Завещаното

Малката Хубавичка следваше слънцето. Придвижваше се устремен в някаква надпревара със себе си, погълнат не от механичното движение на сопата, с която разравяше и преобръщаше шумата, не от постоянното усилие да се навежда към земята и влачи чувала, а от нещо вътрешно, неотложно.

Когато напълни чувала спря, огледа се. Короните на орехите вляво и дясно на магистралата очертаваха вече тъмната бездна, в която сякаш изтичаше червено вино. Познаваше тази илюзия от дете, по онова време обичаше да гледа залеза точно тук, на магистралата извън селото, заслушан в накъсания монолог на Голямата Хубавичка. Брат му говореше за успехи, победи, особено много говореше за Марина и ако не бе тъй отчаяно напрегнат монолога му, вечерите край магистралата щяха да приличат на американска мечта. Но Малката Хубавичка едва сега разбираше колко напрегнат е бил монологът. Тогава просторът, природните аромати, полската тишина, нарушавана от монотонния шум на автомобилите, оширяваха душата му, изпълваха я със сладостна отмала, събуждаха пориви, и на него му се струваше, че светът е нужно само да се поглъща като страниците на приказна книга, че в живота всичко е възможно, постижимо, че той, животът, тече леко, безметежно и тъй ще бъде завинаги. Сега погледът на Малката Хубавичка бързо мина към лозята под магистралата. Той завърза чувала, подпря го на близкото дърво и тръгна нататък. Вървеше между редовете загледан в гроздовете. Отдалеч черните зърна чезнеха в сенките на листата, но тук пред него гроздовете се виждаха ясно, макар изгубили блясъка си. “Тежко грозде” – каза си Малката Хубавичка. Той пое дълбоко топлия въздух и отново видя камионите с железните корита, спрели на паркинга пред ресторанта. Бяха пет нови камиона. После видя брат си да приближава шофьорите, облегнати на степенките. Двамата, които пристигнаха с кола преди камионите, седят в това време под жълтата светлина на служебната маса. Седят зад високите стъкла безстрастни, безучастни. Досадата в очите им, не някаква човешка досада, а професионална, тренирана, поглъща картините върху пакетите чипс.

Той е до масата на Матея, обира празни чаши. Матея говори приглушено:

– Не бива да отстъпваме. Ще изсипем гроздето на магистралата. Ще се обадя на кабелната да дойдат да снимат. Двамата с чипса са пратени да ни сплашат. Не бива да продаваме. Отстъпим ли сега, с години не можем се изправи – продължаваше да говори все в този дух.

Когато единият от шофьорите влезе в ресторанта и зашепна нещо на двамата с чипса, брат му се скри в кухнята.

Мъжете от масата на Матея пият вино, кимат, а в очите им блести по-скоро безизходна ярост, отколкото решимост или нещо подобно, от което очите на Матея са едновременно спокойни и непримирими. В ресторанта е тихо. Гласовете на лозенските цигани се долавят като далечно бръмчене. В подвижните им птичи вратове се крие напрегнато очакване.

– Хитър е Голямата Хубавичка – чу най-старият да казва, докато заобикаляше масата им.

Малката Хубавичка гледа тежките гроздове, вдишва свежия въздух, до него долита шумът на автомобилите по магистралата, а пред него са ония двамата с чипса. Броят пари на Голямата Хубавичка в кухнята на ресторанта, а той им говори нещо за Матея, за каскета му и за рубашката. Малката Хубавичка бърза да се върне назад, а чашите се изсипват от таблата, разбиват се в пода.

– Я ела тук – казва брат му спокойно, безстрастно и взема въжето, закачено над печката. Ония гледат. Не помръдват. Подхвърлят чипс, както се подхвърлят семки, ловят го с уста, дъвчат бавно с погнуса, която прилича на затаено нетърпение. Брат му го завързва за зазиданата печка без да се суети, някак акуратно, и говори:

– Военен джип – здрав и мотор, и той здрав, бракувани, без пари ги вземаме. Колкото им казах, дадоха за гроздето без да е теглено – а по-високо.  Нямам излишни чаши.

