СтихоСпирка

Понякога трябва да замълчиш, понякога трябва да говориш, а понякога трябва да пишеш.

Следващите стихове са плод на моментите, в които трябва да се пише.

В “СтихоСпирка” ще се огледате в живота на един поет с китара в ръка. Един млад човек, усетил трепетите на любовта и осъзнал, че тя е вечният победител. Един дух, често беседвал със студения вятър, но “посадил” слънца, за да поникне топлина. Една борбена душа, преборила съдбата, злорадо засмяна и казала на живота “Да”. Един мъж, в чиято коса вече се сипе снежен прашец, но в душата си остава млад.

Един ЧОВЕК, който през бури, тишина и безпътица... ще бъде до Вас.

--------------

Аз ще бъда до вас

Аз ще бъда до вас,
може би част от дъжда и луната,
вятърът, прашинка или мираж,
или просто кал на земята.
Аз ще бъда част от ураган,
птица или омачкан фас,
единствено не искам да съм сам,
аз искам и ще бъда до вас.

--------------

Моя тъй жадувана младост

Моя тъй жадувана младост,
ти беше до скоро при мен... но вече те няма.
Къде се загуби? На друг вече си гост.
Вероятно си откровена и пряма.
Със старостта засега сме добре,
тя си мълчи и рядко се караме,
побелели коси, уморено лице,
понякога наистина се престараваме.
Моя тъй жадувана младост,
ти вече си много далеч назад,
моя безвъзвратно спечелена старост,
ти вече си тук, но в душата оставам си млад.

--------------

Мъжко остаряване

Очите ми, бедните мои слънца,
облаци тъмни релефи извили,
бръчки рисуват сенки сега,
като престъпници, сковани с вериги.
В косите ми снежен прашец наваля,
умориха се навярно и ръцете,
натежа препатилата ми глава
и разбра, че така остаряват само мъжете.

--------------