Докато смелостта ни раздели

И точно тогава заваля – зад прозореца навън, в очите, в сърцето ми. Сълзите ми се стичаха без да спазват посоки, а писъците ми се превръщаха в мълнии, които падаха между мен и отчаяното тяло пред очите ми. Не можех да издържам повече. Мракът в съзнанието ми се бе разпръснал и бе изпълнил цялата стая. Тишината се беше слепнала и се събираше едва на върха на пръстите ми. Крясъците ми я смачкваха като малка винена мушичка. Наистина исках стария си баща повече от всичко и ако това беше цената да си го получа обратно, щях да я платя. За какво иначе са децата? За да напомнят на родителите си как да обичат!

Този роман не е поредната статистика, не е просто цифра излязла от неволен репортаж или измислен сюжет с очакван край.

Той е нечия надежда изписана с букви, които трудно се четат на глас.

Десетки пъти сме чували истории на жени – жертви на домашно насилие, но колко пъти изслушахме гласовете на децата им?
Когато прегръдките в семейството са заменени с юмруци, похвалите с непрестанни укори, бащината милувка с крясъци, а майчината усмивка с порой от сълзи.
Когато си толкова малък и крехък, за да се изправиш сам пред брутализма, който всички около теб наричат с думата “детство”.

Вкъщи не е “дом”, вкъщи е страх от утрешния ден.

И всеки се спасява от писъците в главата си с цената на изкривени съдби в бъдеще време...

Докато смелостта ни раздели...
Не чакай повече!

Защото времето лети, сърце.
Часовникът тиктака...
Не го ли чуваш?
Тик-так, тик-так...

----------------