Гроздовете се сливат вече с листата, а там някъде отвъд тях и отвъд времето лежи смазаното тяло на Матея. Малката Хубавичка затваря очи и чува писъците на Марина и думите на брат си: “Няма да ви оставя”. Думите са тихи, тихи, Малката Хубавичка е до него, но едва ги чува… Четирима мъже наместват в линейката прекършен кървав съсирек, който още диша и още говори… Сиви облаци покриват небето; хора се стичат към лозята смутени, обезсърчени, покрусени… Навлезли вече в лозята, лозенските цигани, които арендуват тук втора година, се озъртат, нещо говорят помежду си. Петимата шофьори, докарали камионите, чакат облегнати на степенките. Ония двамата дъвчат чипс встрани от камионите. Подхвърлят го нехайно и го ловят с широко отворени уста, а по черните им кожени якета се сипят мазни трохи. Изглеждат заети с чипса, докато линейката се изгубва зад завоя. Наоколо се чува тих шепот, шумолене на сухи лозови листа и хрупането на чипса – ритмично, шумно.

Хубавичката излезе на магистралата. Сложи чувала на гърба си и тръгна към селото. Орехите убиваха гърба му, но той, погълнат от онова вътрешно, неотложно нещо, не ги усещаше. Когато спря пред портата на Матея, луната бе изгряла. Той намести чувала до краката си, неволно огледа двора – насреща и вдясно очертан от смътните контури на тухлени кошари и извика. Гласът му бе на предела на онова вътрешно нещо.

…

Успокоен от меката светлина на екрана и от потропването на съдове откъм кухнята, Матея се раздвижи, обърна се към прозореца. На лунната светлина отчетливо се виждаха клоните на бряста. Посаден от прадядо му, навремето брястът бил в двора. Когато минала регулацията, очертала улиците и помела старите селски сметища, толкова на брой, колкото на брой били махалите, брястът останал на улицата. Във вековната му, незасегната от времето корона, с годините се бе натрупвало нещо особено, неизразимо с думи, нещо като покоя и силата на всемира; така го чувстваше Матея още от дете, а когато видя роднините си около дънера му, дървото вече прие съвсем ново значение.

Една нощ, тиха, ясна, беше преди пет години, остра непоносима болка го събуди. Той изстена, протегна ръка към левия крак, напипа празната нощница и се разбуди напълно. Взря се в съседното легло; жена му спеше. Когато болката утихна, закрепи се на патериците. Отиде до прозореца, повдигна завесата и светла пътека видя да трепти по ствола на бряста. Огледа короната. През черните клони струеше бяла светлина, а на земята, върху тъмните им сенки се поклащаха отблясъци, подобни на разпилени сребърни парички. И там, сред сребърните парички, видя роднините. Появиха се един след друг. Не че пристигаха отнякъде, появяваха се изведнъж от нищото; безмълвие цареше между тях. Зареяли погледи в това нищо, от което изникваха, изглеждаха тъй, сякаш всеки съществува сам за себе си, независимо от останалите. Но това бе само на пръв поглед, защото заставаха всеки в рода си, в неговата половина под бряста. А земята под бряста се оширяваше, оширяваше и на Матея се стори, че тя би побрала още много поколения. В следващите нощи, събуждан от болки навсякъде по смазаното тяло и без да приближава прозореца, виждаше роднините си под бряста. От рода на майка му – едри, замислени, кротки; от рода на баща му – ниски, набити, дръзки. Накрая започна да ги вижда по всяко време, навсякъде. Роднините на майка му – просто работливи, не алчни за работа, каквито са роднините на баща му. Едните вървят кротко загледани в земята, другите крачат по нея пъргави, съсредоточени, с високо вдигнати глави, сякаш изпълняват безпрекословна, валидна от памтивека задача. Грубо изсечените лица на последните, особено на мъжете, изглеждат сурови, но очите им, приели драматизма на един неукротим нрав, гледат простора отчаяно волно. Виждаше ги по празници. Едните празнуват както стъпват – кротко, смирено, тихо; другите необуздано, поривисто. Впоследствие оскверняват порива на душите си – пъргави в работата, те са пъргави и във веселието и в яростта. После скърбят, скрити от погледите на жените.

Виждаше как първите, поколение след поколение прибавят книги към олющените лавици на стария шкаф, останал от друг един прадядо по майчина линия, който бил кмет на селото преди сто години. Четат старите книги поколенията, образоват се, заминават по градовете. Другите строят железарски работилници. Правят рала, брани, косачки. Сеят, орат, жънат. Остават при земята.

