За Калоян и за музите

Какъв ли ще е творецът без муза? И дали изобщо ще е творец? На този въпрос моят събеседник днес – Калоян Чобанов, не може да отговори, защото него музата не го напуска. Той винаги кипи от енергия – физическа, творческа, съзидателна. И от тази енергия се раждат разкази, които спират дъха, хващат за гърлото, просълзяват, пречистват и ни карат да гледаме на света с други очи – да видим света. Да го усетим, да почувстваме и болката, и радостта на този свят. Светът, който не е само наш, а на всеки един от нас. И този свят е много различен, жив, цветен и богат. Трябват само сетива, за да го чуеш, видиш, разбереш. Да усетиш духа му и ритъма му. И ако можеш да направиш това, със сигурност ще станеш по-добър.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Калоян Чобанов: Тежко му на твореца без муза.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Разкажи ни за себе си, Калояне. Как се зароди любовта ти към литературата? Защо и как реши да пишеш проза?

– Здравей, Роза! Аз съм един пораснал мечтател. Обичам да имам мечти; да ги следвам; да ги сбъдвам... и после да мечтая наново. Отскоро разказвам за себе си, или по-точно предупреждавам, че съм Козирог. Така гледам да си спестявам въпроси от рода на “Калояне, защо си такъв инат”. Обичам да пиша от малък. Усещам литературата в кръвта си. Убеден съм, че е от майка ми, която е завършила българска филология и дълги години е преподавала български език и литература. Предала ми е тази любов. Като се замисля, мога да отговоря не само КАК, но и КОГА се е зародила – очевидно, откакто съм се появил. Разполагам с едно, много често неразбрано, но ярко изразено чувство за хумор. От малък обичах да измислям прякори на приятели, на съученици. Успявах така да си украся дадена случка, че от пълна скука да я превърна във виц. Просто в един момент реших цялата тази енергия и въображение, с които боравех, да насоча към прозата. Написах разказ; написах втори; написах трети – издадох книга. Опитах и в поезията, но майка ми едва ли не каза, че извършвам престъпление към литературата. Оттогава не опитвам.

– Ти пишеш разкази, приказки, притчи. Случките, описани в тях, хващат за гърлото, вълнуват до сълзи. Откъде идват сюжетите на твоите произведения – от живота или си ги измисляш?

– Комбинирано! Винаги! Никога не пресъздавам дадена случка едно към едно, но и никога не оставям въображението си толкова волно, че да не прибавя и един елемент от реалността. Така ми харесва – някак на границата.

– Разкажи ни за своя творчески процес – веднага, когато те осени идея, сядаш на компютъра, или си имаш специален бележник, в който записваш хрумнала ти мисъл, която по-късно се превръща в разказ? Може би си имаш любимо време от денонощието, любим стол, любима музика – малките фетиши на големия писател, които сякаш привличат музата? Как идва музата при теб?

– Понеже не съм професионалист и още “прохождам” в света на литературата, гледам да се възползвам на макс от всяка попаднала ми възможност. Ето как става – идва ми идея (може да е от случка, предмет, дума, дори най-обикновен поглед). Но тя идва и го прави без предупреждение, без покана; не се съобразява, нито с времето, нито с мястото, просто си идва. Но и също така без предупреждение е способна да си тръгне. Не мога да го позволя. Ставам от масата; спирам колата; започвам да развивам тази идея. Писал съм по пътищата, в кафенетата, писал дори вътре в Саграда Фамилия – баща ми е свидетел. За целта си имам като приложение в телефона един тефтер, който ако можеше да говори.... Не мога да кажа как постъпват професионалистите, дано някой ден разбера, но НЕпрофесионалистите трябва да отдадат необходимото уважение към своята муза. Ако си позволим да я пренебрегнем и тя обидена си тръгне, кой би дал гаранция, че пак ще се върне!? Тежко му на твореца без муза!

– За какво си струва да се пише?

– За любовта! За нея се е писало откакто има писано слово. В един разговор с писателя Радко Пенев той ми каза кога ще спре да се пише за нея – “Когато човекът изчезне”. Всеки един ред и дума биха си стрували, щом се пише за любов. Вярвам в това!

– Ти си много млад, занимаваш се активно със спорт, работиш в частна фирма, учиш история – водиш един смислен и пълноценен живот. Много от твоите връстници обаче имат други разбирания за живота, намират смисъл в други занимания и “радости”, пропиляват здраве и време напразно. Какво би казал на тези млади хора, как би ги мотивирал да прочетат нещо – твоята книга например или поне разказ от нея?

