Едночленното жури

Всяка нощ, във всеки мой сън ми се струва, че човекът, който идва насам през прекрасната равнина държи за ръката си някого. Понякога съм убеден, че е ръчичка на 5-годишно момче, но тревите и храстите са много високи и това дете не се вижда. Само се мярка някакво отражение. Човекът все повече се приближава и все повече се усмихва. Близо е. Аха – да го докосна. Иска ми се да го прегърна, да се стопя и слея в неговото щастливо достолепие, но... чакай! Виждам, че очите му са някакви дупки, а усмивката огромна и клоунска. Боже мой – това е маска! И във всеки сън, всяка вечер поглеждам към детето и виждам ръката си, която държи не детска длан, а... пресвяткващ на слънцето остър нож! И се събуждам. Аз, Едмон Дантески съм още жив. Искам да Ви кажа: не съм психо! Знам, че съм с всичкия си. Стоя здраво на земята. Имам много минало и е нормално понякога да го сънувам, но нямам настояще. Вече нямам никакви планове и идеи. Често стоя с часове в Докторската градинка и гледам минаващите майки с деца. Искам да им кажа много да ги пазят, но естествено нищо не казвам. Това само ме кара да се откъсвам от мислите си. Защото се страхувам да се прибера и да заспя. Знам, че ще сънувам само хубави сънища.

-----------------