Преди да изгуби крака си, смяташе, че разбира единствено рода на майка си, сигурно заради страстта си към книгите. Сега, прикован към патериците, разбра и другите. Тъй отчаяно алчни за работа, с тъй отчаяно решителни очи, тъй привързани към земята, към която рядко поглеждат, докато я тъпчат с пъргави крака.

Потракването на съдове откъм кухнята го отнася към бавния отлив на ония замръзнали от пустота и физическа болка есенни нощи. Застанал е до прозореца. В стаята е тихо, тихо, като в душата на светец, чува се лекото дишане на жена му.

– Какво? – шепотът й е притеснен, колеблив.

– Нищо! – той се старае да не трепне гласът му, но се късат изтънелите нерви. – Казах ти да спиш в другата стая – казва отривисто и чува конвулсиите под одеяла, пропукването на електричество в острата коса. Знае, че отсъствието на дихание е стаен плач. Сърцето му се изпълва с жалост, иска му се да я утеши, но спазмите го връхлитат отново…

Напролет, още преди зазоряване, излиза навън (вече с дървения крак), диша изпаренията на земята, бере ранни ягоди, отива до леглото й.

– Виж, набрах ти ягоди. Ех, каква пролет! Земята пее, пее… – гласът му е възбуден, топъл, закрилнически.

А тя, на границата на съня, отворила очи, протяга ръце:

– Матея! Ах, Матея… Легни при мене…

Това ах той усеща като физическо докосване. Несръчното сваляне на проклетия дървен крак натрупва в тялото му нетърпение. Той се спуска в сънната й топлота – изпъната от желание, повдига се, гледа я докато се сливат слабините им… После се отпуска до нея. Устата й ухае на ягоди, сърцето й бие до неговото.

– Много си хубава. Ти си добра жена… Измъчих те… Но искам да знаеш, благодарение на тебе, вярата ми в хората е жива – шепне.

Тя се наглася в прегръдката му, застива, и диханието й, възстановило равновесието, го отнася в някаква пълна забрава. Светът е неосезаем, времето е спряло, отсъства всякаква мисъл, съществува само усещането за пълно сливане. Какъв блажен покой!

Друг път, в ясна снежна нощ, печката тихо догаря, той усеща сърцето на жена си, унася се, заспива, и ето сънува. Пътува във волска кола по разбити изоставени пътища, през буренясали изсъхнали лозя, а отвъд тях, докъдето очи виждат – равна пустош. Колата се придвижва бързо, леко, не докосва пътя. Той не чува копитата на воловете, ни потракването на колелата. Докато пътува, в далечината съзира руините на селища, но тези селища са в непознати места. Неизвестно къде са. Когато е вече накрая на силите си, пустошта изведнъж изчезва. Пред него се открива равна, покрита с буйна растителност земя. До непроходим гъсталак от папрати вижда отломките на огромно яйце, а встрани от гъсталака – митично животно, мокро, току-що излязло от яйцето. Изненадано, наръфано сигурно от хищници, които се крият някъде, животното потъва в изоставена бърлога и изпада в пеленашка забрава. За Матея е очевидно и съвсем ясно, че седи древното животно в бърлогата не защото е неспособно да се брани от хищниците, а защото не се е събудило още от покоя на жълтъка, не е отворило очи, не се е изправило. В полусън то гледа света от тъмнината на дупката си и ето – вижда подобни нему гиганти вече изправени, вижда ги и Матея. В това време небето се разтваря, изгрява слънцето, озарява небесата, стопля земята, и птици политат навсякъде. И проглежда древното животно, и вижда светлината и тя му се харесва. И ето, изправя се!

Матея сънува този сън много пъти. Щом се пробудеше от съня, излизаше да види изгрева. Взираше се на изток, докато първо се обагри в розово и избухне в цветове хоризонта. И там, насред светлината, всеки път, трептения и пулсации очертаваха човешко множество, в чиито контури Матея различаваше своите роднини и още много хора от днешни и най-стари времена. Растеше, растеше множеството, постепенно приемаше формата на древното животно и се изправяше застрашително в сиянието на изгрева.

– Народ е това! Жилава кръв!... Неумолима. Ще се изправят, не може иначе… Народът винаги се изправя – говореше Матея сам на себе си и дълго, дълго гледаше на изток.

