настъпва покой.

Развиделяване

Няма начин да не ви се е случвало. Лягате си в прилично време след достатъчно уморителен ден, имате необходимия брой часове пред себе си, за да се наспите добре, но уви. Сънят не идва. Или вие не отивате при него. Въртите се, броите овце, коли, жени, представяте си приятни и отпускащи занимания, ала това не помага. Палите нощната лампа, четете книга, отивате до тоалетната, пиете вода, после бира, уиски – резултатът е същият. Т. е. – няма резултат. Ако сте женен, може поне да събудите жена си и да я помолите да ви попее приспивна песен. Да ви разкаже приказка. Или да ви направи масаж.

Господин Л. обаче не беше женен. От години живееше съвсем сам. И след като изпробва всички гореописани начини, че и няколко други, беше на прага на отчаянието. Тогава го обзе някакво умопомрачение и реши да убие съседката. Тя беше възрастна жена, някъде към осемдесет, незлоблива, безлична вдовица и той никога не бе имал пререкания с нея.

Щом го споходи тази мисъл, Л. веднага премина към действие. Излезе на балкона и с лекота се прехвърли на този на съседката. Вратата към хола стоеше отворена – беше топла нощ в края на юни. Л. влезе, прекоси го с твърди, но безшумни стъпки и след миг се намери в спалнята. Старицата спокойно спеше, даже леко похъркваше. Без да му мисли, Л. я стисна за гърлото. Работата се оказа много лесна. В чудесната, ясна, звездна нощ една душа отлетя към небето.

Л. покри лицето на съседката със завивката, запали нощната лампа и седна в креслото до леглото. На шкафчето имаше стар албум със снимки и той започна да го прелиства. Не след дълго усети как клепачите му натежават. Прозина се сладко и само след секунди заспа.

Навън се развиделяваше.

---------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------