За книгата “Уморен” от Динко Динков

Когато прочетох книгата “Уморен” на Динко Динков, нещо ме върна в средата на 50-те години на миналия век. Съвсем не защото книгата е старомодна, а защото поведението на една голяма част от героите му напомня поведението на литературните персонажи, създадени от авторите, наречени от тогавашната литературна критика и от пресата във Великобритания “Сърдити млади хора”.

За пръв път това определение е употребено покрай пиесата на Джон Осбърн “Обърни се с гняв назад”, появила се през 1956 година. Под такова определение попадат Алън Силитоу, Филип Ларкин, Малкълм Брейдбъри, Айрис Мърдок и други автори, общото между които е, че в творбите им срещаме гневен протест срещу социалното неравенство, съсловните предразсъдъци и лицемерието в обществото. В тази компания е и Джон Брейн с известните си романи “Път към висшето общество” и “Живот във висшето общество”.

Героите в творбите им са добри в отрицанието, в разрушаването. Стигат до нихилизъм и анархизъм. Но обикновено не поемат отговорност за нищо, нямат ясна визия за утре.

Сърдитите млади хора са твърде различни и далечни един от друг и десетилетие след началото, в края на шейсетте и началото на седемдесетте години поемат по различни пътища, а самото понятие “сърдити млади” се споменава в минало време.

Много от книгите и пиесите на тези автори са превеждани у нас, прожектирани са филмите по творбите им. И странно – през 1973 година в Младежкия театър в София се играе пиесата на Арнолд Уескър “Кухнята” – критика на гнилото западно капиталистическо общество. Днес, 42 години по-късно, същата пиеса отново е поставена в същия софийски театър с нескрит намек за нашата си, българска действителност. Тоест – времето ражда героите си. Е, у нас, както всичко друго, те се раждат по-късничко.

А Динко Динков е приютил някои от тях в разказите си. Особено отчетливи са образите им в “Тримата братя и златната ламя” и в “Сватбари”. Събитията в тези разкази са драматични и трагични. Героите са във и пред изпитания. Но авторът, интуитивно може би, е доловил, че тези герои, вайкайки се постоянно и вършейки нелицеприятните си дела, отричайки всичко наоколо, с много малки изключения, не са готови да положат грам усилия, за да променят нещо в съдбата си. И, говоря за себе си, можем да направим опит да ги разберем, но те не са ни симпатични и не успяват да събудят съчувствие.

Какво ми направи впечатление, докато прочитах разказите в тази книга?

Впечатли ме, че Динко Динков никога не започва да пише “от нулата”. Преди да посегне към белия лист той вътре в себе си е нагнетявал настроенията си, сгъстявал е тоновете. И разказите започват с висок емоционален градус, с едно предварително нагнетено напрежение. Нещо което е свидетелство за ангажираност и съпричастност към всичко, което авторът поднася и споделя. И тези сгъстени емоции неминуемо се предават на читателя, който също следи сюжета не от нулата, а оттам, откъдето го е заредил авторът. В тези разкази не се навлиза, както обикновено се навлиза в морето – постепенно. В тези разкази все едно, че си скочил от най-високото на кулата и водата те обгражда мигновено. Така читателят следи събития, съдби и герои активно и от онази емоционална кота, на която е стъпил и авторът.

Това е едно от качествата на разказите в книгата.

Те са осем. Осем погледа към Някога и най-вече към това, което е Сега за Динко Динков. Хубаво е, че той не описва безстрастно. Спокойствието не се среща често по страниците. Той следи сюжетите си от свои активни позиции, ангажиран е с това, което става, което героите му вършат. Състрадание и осъждане, разобличение и разбиране, отрицание и симпатия вървят успоредно с явен превес понякога на отрицанието. И в този превес е тревогата на автора. Това, че светлото и усмихнато все още е твърде малко, че трудно се забелязва сред чернилката на намръщеното – това е безпокойството на Динков. И то личи, то доминира във всеки от осемте му текста.

Почти всякога, когато прочетеш и последната страница на една книга и се замислиш за отношението си към прочетеното, установяваш, че някои от творбите, някои от прочетените страници, са оставили в тебе по-трайна следа, дарили са ти повече наслада, по-силни емоции. Вярно е, че колкото читатели – толкова предпочитания, нали сме различни хора! Но моите фаворити в книгата са разказите “Състезанието” и “Шабловия кой”.

Това е материя, която е в кръвта на писателя, тук той наистина е в свои води. И, според мен, в тези разкази откриваме силата и възможностите на таланта му.

В тези оплодени от морето разкази е целият Динко Динков. В “Шабловия кой” всичко е пределно сгъстено, без излишни детайли и описания. С обуздана мъжкарска емоция авторът целеустремено ни води през апокалиптичното приключение, за да ни покаже трагичния финал, ужасяващ, но сполитащ хората с тази мъчна професия. И чак по-късно да се попиташ, какво чудо им дава силата – да не зарежат мрежите, да не извлекат лодките на пясъчния бряг и да придобият спокойствие и сигурност; какъв дявол е вселен в тях, че утре ще тръснат глави и отново ще влязат в морето!

Описанието в този разказ е заредено с много динамика, то е пределно пластично, картините са кинематографично осезаеми. И това е постигнато с един хубав, пластичен, ярък, прибран и точен език. Без словесни излишества и фойерверки.

Струва ми се, че този разказ трябва да е образец за собствения си автор и той да се равнява по него и да го надскача в разказите, които вече се въртят в главата му.

Това са няколко мисли за “Уморен”, книгата с разкази на Динко Динков.

Бих му пожелал да не се взира толкова в умората. Умореният човек е отказал се човек. Не очаквай от него да свърши нещо. А Динко Динков има явно да върши още много неща по суша и по море. И дано оплодителният вятър на словото винаги да опъва платната на лодката му.

----------------

Динко Динков, “Уморен”, Бургас, 2015 г.

----------------