Всичко това, среднощните спазми, роднините, ранните ягоди, древното животно – разпилени сред ароматите и безсъниците от последните пет години, прекосяват съзнанието му, докато гледа рекламите. На екрана, зад пирамиди от шарени кутии, младо момиче прави гримаси; дебел мъж виси на въже от висока сграда, нещо крещи, а в сърцето на Матея ечи старата песен, която миналата вечер лозари от четирите краища на България пяха в сумрака на една механа. И отново говори сам на себе си:

– Изсипем ли гроздето, минат ли камерите, греблата трябва да са готови. Да го избутат надолу по насипа. – Пред него са редиците автомобили, наизлезлите пътници; някои роптаят нетърпеливи, други застават до лозарите…

– Матея, някой извика! – Марина се показа на вратата и излезе навън.

Той отиде до прозореца. Кучетата ръмжаха на оградата…

– Добър вечер! – достигна го поздрава.

Обърна се. На вратата бе застанал Малката Хубавичка. Зад него Марина повдигна рамене. Не че се бе стопила съпротивата й, нещо друго имаше; Матея го бе доловил в гласа на Хубавичката. Именно тази промяна в гласа му подсети Матея за въжето. Още тогава, щом се върнали от лозята, Малката Хубавичка го подпалил пред кръчмата. Старо, проядено от мишките въже. Обикалял го докато догаряло и гледал към кръчмата. Брат му се мярнал на прозореца, чак когато въжето догоряло. Другият обикалял пепелта и даже не си давал сметка, че това, което показва, няма нищо общо с куража или мъжеството. Било смахната детинщина. Виждало се, че е още вързан за Голямата Хубавичка, че това никога не ще е било вътрешна потребност, а кучешки навик, и че за въжето, с което сам се бил вързал за брат си, все още не се досещал.

Сега имаше нещо ново в очите на Малката Хубавичка.

Двамата мъже постояха известно време в мълчание.

– Защо не седнем? – гласът на Матея прозвуча някак отдалеч.

– Чух, че търсиш железни гребла за утре? – Малката Хубавичка бързаше да говори. Фигурата му, гъвкава, лишена сякаш от стави, същата като на баща му и брат му, фигура на невестулка, на хубавичка, се сви в стола срещу стария шкаф.

Навън изблея овца и този самотен, печален зов внесе в стаята неизразима тъга. В погледа на Матея се прокрадна съчувствие.

– Хубаво ще е времето утре. – Той седна на дивана до шкафа. Хубавото му сурово лице изглеждаше спокойно.

– Пие той и все бълнува нощем, а оня джип ръждясва насред двора. – заговори все тъй бързо Хубавичката. Думите на Матея сякаш не бяха стигнали до него.

– Друго казвам.

– Разбирам – и пак се разбърза. – Да идем утре при хората, казвам, той мълчи. Напоследък мълчи. По рано, иди занеси им, казва, каквото има там и чака. Не искат, казвам, не искат и да знаят какво нося в тоя чувал, срам ме е, а той пак, иди и тъй… Болен е. Пие и все бълнува, скача в съня си. Оня ден, стягам джипа, прикачвам греблото, той мълчи. Надвечер пие ракия. Да продадем всичко, казва, и да се махнем от това село. Всичко, казва да продадем, и земята, и лозята.

Матея помилва стария шкаф. Лицето му все тъй изглеждаше спокойно. В очите му премина тъмна сянка, после заблестяха и пак тъмна сянка се настани в тях.

– Не продавай! – Той се вгледа в Хубавичката да разбере нещо. – Какво друго има българинът, освен земята си?... Бог ни е довел на тая земя, Димитре. Поискали сме я и той ни я дал. – Гласът му идеше отдалеч – равен, напевен, сякаш четеше по книга. Така говорел неговият прадядо, първият от седмината, които се върнали от Бесарабия в старото си село, от което десетилетие преди това побягнали след поредната руско-турска война. Речта на дядо Матея се леела и идела отдалеч, като че отслужвал литургия. В същото време очите му светели волно, дръзко, и точно в това се състояла магията, която хората следвали. – А може тая земя да е била дадена на българите още преди да са я поискали, преди да са решили да тръгнат от старите земи. – продължи Матея. – Само че, за да стане тяхна с границите й, нужно било да се напои земята с кръвта им. Кръвта изгаря греховете на стария свят, пречиства земята… Поколение след поколение я поили с кръвта си българите, додето се запази и утвърди в границите си. Додето се запълнят днешните емлячни регистри с нашите имена. Всяко парче с границите му и името на стопанина. Преди това е носило името на баща му, на дядо му…

– Накрая всички ще идем в нея. – Столът под Хубавичката проскърца. Тъй отклони погледа си към лавиците на шкафа.