– Ако питам тези мои връстници, те биха казали, че аз съм този, който пропилява здраве и време напразно. Ти го каза много добре: “други разбирания за живота”. Не искам, а и може би не е редно да тръгвам да ги убеждавам кой прав и кой – крив. Нека всеки да прави това, което го кара да се чувства щастлив. Мен ме правят такъв литературата, историята и фитнесът, като говорим за хобита, разбира се. А фитнесът неслучайно съм поставил след първите две. Обикновено приятели, които не четат книги, все пак проявяват желание да се докоснат до мое произведение. Името на техен близък, посочено като автор, буди интереса им. Обаче признавам – имам познати, които по никакъв начин не бих могъл да мотивирам да прочетат нещо мое. Бягат от книга като дявол от тамян. Няма шанс.

– Как ще им докажеш, че четенето не е страшно?

– Бих им казал, че от него не боли. Но пък ако човек прекали, биха го заболели очите и току-виж са ме обвинили в лъжа. Може би бих заложил на други клиширани фрази. Че книгите не хапят, не ядат хора, не убиват. Това, мисля, че би успокоило доста хора и наистина биха повярвали, че в четенето може да открият всичко друго, но не и страх.

– Твоите творби са кратки, но има ли някоя от тях, която би прераснала в по-голямо по форма произведение – например повест, новела, роман? Изкушава ли те да напишеш роман, или в кратката форма се чувстваш най-силен?

– Ахх, болна тема! Искам, мечтая, опитвал съм и още се опитвам да пиша роман. За момента просто не се получава. Може би не съм достатъчно узрял за него. Но пък правя каквото трябва – чета и пиша – опитвам. Колкото до силата ми, за момента наистина я чувствам най-експлозивна и кипяща в късия разказ. Роза, надявам се сред време да получа въпрос от теб: “Калояне, разкажи ми за романа си”.

– Имаш ли си любим разказ – такъв, с който се гордееш особено много? Или някой, който се е получил доста трудно, “с пот и кръв”, така че ще помниш завинаги неговото създаване?

– Да – “Бездомник”. Той е последният от книгата ми “Славеят под моя балкон”. Написах го с голямо вълнение една късна вечер в стаята си. Исках да изригна в завършека. Едно събитие, което да се отразява и възприема различно от различните участници в него. Целта ми беше, когато читателят прочете и последния ред от “Бездомник”, да остане за дълго, за много дълго, в този разказ. Съзнанието му дори да не си помисля да излиза. Мисля..., надявам се, че успях, понеже получих много мили и приятни отзиви за него.

– Какъв е идеалният герой според теб? Този, за който винаги ще пишеш или ще четеш с удоволствие? Имаш ли си любим герой от твоите произведения?

– Винаги са ми били любими героите, в които успявам да се припозная. Естествено, това означава, че не са идеални. Но тях чета с удоволствие. Примерно любим ми е Виниций на Сенкевич от Quo Vadis. Направо се виждам същия припрян инат. От моите произведения? Ще отговоря така – всички са ми любими. Дето се вика: мои са си – обичам си ги до един.

– Когато пишеш, съобразяваш ли се с читателите, с отзивите, с желанията им, или се доверяваш само на фантазията си и на това, което ти е на душата?

– Иска ми се да кажа второто, само второто, но пък предпочитам да съм искрен. Неведнъж ми се е случвало да пренебрегна фантазията си и да се съобразя изцяло с читателя.

– Кой е твоят пръв читател и критик? С кого споделяш най-напред нова творба?

– Това са всъщност три дами: Румяна, Силвия и Яна. Редът им на изброяване е както азбучен, така и спрямо запознанствата ми с тях. Румяна е майка ми. За нея вече споменах в началото, но ще припомня. Тази, заради която мога да се ударя в гърдите и да кажа: “Да, аз пиша. И няма да спра да пиша”. Силвия, не е точно Силвия, тя е госпожа Недкова (може и някой ден да си я нарека Силвия, но този ден няма да е днес). Ако литературният успех представлява пътека, по която всеки наченващ творец трябва да стъпва напред, то госпожа Недкова е човекът, който стои зад този творец и смело го бута, без да му позволява да кривне и милиметър. Изразих се метафорично, но мога и съвсем реално. Тя ме прави по-добър. Яна е бургаската поетеса Яна Вълчева, която за мен е готината Яна. Тя не ме бута по т.нар. литературна пътека – тя е на крачки пред мен, върви също като мен, но винаги се обръща и ме подканва с ръка, все едно вика: “Айде, какво се мотаеш още”. Казах го “Готината Яна” – никога не спря да вдъхва кураж на въображението ми. Вече бях писал, че му е тежко на твореца без въображение. Бих се повторил наполовина: Тежко му на твореца без своите Румяна, Силвия и Яна.

--------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------