– Никой от нас не притежава истински каквото и да било. Най-малко земята. Всичко е само на тефтер. Освен туй, светът стана малък. Като на шега го кръстосват децата ни. Комуникации, свръхбързи самолети. Машините владеят душите им. Никой днес не мисли за земята… Но кой знае? Може да зажаднеят душите им за простор, за свобода, за тишина. И къде ще идат тогава? Ще ги направим гости на собствената им земя. Нима нашите бащи и дядовци не са знаели, че е измамна работа тази със земята? Знаели са, но са пазили завещаното, съхранили са го за нас. Защото и друго са знаели, че земята освен хляб и пари е свобода, сила! Човекът носи това знание в сърцето си. Един ден, помни ми думата, душата на човека ще се притесни от шума на големия град, от машините, ще се събуди това знание. – Матея помилва пак стария шкаф. – Пише там, Димитър Темелков, еди колко декара в регистрите. Останало от дядо му Темелко, на него от дядо му Димитър. След твоето име ще се запише името на сина ти в регистрите… А за утрешния гроздобер, твое е лозето, ти решаваш какво да правиш с плода му. Свободен си да стъпиш на мъката си и да се изправиш. Нищо от това, което се случва не е напразно. И за оная работа, преди пет години. Тъй е трябвало да стане. И с мене, и с брат ти, и с цялото село. Пътят трябва да се извърви.

Двамата мъже се умълчаха. От кухнята долетя шум, после всичко утихна.

Погледът на Малката Хубавичка блуждае по запълнените с книги олющени лавици, а отвъд тях, отвъд тази къща и това село, върху насипа на магистралата вижда, лежат две момчета. Взира се зад хоризонта, където слънцето излива искрящо вино и непоносима тъга изпълва сърцето му. Чува накъсания монолог, обърканите копнежи, а пред него е бракуваният джип и вонящата кухня на една вече разрушена кръчма. “Още тогава се е досещал той, че никакви пари няма да му помогнат за тая жена, дето никога не му е казала нещо повече от здравей. Но и това здравей не е било отправено към него, а тъй. Ако се поздравяваха кучетата, тя и тях щеше да поздравява… Каква жена е тя! Горда, твърда, а милостива и невинна като агне. Гледаш я и хем ти е радостно, хем ти се плаче… Кой знае защо е тъй? Хубава е! Знаел е той, че никакви пари…”

– Болен е той! – глухо отекна последната му мисъл.

Матея мълчи, гледа проклетия си дървен крак.

– Да го доведа утре? – продължава Малката Хубавичка безнадеждно, заслушан в накъсания стар монолог.

– Всички трябва да сме там, Димитре! – сега гласът на Матея не звучи отдалеч. – Ще се напои утре с вино българската земя! И докато гният джибрите, ще мирише. Да видим, докъде ще стигне миризмата…

– Дали навсякъде ще изсипят гроздето?

– Твое е лозето, Димитре! Ти решаваш! Аз казвам, щом няма кой да оцени труда ти, хвърли плода на земята си, пък се изправи! Малко ли е да се изправиш? Изправи се ти, да вървят изправени децата ти.

Хубавичката Димитър гледаше в очите на Матея. Бяха се разширили, твърдост имаше в тях. Той се изправи.

– Пиши за утре още едно гребло и двама души! – Гласът му бе преминал оня предел. Подаде ръка на Матея, пак се вгледа в очите му и пак твърдост видя в тях.

Когато стъпи на плочника и се сбогува, избърза напред. Беше се сетил за чувала. Преди да захлопне портата го видя там, където го бе оставил.

– Добро ще е времето – каза замислено, щом зави в пресечката. Спря, обърна взор към небето. Несмутими, звездите прииждаха към него, техният блясък го изпълваше с някакво ново и все пак напомнящо за вечерите край магистралата чувство. Но за пръв път то не бе свързано с Голямата Хубавичка. – Всяка си има място – заключи все тъй замислено, а когато тръгна, походката му изглеждаше по-уверена.

-------------------

Из “Пътят на мравките”, Бургас, 2005.